Тази публикация е начало на опит да се създаде един ляво-либертарен подход към модела на икономика и по-точно към този модел на икономика, който е съвместим с политическа формация, базирана на Демократичен конфедерализъм, наричан още Либертарен муниципализъм (комунализъм – общинализъм). На този етап целта е създаването на работещ набор от инструменти за анализ и популяризирането им сред либертарните леви (либертарен – свобободен, антиавторитарен – да не се бърка с т.нар. „либертарианство“. бел.ред.). Затова съм написал тази сравнително кратка статия, за да предоставя достъпни идеи за тези, които се борят за изграждането на общество, изградено на принципите на Демократичен конфедерализъм.
Някои от идеите вече са били дефинирани от други, ще опитам да обясня какви са преобладаващите мнения сред активисти и учени, посветили времето си на подобни проекти. Нужно е да трупаме знания с анализ на истински опит като този от Испанската революция 1936 -1939г, (и най-вече експериментите в Каталуния и Арагон) или от времето на Руската революция 1917-1921г, (по-специално Украйна). Напълно осъзнавам, че въпросът не може да бъде изчерпан толкова набързо, колкото краткият дидактичен тон на статията позволява, но целта на тази първа част от серия публикации е не да затвори дискусията, а да я започне.
Една система от икономически институции, независимо дали те са част от революционно движение или не, трябва да изпълнява определени функции. Тя трябва да организира производството, дистрибуцията, потреблението и реинвестирането. Икономика, която е подходяща за едно самоуправлявощо се общество, трябва да обърне особено внимание на справедливото възнаграждение на работниците, участващи в производството. Всички тези функции изискват обмяна, което повдига въпроса – какво ще е средството за обмен? И с това е нужно да започнем дискусията, която ни преследва като лош махмурлук от 20-ти век – дискусията за ролята на валутата, на парите и пазарните механизми. И ако едно революционно движение, прилагащо идеята за Демократичен конфедерализъм иска да позволи използването на пари, изниква редица други въпроси – до колко далеч може да се позволи на валутата да е в обръщение и кои аспекти на пазара ще са подвластни на “пазарните” механизми. Ще има ли пазар на стоки и услуги, ограничени предимно до лично потребление? Или ще оставим парите да бъдат също така мерна единица за произведеното и ще позволим ли средствата за производство да бъдат купувани и продавани? С други думи, ще позволим ли на парите да се въртят по начин, който позволява частни инвестиции и печалба за частни лица (т.е. – капитализъм в най-чистия му вид)?
И така, отправната точка е, че ролята на парите трябва да бъде ограничена до използването им за обмяна на потребителски стоки. Нещо повече, не бива да бъде позволено средствата за производство, както и незаетите в производството спекулативни активи да бъдат в ръцете на частни лица. Парите изпълняват спомагателна роля за стоковия обмен на местно ниво, а не са средство за трупане на частни богатства.
Базирайки се на трудовете на Абрахам Гилен (http://en.wikipedia.org/wiki/Abraham_Guill%C3%A9n), предлагам модел, в който парите биват ползвани в местните общини (наричани още Комуни или Кантони), но където всяка община ще има своя собствена валута и никакъв “пазарен” обмен (като този между бизнеси) няма да се осъществява между “компаниите”, т.е. между отделните общини (б.пр. – оттук нататък в статията понятията община, комуна и кантон се отнасят към едно и също нещо). Вместо това, икономическата размяна между кантоните ще става със споразумения на общинско ниво или базари за размяна на стоки (стоки за стоки, а не стоки за пари). Освен това, средствата за производство са контролирани от хората на местно, общинско ниво. С помощта на това ще бъде утвърден вътрешен пазар в рамките на кантона, но демократичният обществен контрол ще надделее на производственото ниво и на нивото на размяна между кантоните (б.пр – т.е. няма да се образуват пазари от сегашния им вид на глобално ниво). Нещо повече, по преценка на дадената община, тя може да се намеси и да регулира “цените” на “вътрешния си пазар”. Осъзнавам, че за ключовите понятия са нужни нови термини, но за да се избегне един фалшив консенсус относно тези “нови думи”, ще ползваме термините на традиционната икономика. Това, което опитваме да дефинираме е един нов вид колективизъм, за едно ново време и една нова обстановка.
Започваме с анализ на няколко принципа, които биха ни дали посока и дефиниции, за да продължим дискусията. Както вече подчертахме изрично, този икономически модел е базиран върху и цели сливането на две припокриващи се теории: Социалния анархизъм ( а не индивидуалистичния анархизъм като философска концепция) и Демократичния конфедерализъм като водещата нова (или възродена) теория за създаване на различно общество. В тази статия анализирам гледни точки “отдолу-нагоре”, като фокусът ми е върху институциите на местно ниво.
С първия принцип заявяваме, че Демократичният конфедерализъм се реализира чрез и благодарение на хора, работещи на местно ниво. Например, нека предположим, че минималният размер на едно общество, в което можем да открием някаква форма на разпределение, е комуна от 10 семейства. В такъв случай, можем да си представим производство, както и разпределение, в такъв мащаб. Произведеното в тази базова комуна или трябва да бъде разделено помежду участващите чрез директно планиране, или на работниците трябва да се заплати с местната валута или в купони.
Произведеното, което не е консумирано на комунално ниво, може да бъде търгувано на специално организирани от федерациите базари, които да улесняват взаимодействието между комуните. Подобни базари за размяна на стоки възникнаха в Аржентина и Уругвай по време на годините на най-лошата криза, предизвикана от неолиберализма.
По този начин, предполагам, че ще има място както за индивидът, индивидуалността по принцип, така и за съзидателния труд. Можем да се преборим с “черните пазари” като създадем такива отворени базари, като никога не позволяваме стоките от първа необходимост да се разменят само на тях, а ги оставим за дистрибуция и на общинско ниво.
С втория принцип, същата тази местна община трябва да гарантира, благодарение на система за самоуправление организирана от самите хора, че всички основни институции се поддържат с колективен труд. По този начин, валутата – местните пари на общината – съществуват само като средство за размяна на потребителски стоки и услуги, а не като частен инвестиционен капитал или частна собственост върху средствата за производство.
С третия принцип, можем да твърдим със сигурност, че тази теория позволява на отделни индивиди и малки групи от хора да произвеждат стоки, които да бъдат разменяни за други стоки, на местно ниво. Също така, тази теория гарантира, че обществени институции не са предвидени в монетарните изчисления, правени от колектива. Идеята какви са основните институции е нещо решавано и дефинирано от инструмента за власт на народа – народните асамблеи – на принципа, че всеки участва във вземането на решенията.
С четвъртия принцип, гарантираме, че “парите” са средство за размяната на стоки (не на всички, а само на някои от тях) вътре в кантона, и нито метър извън него. Така, “местните пари на кантона” не са преносими, като паричния капитал или напечатаните долари, евро или лири. Те няма да се използват за банкови преводи. Например: ако даден гражданин се премести от една община в друга, той получава определено количество от местните пари за лична употреба, като това му гарантира, че основните му нужди са осигурени от колективния труд и обществените институции.
Петият принцип гласи, че местните общински пари трябва са еквивалентни на парите на другите общини, но да не могат да бъдат в обръщение извън федералната единица, където тяхната стойност е била създадена и отчетена.
С шестия принцип ще приемем, че времето, което е посветено на труд в полза на обществените институции трябва да бъде “заплатено” – или възнаградено. Не трябва обаче да позволяваме голяма несъразмерност във възнаграждението между различните видове труд, за да предотвратим повторната поява на пазар на наемен труд. От социална гледна точка, не е правилно да обмисляме разлика в заплатите, но ако вземем предвид ролята на личната свобода, е възможно да има някои (или повече на брой) индивиди, които да не желаят пълна приобщеност към колективизацията.
Със седмия принцип приемаме, че времето и отдадеността са два от основните аргумента на феминистката критика спрямо политическата икономия, като същите представляват и основата на феминистката икономика (http://en.wikipedia.org/wiki/Feminist_economics), където централна тема е въпросът за “невидимия труд” и за незаплатената работната ръка при капитализма и патриархата, например домакините, прислужниците и съпругите. Тази – в голямата си част – женска работна ръка произвежда блага, но в капитализма остава “невидима”. Един от проблемите е, че тези жени не само не биват заплащани, но не получават дори и малко признание за труда си от страна на тази нечестна система на наемен труд. Тъй като настоящият проект трябва да премине на “другия бряг”, след капитализма, тази “невидима” работна сила трябва да бъде заменена от колективен труд и да стане видима, а оттам и възнаградена. Това може да изисква обединяването на ресурси между отделните кантони, така че да се фиксира минимално възнаграждение и за домашния труд.
С осмото и последно за тази статия условие, приемаме, че времето и отдадеността трябва да бъдат възнаградени чрез “местната общинска валута”. Заплатата трябва да се определя от институциите, произтичащи от властта на народа, да бъде координирана между всички общини и да не позволява връщането към несправедливото работно възнаграждение което е огледало на пирамидалното общество. Докато проектът принадлежи на едно хоризонтално общество, възнаграждението трябва да отразява социалния модел, като не позволява на обществените представители (делегати или изпълняващи публични длъжности), да живеят при по-добри материални условия от обикновените граждани. За да бъде постигнато това, представителите трябва да подлежат на сменяемост, за да не се превърнат в нова управляваща класа.
Ще продължим серията от подобни публикации, увеличавайки сложността на модела, опитвайки се да излезем с предложение, което да позволи на освободените територии да обменят стратегически важни стоки дори с традиционните държави, но никога не позволявайки на тези държави, на частния или транснационален капитал да се превръща в експлоататор на тяхната земя или местните хора.
Бруно Лима Роха
1 април 2015г.
Превод за Без Лого: Богомил Томов
Бруно Лима Роха е старши научен сътрудник и магистър по политически науки, изследовател в областта на геополитиката и международната политическа икономия, преподава в два университета в южна Бразилия.
Статията в оригинал: www.estrategiaeanalise.com.br