Сириза, Подемос и пр. са проекти за одържавяване на негодуванието. Те са вредни, защото удължават агонията и пречат на справедливия гняв да стигне до своята логична и единствено победоносна форма – антидържавността.
В днешната рекордно застаряла Европа те изплават предимно – ако не и единствено – на обещанието, че ще намерят „някакъв начин“ пенсионерите да продължат да си получават същите пенсии в евро. Характерни са най-вече с това, че държавата лансира себе си като най-добър изразител на недоволството, като изолира или заобикаля традиционните трансмисии – казионни или полуказионни синдикати, правозащитни организации и всякакви формирования на „гражданското общество“, които до момента са играели на някакъв „натиск“ и постигане или запазване на „придобивки“. В новата формула натискът се прехвърля с едно ниво по-нагоре – врагът става „Тройката“ – наднационални власти от рода на Европейска комисия, Световна и Европейска банка, МВФ, международните финансови институции, Белия дом и фрау Меркел.
Борецът за правата на унижените и оскърбените е вече собствената държава, която води люта битка (предимно по софри, пардон, преговори) с тия сури лами, за да могат пенсионерите да продължат да си взимат пенсиите в евро, без да чакат много на опашки. Парламата върви и по-надолу – с други напъпили изразители на народната воля, които искат независимост на Шотландия, Каталуня и пр., но формулата е една – старата голяма държава е лоша, дайте да ви дадем нова по-малка и хубави работи ще стават. Вече сто и кусур лета еснафът от Чехия, през Унгария, та до тъдява се чеше по главата и умува дали в Хабсбургската и Османската империя не е бил „по-добре“, отколкото при „нацията“, и ще има още да се чеше, като задава тъпи въпроси, ама нейсе, да говорим за днешния „антиимпериализъм“, който на мнозина явно мирише на новичко, а само на нас – на арсеник и стари дантели.
Тази тактика за обличане на националното правителство в бяло на фона на все по-зъбатата глобализирана мизерия е напълно логична. Днешната финансова и икономическа криза е малко по-различна по това, че главните виновници за нея са именно Държавата и Капиталът, като тук са не само главни – те са главни и във всички останали кризи през изминалите столетия, – но са вече и явни. В предишните циклични кризи на капитализма Държавата и Капиталът не личаха толкова ясно – винаги стояха на заден план, на една свободна мисъл разстояние. Имаше кризи и кризици, предизвикани от „цените на петрола“, от „спукани балони“ с „рискови облигации“, акции на интернет компании, от отделни „злонамерени“ фирми – Енрон, Уърлдком, Артър Андерсен и т. н. Имаше „лоши“ държави, предизвикващи „срива на рублата“, „изстиването на азиатските „дракони““ и др., при които вълните поразклащаха „хубавия свят“, но той имаше кого да сочи с пръст.
Тази криза обаче е глобална и има две ясни страни – финансова и дългова, предизвикани от най-едрия световен капитал и правителства на най-високо ниво – САЩ и Европейския съюз. Тук няма вече Сорос, арабски картели, руски олигарси и корейски електронни мандарини. Тя започна и се разви в държави, в които доларът и еврото са национални валути. Тя гръмна, когато лъсна, от една страна, грабежът на няколко огромни американски финансови конгломерата, дърпали стотици милиарди без обезпечение с помощта на правителствата, и от друга, грабежът на няколко правителства, дърпали стотици милиарди без обезпечение с помощта на финансовите конгломерати. Тук сто милиарда, там сто милиарда и то си стават пари. Колкото до обезпечението – обезпечение всъщност има и то е вечният „залог“, че народите няма да скочат най-сетне да пратят капиталистите и „регулаторите“ където им е мястото, а ще „затегнат коланите“, за да им плащат вересиите няколко десетилетия. Това обезпечение обаче може да продължава единствено докато населенията вярват, че на техните правителства сърцата им се късат, като ги гледат как страдат. Добрите правителства, изпратили лошите в миналото. На избори, като си му е редът.
Тук излизат на сцената сиризите, подемосите и прочее подемни откриватели на аналгина за народната болка. Техните отличителни черти са, че обикновено са млади, за да контрастират достатъчно добре на интензивно сбабичосания европейски политически „елит“, че обещават планини да обърнат, но да не допуснат пенсионерите да останат без евра, и най-важното – че всички решения на проблемите минават през Държавата, само Държавата и цялата Държава. Подобни номера от тип „Джовинеца“ (на български „Младост“ – химнът на фашистка Италия, в който се пее за „слава на труда“ и „бедните квартали“, строени с развети знамена зад вожда) са познати още от времето на Юлий Цезар, Марк Антоний и Октавиан Август – последният става всенароден любимец и „спасител“, преди да е почнал да се бръсне като хората, – че и преди тях, та е меко казано жалко, че още минават и срам за ония, пред които още минават.
От древна Гърция и древния Рим до вчерашния Рим и днешна Гърция тоягата и морковът се прилагат на общо основание и би трябвало да е безпределно ясно, че ако народът „делегира“ борбата, тоягите ще стават все повече, а морковът, ако влезе някъде, то няма да е в устата, а другаде. Да започнем да слушаме какво говорят гръцките революционери по затворите, а не гръцките министри по телевизията.
От глад ще пукне оня, който продължава да се засища с аналгин, и ще е луд точно оня, който го пие. Оня, който му го дава, ще продължава да пие отлежали марки и да се гаври с него, че и с децата и внуците му.
А. Ванчев
Мейби бейби, обаче Подемосите все пак поставят и въпроса за демокрацията на дневен ред, което ще рече установяването на някаква форма на реална демокрация, която не е част от социалните придобивки, защото домокрация почти никога не сме си придобивали до доказване на противното, с няколко редки изключения. Е, сега, за момента е обещание, но самият организационен принцип на Подемос, което е движение, решило да се включи в политиката, а не партия, е сравнително демократичен и то по нашите разбирания, а не по тези на представителното управление, така че може би обещанията не са съвсем кухи. Също както и корените на Подемос са в движението на Възмутените, така и днес съществуването на движението Подемос се основава и дава основание на значителна обществена мобилизация, дискусия, както и интерес към политиката в широкия смисъл на думата политика, защото самото присъствие на движението на политическата сцена позволява повдигането и поставянето на масата на обсъжданията на съществените социални, икономически и екологични въпроси, които останалите политически участници или нямат достатъчно сила, за да ги повдигнат до обществено ниво или са в сферите на властта, където всичко е вързано и корумпирано по дефиниция, и съответно нямат нито желание, нито намерение да повдигат, просто защото им се плаща не за това, а за да обслужват интересите на своите частни спонсори. В тази насока едно от основните движещи сили на Подемос безспорно е прозрачността и то до доказване на противното. Въпросът за младостта не е противоречие и е валиден също така и за други движения, защото там е и силата, дързостта и желанието за промяна, но също и неопитността. Именно затова е важно да останем зорки и да не позволяваме желнието за промяна и искреността да бъдат опорочени, да няма регресия в еволюцията, а това да бъде видяно просто като един от инструментите в ръцете на гражданите, в древногръцкия смисъл на думата, за установяване на истинска демокрация, отдолу, с всички гарантиращи принципи, в това число и жребия, а епизодът на Подемосите, което ще рече просто Можем, да се възприема като начин, средство, нещата да бъдат променени без да има нужда да се добавя насилие в насилието в което вече живэм. Подемос може да се възприема като постепенен път, път в който се учим как се прави демокрация от всички, учим се да бъдем съзнателни политически същества, какво означава да си гражданин наистина. И естествено задачата на всички в този процес е да гарантираме неговата еволюция, запазването и увеличаването на контрола ни над него, до пълната му трансформация, избледняването на структурите от авторитарен тип и установяването на демократичната динамика, за която личната еволюция е съществен основополагащ фактор. В този слисъл благодаря за тази статия, която с основание ни напомня да не се доверяваме сляпо на никого и че винаги всичко зависи на първо място от нас.
„В този слисъл благодаря за тази статия, която с основание ни напомня да не се доверяваме сляпо на никого и че винаги всичко зависи на първо място от нас.“
Аднжък :).
Само че,… може да греша, но… историята като че ли учи, че няма лесни начини :(.