Репортаж от наш сътрудник

Асамблеята в Палма бе в по-голямата си част честване на 15 Май, дата с особено значение за испанците, защото бележи началото на не без известното движение „Индигнадос“. Около 50 души се бяха събрали да почетат славните дни от преди 5 години, когато на площада им с дни са шествали хиляди хора, противопоставяли са се на властите и дори са успели да окупират сграда, в която да провеждат солидарни, активистки и социални мероприятия.

Днес тя е седалище на корпорация. По този повод една от местните ми събеседнички сподели цитирам „те пак победиха“.

Без много предварителна подготовка отивам на plaza de Espana, за да изразя солидарност с движението Nuit Debout и да разцъкам из местните активистки среди. Надявам се да се срещна с осъзнати анархисти и анархистки. Озовавам се сред разностранна тълпа от 40-50 човека, сцена, уредба, прожектор и два микрофона, които се подават на хората, които желаят да се изкажат. Учудващо добре оборудвано grass roots събитие.

Испанският ми е все още е доста куц и хващам точно 7% от това, което се говори. Моят познат, който се надявах да ми превежда, закъснява. Като цяло няма истинска асамблея, по-скоро хора изказващи мнението си. Дори има псевдо-представителка на „1%“, която провокира рехавата тълпа и като цяло действа доста ободряващо на атмосферата.

След края на гражданската раздувка се приближавам към момчето, раздаващо микрофоните, и го питам по-конкретно къде мога да се запозная с активисти и активистки, къде са социалните центрове, радикалните книжарници и, най-вече, къде се събират анархистите. Отговаря ми, че днес не са присъствали представители на осъзнатите такива и ми дава адреса на CNT и библиотека, предполагам пълна с радикална литература. Случаен човек заслушал се в разговора после идва при мен и ми разказва за комунална градина в центъра на Палма, за която се грижи колектив. Кани ме да участвам и аз, вземам името на групата, ще го търся във facebook после.

Отивам да пия вода в бара с 3-ма местни асамблейци и закъснелият ми преводач. В бара ми е по-интересно отколкото на площада. Два часа обменяме идеи и мнения относно властта, насилието, ненасилието, бойкота, анархизма и активизма… досещате се за контекста. Аз си изсипвам кофите с аргументи в полза на анархизма, или по-точно личната ми интерпретация на идеята как и защо имам нужда да живея в хармония с природата и обществото без йерархия, насилие и власт. Приятно е мнозинството да подкрепя нещата, които казвам.

В тази атмосфера на крайно добронамерена и приятелска дискусия успявам да си създам следната представа за ситуацията в Испания, базирана на оскъдната информация, прокрадваща се в процеса на трансформация на слушателите ми от умерени леви в радикално мислещи (или поне така се надявам). Може и да греша, но мисля, че става въпрос за класическата схема, в която едни хора, набрали на властта и достигнали критична маса, създават „Индигнадос“. В движението са обединени всякакви хора, в момента на зараждане има (предполагам) и доста осъзнати анархисти. В някакъв момент енергията на недоволство и опит за промяна се усвоява от лидери от партиен тип, в случая – „Подемос“, в Гърция – „Сириза“… Всички (освен анархистите) поверяват надеждите си на новото поколение млади „прогресивни“ партийци и колелото се завърта по много подобен начин, този път с подновени чаркове. Докато се върти смазва надеждите на хиляди.

Моментът е изгубен. Абсорбиран е от партийната система, йерархията, отживелицата наречена представителна демокрация, идеята, че някой друг може да решава вместо теб самият… Обикновено тази идея е поддържана от илюзиите на промитите от системата мозъци на масата от крайно недоволни, но недостатъчно бедни до болка, умерени леви. Под подновените колела на историята има и емоционално изтощени анархисти, хора понякога изморени от политически дежавута, страдащи осъзнато и на инат продължаващи борбата.

И така, ето ме и мен сред група осъзнати испанци от моето поколение, честващи незабравимото зараждане на едно наистина масово движение, движение с огромен потенциал. Спомените от времената на „Индигнадос“ възбуждат революционните пламъчета в очите им, надеждата не иска да изчезва, но е задушена от партийната система, която изпълнява функцията си, а именно – да унищожава всеки порив на тълпата за по-добър живот и право на избор. Да удавя в бюрокрация правата на всички с изключение на комисарите на властта и власт имащите – банкери, корпорации… така наречения „елит“.

Остава ми да си пожелая повече радикална мисъл и анархистки действия. Дано Nuit Debout не е още едно дежаву…