Трудът първоначално е замислен като политически отчет за Националната конференция на POUM през 1937 г., но тя така и не се провежда, защото партията е забранена. (бел.прев.)
Информационна справка
Андрес Нин (4 февруари 1892 — 22 юни 1937) — каталунски комунист, революционер, публицист, писател и преводач. Лидер на Работническата партия за марксистко обединение (ПОУМ). На 20 юни 1937 г. е убит от агенти на НКВД.
Политическата ситуация и задачите на пролетариата
(I)
Събитията, случили се в Испания, от времето на първия конгрес на POUM, провел се в Барселона на 29 септември 1935 г., потвърдиха, че принципната позиция на нашата партия, заявяваща, че наближава сражение не между буржоазната демокрация и фашизма, а между фашизма и социализма, е абсолютно точна. Също така е вярна нашата теза за сегашната революция, като социалдемократическа.
Опитът през 1931-1935 г. показва неспособността на испанската буржоазия да реши основните задачи на буржоазно-демократичната революция, така че сега работническата класа трябва да поеме водеща роля в освободителното движение, да спре демократическата революция и да започне социалистическа. Запазването на демократичните илюзии и съюза на работническото движение с републиканския лагер трябва да доведе до укрепване на реакционните позиции, а в перспектива и към победа на фашизма, като единствена сила, способна да спаси капиталистическия режим (тъй като в рамките на буржоазно-демократичните институции капиталистическият строй вече не е способен да се справя със своите вътрешни противоречия).
В Астурия пролетариатът решително пое в свои ръце ръководството на движението през октомври 1934 г. и влезе в смъртоносна битка с реакцията. В Каталуния в същото време дребнобуржоазните партии бездействаха, а голяма революционна партия липсваше. Социалистическата и Комунистическата партия вместо да се възползват от урока в Астурия и да фокусират всичките си сили за обезпечаване хегемонията на работническата класа, те измамват пролетариата посредством Народния фронт, в полза на буржоазните републикански партии, които след оглушителния им провал през октомври фактически изчезват от политическата сцена.
Периодът, непосредствено предшестващ изборите от 16 февруари, се характеризира със съживяване на републиканските партии, благодарение на усилията на социалисти и просъветски комунисти, а също и с ръста на демократичните илюзии, че републиканските партии, идвайки на власт, ще амнистират участниците в октомврийското въстание. Нашата партия беше принудена да участва в акциите в подкрепа на тези партии заради тяхната масовост и всеобщност, съхранявайки при това своята индивидуалност и независимост и осъществявайки сурова и безмилостна критика срещу републиканските партии. Тази тактика на съюз с общодемократичното движение ни спаси от изолация, позволявайки ни да стигнем по-близо до широките маси, които бяха доста далеч от нас, и да разпространим нашите революционни принципи сред тях.
Поведението на левите републиканци на власт след 16 февруари беше абсолютно потвърждение на нашите прогнози. От самото начало между правителството и движението на масите, призоваващо го да издаде указ за амнистия, зееше дълбока пропаст, заради която започна да се шири стачно движение. Работническото движение отдолу искаше от правителството не само закрепване на спечелените избори, но и строги мерки срещу реакцията, засилваща се с всеки изминал ден. Политиката отгоре пасивно наблюдаваше случващото се – очевидно техният девиз беше: „да не се променя нищо, да не се плаши никой, да не се нанася вреда на елита“. Резултатът от тази политика стана въстанието на фашистите и военните от 19 юли 1936 г. В това ранно утро през юли под пукота на оръдията и трясъка на картечниците работническата класа, която все още таеше илюзии за демокрация, се пробуди от сън. Победата на левите в изборите от 16 февруари не реши проблема в нашата страна. Фашистката реакция прибегна към по-решителни аргументи от избирателната бюлетина. Използвайки привилегированото си положение, предоставено й от републиканското правителство, тя държи под свои контрол стратегически важни цели, огромно мнозинство от офицерите от испанската армия премина на страната на реакционните класи. Така започна Гражданската война.
(II)
Метежът на генерал Франко срещу испанската работническа класа показа грозен бой. Въпреки пасивността на едни републикански политици и предателството на други, независимо, че правителството отказа да даде на народа оръжие, силите на трудещите се потиснаха фашистките встъпления във важни промишлени центрове на страната.
Тази решителна намеса от страна на работниците имаше огромни политически последствия. Буржоазните органи на властта бяха фактически унищожени. Създадоха се революционни комитети в цялата страна. Редовната армия се разтури – тя беше заменена от народното опълчение. Работниците се разпореждаха със заводите. Селяните получиха земята си. Манастирите и църквите бяха разрушени в резултат на разчистващия пожар на революцията. За няколко часа, или най-много – за няколко дни, работниците и селяните по пътя на директно революционно действие решиха проблемите, които буржоазната републиканска власт не успя да реши в продължение на ПЕТ години – тоест, проблемите на демократичната революция. Тогава те започнаха социалистическа революция с отчуждаването на буржоазията.
В течение на определен период от гражданската война органите на буржоазната власт не бяха нищо повече от сянка. Революционните комитети осъществяват истинска власт, образувайки гъста мрежа във всички региони, които не са окупирани от фашистите.
В този начален период революционните настроения бяха много по-силни в Каталуния, отколкото в Испания. Каталуния, несъмнено, се превърна в авангард на революцията, благодарение на влиянието на POUM, CNT и FAI – организации, не присъединяващи се към Народния фронт и не набутващи работническата класа в това демократично републиканско блато на опортюнизъм.
Изненадващо, но фашисткият метеж, който трябваше по идея да отслаби и унищожи работническото движение, се превърна в стимул за ожесточена класова борба. Той постави всички пред дилема: или фашизъм, или социализъм, където трети път няма. Това, което беше замислено в качеството на превантивен удар срещу въставащите военни, беше пролетарската революция, с всичките й отличителни черти: отслабване механизма на буржоазната държава, унищожаване на старата армия; въоръжаване на работническата класа, тепърва самостоятелно решаване на въпроса за правото на частна собственост; взимане на земята от селяните и приключване на господството на експлоататорските класи.
Боец от опълчението на POUM
В първите седмици след 19 юли убеждението, че миналото повече няма да се върне, че „Демократичната република“ най-накрая е преодоляна, имаше широко разпространение. И революционният ентусиазъм беше толкова силен, че дори дребнобуржоазните партии провъзгласиха края на господството на капитала и заявиха за необходимостта от провеждане на социалистическо преобразуване на испанското общество.
Единственият начин да се координират действията на масите – това е създаването на силна власт, основана върху структури, водещи от недрата на революцията и пряко изразяващи волята на тези, които са играли главна роля в борбата срещу фашизма. Тази силна власт не може да бъде никаква друга, освен власт на работниците и селяните. Тази позиция на нашата партия POUM срещна противопоставянето на всички фракции на Народния фронт, и преди всичко на Комунистическата партия. Анархистката идеология и нерешителността на лидерите на CNT също е в противоречие с нашите идеи по въпроса за новата власт.
В същото време постоянна и систематична кампания, в хода на която на хората се опитаха да внушат две идеи, разруши победоносната пролетарска революция. Първата от тези идеи може да се изрази със следните думи: „Първо трябва да се спечели войната – след това революцията сама ще се погрижи за себе си“. Според втората идея, явяваща се пряко следствие от първата, работниците и селяните се борят в тази война само за поддържане на парламентарната демократична република, и, следователно, не може да се говори за никаква пролетарска революция. В бъдеще тази идея претърпя внезапна промяна: трагичните събития, които причиниха много кръвопролития и разрушиха страната, станаха „война… за национална независимост и защита на Родината“.
От самото начало нашата партия се противопоставя на тези две контрареволюционни идеи.
(III)
Формулата „Първо трябва да се спечели войната – след това революцията сама ще се погрижи за себе си“ е фундаментално погрешна. В сраженията, които се развиват в Испания в настояще време, войната и революцията не са само две неразделни събития, но се явяват и синоними. Гражданска война – повече или по-малко продължителна активна фаза на противопоставяне на две и повече класи – в нашия случай на пролетариата от една страна и голямата буржоазия и земевладелците от друга. Бойните действия на предната линия на фронта не са нищо повече от продължение на битките в тила. Войната е една от формите на политиката. Политика – това е компас на войната във всеки конкретен случай. Армията винаги отстоява интересите на една или друга класа. Това показва за какво работниците и селяните, воюващи на фронта, се сражават: за буржоазен ред или за социализъм. Войната и революцията са неделими в момента в Испания, както бяха неделими във Франция през осемнадесети век и в Русия през 1917-1920 г. Как може да се отдели войната от революцията, когато войната е просто кулминация на този революционен процес, който се развива в нашата страна от 1930 г. и така до ден днешен?
В действителност, лозунгът „Първо трябва да се спечели войната…“ прикрито вреди на революцията. Революцията трябва да се извърши при благоприятни обстоятелства, но тези обстоятелства историята никога не ни ги предоставя. Ако нямаме предимство в периода на революционни сътресения, класовият враг постепенно ще отвоюва позиции и в крайна сметка ще задуши революцията. Историята на деветнайсти век и следвоенната история (Германия, Австрия, Италия, Китай и т.н.) ни носят множество примери. Поставяйки на страна революцията до края на войната, намалявайки революционната сила и развързвайки ръцете на буржоазията, ние само й даваме шанс постепенно да възстанови своите механизми на угнетяване, за да възстанови в последствие своето господство в обществото. Войната – както вече казахме – е форма на политика. Политическите режими винаги служат на определени класи и са за тях инструмент за въздействие над масите. Гарантирането на бърза победа на фронта се съдържа в силната революционна политика в тила, способна да води след себе си уверени в победата бойци, а също и в международната солидарност на пролетариата, единствената външна сила, на която можем да разчитаме. Необходимо е да се създаде силна военна промишленост, на социалистически основи да се възстанови икономиката, унищожена от гражданската война. Така можем да сформираме боеспособна армия в служба на пролетарското дело и целия цивилизован свят. Инструментът на такава революционна политика не може да бъде нищо друго, освен работническо-селско правителство.
(IV)
Като цяло в Европа от времето на империалистическата война, а също и в Русия от 1917 г., най-голямото препятствие против победоносното настъпление на пролетарската революция е реформизма и буржоазните агенти в работническото движение. Парадоксално, най-характерен пример за орязан реформизъм в нашата страна е Комунистическата партия на Испания и нейният сателит – Единна социалистическа партия на Каталуния, влизащи в състава на Комунистическия интернационал, възникващ след идеологически разрив с реформизма. Подчинените на съветската бюрокрация, която се отрече от международната пролетарска революция, възложиха всичките си надежди на „демократичните“ страни и Обществото на народите. Тези официални комунисти окончателно се отказаха от революционната класова политика и се обърнаха към съюз с буржоазно-демократичните партии (Народен фронт) и психологически подготвяха масите за следваща световна война. Затова лозунгът „борба за национална независимост“ в превод на езика на международната политика означава „подчинение на революционна Испания в интерес на франко-британско-империалистичния блок“, членове на който в това число са и СССР. Фаталните последици от тази политика се появиха не след дълго: спекулациите с трудностите на войната и възможните усложнения на международните отношения и реформизма активно се поддържаха от представителите на сталинистката бюрокрация и при подкрепата на СССР започнаха систематично да подкопават революционните завоевания, подготвяйки почвата за контрареволюция. Нашето елиминиране от Хенералитата, опитите за формиране на „неутрална“ и „демократична“ армия, потискането на ариергарда на опълченците в името на възстановяване на закона и реда въз основа на възраждане на стария репресивен механизъм и цензурирането на пресата са най-важните етапи в този контрареволюционен процес, който ще продължи докато или революционното движение не бъде напълно унищожено, или испанската работническа класа не реши да реагира бързо и енергично, и не отвоюва позициите, която тя взе през юли на вълната на социалистическата революция.
В днешната революционна ситуация лозунгът „борба за парламентарно-демократична република“ не може да служи на никакви други интереси, освен на интересите на буржоазната контрареволюция. Както пише В. И. Ленин: „Днес, повече от всякога, думата демокрация не е нищо повече от прикритие, с което се опитват да спрат революционния народ, безстрашно влизащ в бой за нов свят“ (примерен превод от англ. – бел. прев.). Нашият революционен марксистки опит ни показа, че „демократичната република“ не е нищо повече от прикрита форма на буржоазна диктатура. В пика на развитие на капитализма буржоазията може да си позволи разкош, в сила е нейното икономическо и политическо господство, и допуска редица нищожни по своята сила демократични свободи за работническата класа. Но днес, в периода на империалистично деление, с цел да предотврати вътрешни противоречия, буржоазията отменя и тях. Установява се по-жестока диктатура – фашизъм. Затова светът днес е пред фаталната дилема – или фашизъм, или социализъм. А „демокрацията“ – това е само временна заблуда, даваща на работниците надежда и подготвяща почвата за фашистката реакция.
За да оправдаят своето чудовищно предателство спрямо революционния марксизъм, сталинистите заявяват, че демократичната република, която предлагат ТЕ, ще се различава от всички останали; ще бъде един вид „народна“ република, от която ще бъдат премахнати всички фашистки елементи. Тоест те вулгарно скъсват с марксистката теория за държавата като инструмент за господство на една класа, и сега, с цел да излъжат масите и да подготвят възстановяването на буржоазния режим в целия му блясък, създават утопията за „демократична“ надкласова държава, твърдейки се, че тя е в служба на народа. Републиката може да се освободи от фашизма само тогава, когато се освободи напълно от капитализма.
Андрес Нин, юни 1937г.