„Бездомните и бедните, които се обръщат към държавните приюти за паница храна, са толкова много, че картината на окупирана Гърция оживява отново…

Заплатите и пенсиите непрекъснато намаляват,… държавните разходи навсякъде са сведени до минимум, пределната възраст за пенсия се увеличава…

Равнището на безработицата надхвърля 20%,… съкращенията и затварянията на предприятията се увеличават, хората, които попадат под границата на бедността и тези, които се маргинализират, стават все повече и повече.

Тези неолиберални мерки не само не пречат на банкрута, но той става все по-близък.“

Това не е взето от последните репортажи за „кризата“ при южните ни съседи, това е от бр. 6, 2011 г. на Свободна мисъл. В същия брой, но в друга статия, четем:

„Цената на петрола се изстрелва като ракета нагоре,… като повлича цените на всички останали суровини в различните индекси. Цените на храните скачат, заедно с цените на енергията… След това балонът логично се пука и цените на петрола се сриват, заедно с цените на другите суровини… След което всичко започва отначало… Живеем в икономика, която е безкрайно усложнена, и сме изцяло във властта на една групичка хора, които я разбират и които по някаква случайност са същите хора, които са построили тези идиотски сложни икономически системи. Трябва да имаме доверие на тези хора, че ще постъпват правилно, но не можем, защото те просто са гадове.“

И така, преди 4 години писахме какво става, какво има да става и то взе, че стана. 4 години по-късно Гърция пак е „във фалит“, петролът пак скочи тройно и след това се срина тройно, същите „гадове“, за които ставаше дума в статията Кой всъщност вдига цените?, са на власт, и същото решение, за което ставаше дума в статията Само революция може да спаси Гърция отпреди 4 години, е също толкова актуално. Тази, сегашната статия, можеше и изобщо да не бъде писана, защото, както казват медиите, „няма новина“. Новина няма, но медиите бълват всекидневно десетки „новини“ за Гърция. Някой явно продължава да смята, че гръмналата канализация на световната финансова система ще може да се скрие, като всекидневно се облепват подгизналите от миазма стени с прясно отпечатани вестници. Какво друго да пишат? Следват някои предложения.

„Новина“ 1: Европа е бошлаф

Най-голямата новина за евролюбивите блюстители на журналистическия конформизъм, радетелите за демокрация и плурализъм в четвъртата власт, би следвало да бъде зрелищната и показна смърт на илюзията „европейски ценности“, която видяхме през юли. За свободните хора тия „ценности“ отдавна са бош­лаф, но за тез окаяни драскачи от десетилетия са извор на непресъхваща вяра в европейското (и личното им) социално, морално и журнално благоденствие. „Европейските ценности“ хвърлиха топа под палещите лъчи на гръцкото слънце с първата опашка пенсионери, строени пред стиснатите банкомати, и гушнаха босилека със светкавично свикания и още по-светкавично анулиран от комсомолците от Сириза „референдум ОХИ“. Наслушахме се на гръцки политици, които дрънкаха как гърците били докарали демокрацията в Европа. Барем да бяха си отнесли вонящата ѝ мърша след като изкозируваха на северозападните си господари след ОХИ-то и чинно записаха под формата на закон каквото им издиктуваха отгоре и централно.

Такива заглавия обаче нямаше. Вярно, говорят къде под, къде над сурдинка за „диктата на еврото“ – предимно гръцките политици с праведен гняв. Тия обаче, дето най-силно викаха охи, накрая кандисаха на трохи.

„Новина“ 2: социалната държава е бошлаф

„Не съществува ужас, жестокост, светотатство, клетвопрестъпничество, измама, мръсна сделка, цинична кражба, безсрамен грабеж и кална измяна, които не биха продължили да се извършват ежегодно от представителите на държавата, без друго извинение, освен еластичните, толкова удобни и заедно с това – толкова страшни думи: държавен интерес. Истински ужасни думи! Те са развратили и обезчестили повече лица сред официалните сфери и господстващите класи в обществото, отколкото самото християнство. Само като се произнесат тези думи, всичко млъква, всичко изчезва: добросъвестност, чест, справедливост, право, състрадание, и задно с тях логиката и здравия смисъл; черното става бяло, а бялото – черно, отвратителното – човешко и най-подлите измами, най-ужасните престъпления се превръщат в достойни постъпки…“ Михаил Бакунин

Десетилетия наред ни проповядват, че ако чинно си плащаш данъците, социалните осигуровки и прочее правиш теманета на държавата, тя ще „ти осигури“ старините, лекарствата, училището за децата и пр. На българските пенсионери със 100 евро пенсия им осигури само мизерията на старини, но хайде, тук Живков е виновен (и Доган, разбира се, и Костов). В Еврозоната обаче не е така. В Еврозоната има правила, закони, ред. В Еврозоната е пълно с германци. Те зорко бдят за финансовата стабилност и сигурността на осигурените отвсякъде еврозонци. Такива ги слушаха и гръцките днешни пенсионери и довчерашни учители, доктори, машинисти и пр., които всеки месец са давали на държавата по 1000 евро „осигуровки“, откакто са в зоната – от 2001 г. Давали са и продължават да дават, защото каквито и финансови виелици да върлуват, Еврозоната ще ги осигури – нали затова се казва „осигуряване“? Вероятно лековерният данъкоплатец е считал, че „осигуровките“ отиват директно от заплатата му в някакво хранилище със златни кюлчета, охранявано от двуметрови неподкупни немски овчарки с шмайзери. Трупат се там, около „стълбовете“ на пенсионната система и го чакат да се пенсионира, за да го осигуряват, защото си е плащал.

„Дай ми да печатам и контролирам парите на един народ и не ме интересува кой пише законите.“ Майер Амшел Ротшилд, основател на банковия картел Ротшилд. 1790 г.

Голяма новина обаче! През юли някой натисна едно копче във Франкфурт и изведнъж парите в Гърция се изпариха като плюнка на юлския атински асфалт. Държавата продължи да им „ги превежда по сметка“, но шефът на Европа Юнкер им рече деликатно като пикиращ юнкерс „имаме ясно разписан план за излизането на Гърция от Еврозоната“, което за огром­ната маса гръцки работници и пенсионери означаваше съвсем ясно, че преводите на тяхната държава (в евро) струват колкото обещанията на Ципърчо след като „му гласуваха“. Няма стълбове, няма кюлчета, няма немски овчарки. Ако кажат отгоре, ще има пари (колкото кажат). Ако не кажат – няма да има. Довчерашните горди държавни служители от Еврозоната бяха докарани до дереджето на работници от мина на български олигарх, които си чакат „януарските“. Никакви петиции, протести, избори, референдуми и прочее „инструменти на гражданското общество“ вече не играят. Парите се печатат и контролират от Европейската централна банка във Франкфурт, баш където се е прък­нал и пукнал цитираният по-горе Ротшилд. Неин настоящ шеф е Марио Драги, бивш главатар както на Световната банка, така и на Голдман Сакс – държавното и частното крило на Световната шайка на шмекерите. Питайте го кой пише законите и всъщност дали му пука. Държавата трябва първо осигури доходността – „пенсиите“ на капиталистите, а за пенсионерите – каквото остане, ако остане.

„Новина“ 3: Гърция не е Гърция

Всъщност Еврозоната има две гърции – една малка, кипърската и една „голяма“, ципърската. И в двете споменатата по-горе наказателна операция беше проведена с прусашка оперативност и експедитивност – блокаж на банките, безалтернативен „меморандум“ и продължаващ до ден днешен паричен евродиктат. И в двата случая първо на власт идват болшевики (диктат без болшевики е като узо без анасон и спирт). В Кипър – президентът Христофиас, генерален секретар на Комунистическата партия на Кипър, а в Гърция – Ципрас, член на гръцкия комсомол и по-късно на Синаспизмос – електорална креатура на гръцката болшевишка компартия ККЕ – една от по-внушителните купчини червендалести изпражнения, оцелели на обруления от „вятъра на промяната“ пост­съветски еврокомунистически пейзаж. В Кипър „капиталовият контрол“, т. е. лимитите на банковите операции, продължи от 2013 г. цели две години и официално уж беше прекратен едва този април. В Гърция предстои да видим, но оптимистите, които очакват след поредното засвидетелстване на верноподанически чувства към Брюксел банките да разхвърлят каймета като на селска сватба, сигурно ще останат стъписани.

Паралелите в двете гръцки говорещи страни от Еврозоната породиха много конспиративни теории по темата „защо наказват гърците?“ (отляво) или „какво оплескаха гърците?“ (отдясно). Мастити медийни мастии от двете страни на океана поставиха нови рекорди по урбулешка журналистика, като „разкриваха“ какви ли не машинации и манипулации, с които гръцката държава „с измама“ влязла в Еврозоната, натрупала огромни дългове и изобщо лъгала, та се късала къде-що има по света банкер и финансов регулатор, а пък гърците междувременно само цъкали сиртаки и не си плащали данъците. Тези пасквили и до ден днешен подклаждат кръчмарските „анализи на ситуацията“ в Гърция, за които пише другата статия по темата в този брой. Всъщност, нищо подобно няма. Прословутата „измама“ при влизането в Еврозоната е някаква счетоводна галиматия, която дори да е била направена по най-строгите критерии, а не по „измамните“, дава разминаване в някакви десети от процента. Колкото до скатаващите данъци гърци, най-вид­ни западни медии „разкриха“, че Гърция си събирала едва 10% от налозите! Пак „при по-внимателен прочит“ обаче се оказа, че цифрата включвала несъбраните данъци сума ти години назад, а всъщност през въпросната година събираемостта на данъците в Гърция като процент от БВП си била кажи-речи колкото средната за ЕС.

Изобщо, като цяло, картината на гръцката икономика изглежда досущ като средната картина на развитите страни – огромен сектор на услугите, малък – на производството и почти незначителен – на селското стопанство. Преди да започнат тройките и „спасителните програми“, Гърция не е Гърция – тя е почти всяка страна от „първия свят“. Ако не беше „огромният държавен дълг“, тя нямаше да изпъква особено на фона на останалите от „клуба на богатите“, а пък на фона на средиземноморските страни от него – Португалия, Испания и Италия – хич. Просто в Гърция дълговият балон започва да се надува малко по-рано – напълно възможно да е случайно, защото все отнякъде трябва да започне – и съответно днес изглежда много по-надут.

Защо обаче толкова ни набиват „огромните“ цифри в очите? Защо например не ни набиват много по-важния факт, че голямото задлъжняване започва точно когато Гърция влиза в ЕС през 1981 г. и особено рязко се ускорява точно когато влиза в Еврозоната 20 години по-късно? Той е много по-важен именно затова, защото всичките пактове, директиви, регламенти, мониторинги, хармонизации, кохезии, механизми, квоти, солидарности, цялата чудовищна европейска бюрокрация оправдава своето съществуване именно с недопускането на това, което не само че се допусна, ами и продължава с пълна сила в прехваления остров на стабилността – Еврозоната. ЕС може да има регламент за дебелината на презервативите, но явно няма за това колко необезпечени дългове могат да дърпат политиците. Кое от двете може да съсипе една – че и не една – икономика, видяхме. Днешните тотално издънени държавни бюджети, трилиони евро дефицити, насъскването на „малките“ срещу „големите“, източните срещу западните, северните срещу южните – това ли е „ние не коалираме държави, ние обединяваме хора“? Логичен е въпросът наистина ли сигурността на европейските граждани е била целта на Европейския съюз, или нечия друга? Защото нечия сигурност наистина се пази със зъби и нокти и тя не е тази на европейските граждани.

„Новина“ 4: Гърция не е Уолстрийт

Всичко, разбира се, „започна“ през септември 2008 г. с Беър Стърнс, Леман Брадърс и американските ипотечни облигации. „Започна“ не е точно, по-скоро „свърши“. През 2008-2009 и следващите няколко години приключи най-големият грабеж в световната история, от който Гърция е просто една малка спирка. И до днес тиражираната версия за „финансовата криза“ е, че банките раздавали на американците купчина необезпечени кредити, които американците постоянно рефинансирали, докато цените на недвижимите имоти се качвали, но като спрели да се качват, престанали да си обслужват кредитите и банките закъсали, та държавата чевръсто ги спасила, защото без тях чума, глад, земетръс, небето ще чернее, океаните ще станат на кръв и пр.

Номи Принс, бивш високопоставен служител на Беър Стърнс и Голдман Сакс и автор на книгата „Цял грабеж се иска“ (2009) обаче посочва и подчертава следните цифри: всички проблемни жилищни кредити в САЩ към края на 2007 г. възлизат на около 1,4 трилиона долара. Парите, които правителството на САЩ (и най-вече Федералният резерв, защото не е длъжен да се отчита) харизват на банките по всички „спасителни програми“ през следващите 2 години, са 10 пъти повече – 14 трилиона. С други думи, ако държавата просто беше изкупила всички „лоши“ кредити, хем хората щяха да си запазят къщите, хем банките нямаше да фалират, хем масрафът щеше да бъде само 1,4 трилиона (към 10% от БВП на САЩ по това време). „Решителната“ намеса на държавата обаче води до над 5 милиона секвестирани жилища към май 2009 г. Нито един от шефовете на големите надувачи на балона – Голдман Сакс, Морган Стенли, Мерил Линч, Беър Стърнс, Леман Брадърс, Ситигруп, Банк ъф Америка, Ей Ай Джи, Джей Пи Морган, Уаковия и т. н. – не само не си губи къщата, ами и излиза от кризата с набъбнали с десетки и стотици милиони сметки като компенсации, бонуси и пр. поощрения и награди за отлично проведеното изкризване. Към дранголника поемат само шепа кокошкари. Тези две цифри е добре да се запомнят – 1,4 срещу 14 трилиона. Звучат стряскащо, но това нищо не е. Именно през седемте години до 2008 г., когато набъбва и гръцкият държавен дълг, количеството на парите в обращение в света скача от 25 трилиона на 70 трилиона долара. Близо тройно за 7 години. Това ще рече, че великите държавни и централно-банкови финансисти (защото те печатат тия пари – ако ние опитаме, ще ни закопчаят) са планирали световната икономика да расте с някъде 15% на година – нещо, за което и в съветски университет биха ги нацафарили. Какво могат да направят завалиите гръцки държавници при това море от свежо напечатани пачки, което ги залива отвсякъде? Естествено, че ще си вземат, защото избори има да се печелят, родата да се урежда, на ближните швейцарските сметки да се допълват и пр. – нищо по-различно от онова, което става по същото време от Токио до Пекин през Вашингтон. Щом са планирали ръст за всички, ясно, че и за Гърция ще има, нали? Пък ако сметката нещо се обърка, европейската солидарност ще ни спасява.

Хубаво, обаче се оказа, че Гърция не е уолстрийтска или франкфуртска банка, та Федералният резерв и Европейската централна банка да се разтърчат да ѝ гасят пожарите с кофи огнеупорни купюри. Гърция е като „неизрядния“ платец, който си е ипотекирал къщата, защото е повярвал на розовите прогнози на уолстрийтските банки и световните финансови мозъци. Него световният финансов картел с удоволствие ще го остави да се удави, защото е изчислил, че и от това има кяр. Излязло през юли тази година изследване на Института по икономика Лайбниц от Хале, Германия, озаглавено Ползата на Германия от гръцката криза, категорично доказва с цифри, че дори Гърция да не плати и евроцент от дължимите на Германия около 90 милиарда евро по всички направления, Германската държава ще е пак на плюс с около 10 милиарда – т. е. спечелила е само досега 100 милиарда евро от „гръцката криза“. Това е така, защото „гръцките“ проблеми реално позволяват на Германия да тегли заеми с все по-ниски и по-ниски лихви – и тя не спи, а тегли все повече и повече, – като в един кратък момент дори лихвите станали леко отрицателни – т. е. плащаш за привилегията да даваш назаем на Федералната република. Тези кредити – държавните облигации на големите икономики като Германия, Япония, САЩ и т. н. са основна част от всекидневния оборот на световната финансова система – те се търгуват на огромни блокове и именно от тези привидно дребни разлики в лихвите се правят колосални печалби. Като имаме предвид, че най-скапаната европейска икономика – българската – може да тегли наведнъж по 8 милиарда евро, можем да си представим с какви суми играят стотици пъти по-мощните държави. При такава постановка целият мизансцен с гръцките потъвания и спасявания, всички игри на нерви, поврати и обрати, трагедията с припадащите по опашките пред банките възрастни хора са просто комедиен сериал за зрители с махагонови бюра.

Ясно е едно – спасяването на давещите се не е дело на Европейския спасителен механизъм. Той не спасява тия, дето се давят, а ония, дето са в Давос.

А. Ванчев