Лавини от обвинения и клевети се сипят върху блокадите, стачниците и синдикатите, които участват в тях! „Недопустимо“, скандира правителството, „неотговорно“ крещят в хор авторите на редакционните коментари на медиите, принадлежащи на френските неприлично богати. Но твърде лесно се подминава обстоятелството, че без стачки и без блокади, нашите демокрации не биха се радвали на подобен обществен прогрес, вече повече от век. „От изобретяването на общата стачка през 1842, блокирането на енергийните доставки много пъти се оказва сила за слабите, оръжие за социалното движение и празник на еманципацията…“, напомня историкът Кристоф Боньой в настоящата трибуна.
Англия, лятото на 1842. Пред отказа на капиталистите за увеличаване на заплатите, при положение, че цената на живота се покачва драстично, и пред отказа на правителството да даде някакво следствие на подписката от 15000 човека в подкрепа на всеобщото изборно право – петиция, която надминава в последствие трите милиона – през май същата година се ражда огромно социално движение: първата обща стачка в света. ¨Блокирането… това е недопустимо¨, се възмущават премиера, началниците и пресата на привилегированите.
Франция, май 2016. Глух за подписка с над един милион подкрепящи, за синдикатите и за парламента, който измита с един удар на извънредната процедура 49-3, аутист спрямо гнева на младежта, оставаща „будна“, премиерът Мануел Валс декларира ¨блокирането… това е недопустимо; една страна не може да бъде блокирана… това е атака срещу икономическите интереси на Франция¨. Явно забравя, че без стачката, без саботажа, без блокирането, както и без обществените борби от 19-ти век насам, все още щяхме да живеем в света на Дикенс и на Зола, на детския труд и на изборното право само за върхушката.
Закон за работата: „връщане към дивия капитализъм от 19-ти век?“
Какъв е била всъщност оперативната схема на изобретателите на общата стачка от 1841 (и на много други оттогава, през 1905, 1936, 1947 или 1968)? Да се ходи от рудник на рудник и да се повреждат парните машини или да им се конфискуват обезопасяващите бушонни шайби („плъг“). Откъдето и названието „Плъг Райътс“, „бунтовете на шайбите“, придадено на тази първозначна мобилизация на хартисткото движение. Както го отбелязва един вестник от онова време, миньорите са били осъзнали „властта, намираща се в техни ръце, да спрат всички мелници, фабрики и влакове“. Блокирайки добива и транспорта на въглища в течение на няколко седмици, работниците действително успяват да накарат и нестачкуващите фабрики да спрат, преди, скоро след това, да бъдат последвани от голяма стачка на текстилните работници. Някои от тях заявяват: „по-добре е човек да умре изправен срещу армията, отколкото да умре… смазан под капиталистическата машина“[1].
Този Закон за работата, който правителството и френската началническа върхушка възнамеряват да налагат под ударите на 49-3 и на репресията на социалното движение, не е ли именно връщане на дивия капитализъм от 19-ти век? Този, срещу който автентичните социалисти са се борили в миналото. Този, който във Франция беше направен по-малко непоносим през 20-ти век: пенсия, трудова медицина (отслабена по настоящия закон), забрана на детския труд (първата версия на закона връщаше 10 часови работни дни за непълнолетните чираци!), обществена демокрация, включваща гражданите (посредством парламента и кодекса на труда, който началническия социализъм разплита понастоящем), както и синдикатите, колективното договаряне (посредством върховенството на отрасловите споразумения, което член 2-ри на проекта за закон премахва, излагайки трудещите се на началническия шантаж за работното място, даже и когато предприятието отделя сочни печалби!).
Как „петролизирането“ е подготвило терена за неолибералните регресии
Това относително регулиране на капитализма, което се институционализира в Европа в средата на 20-ти век, не би могло да се постигне, без способността на трудещите се за енергийно блокиране, както го показва историкът Тимоти Мичел в книгата си „Въглищна демокрация“ [2]. След 1945 обаче „петролизацията“ на Европа, която впрочем е насърчавана от Плана Маршал, намали съотношението на силите в ущърб на работещите (петролът идва от нео-колониалния Близък Изток) и установява консуматорска демокрация (блокадите, макар и по-трудни, остават все пак възможни, както през 1968 и 2010). Според Тим Мичел, с ¨петролизацията¨ се променя качеството на демокрацията и това постепенно подготвя терена за неолибералните регресии, започващи в началото на 70-те: дефискализиране на богатите, безработица, прекариат [3], покачване на частта на придадената стойност, отделяна за възнаграждение на капитала в ущърб на труда.
Блокирането днес било нелигитимно? Докато същевременно милиони бедни трудещи се едвам свързват двата края, намирайки се под шантажа за масовата безработица, а успоредно тежестта на частното имущество спрямо националното богатство във Франция, след като беше спаднала след 1945, понастоящем се е върнала на нивото от времето на Зола [4]?
Не!
Буден ден и будна нощ, стачката, блокадите на производствените обекти и окупациите на площадите са последното оръжие за жертвите на една несправедлива икономическа система, на един наново подивял капитализъм; контра офанзивата на безгласните в една политическа система, изгубила всякаква легитимност (растящи неравенства; псевдо-представителна демокрация, откъсната от общата действителност, поръчков парламент; постоянно извънредно положение).
Обединявания
Блокирането вероятно ще бъде също повод за нови свързвания. Миналата неделя, обединяването на ЗАД-истите [5] и на студентите, отиващи с колела да подкрепят синдикалното блокиране на рафинерията в Донж (Лоар-Атлантик); и днес – неочакваните срещи между съседи, които почти не са си говорели, благодарение на разпространението на Споделеното Пътуване… И какво ли ни очаква утре?
Блокадата прави осезаеми за всеки от нас потоците (енергийни, финансови…), които тъкат нашите животи. Какво точно е блокирано? Мануел Валс и Емануел Макрон (министър на икономиката и потенциален кандидат президент, бел.ред.) ни го казват без увъртания: това, което искат да отблокират, е една Франция-предприятие, в постоянна икономическа и социална война за задоволяване на лакомите интереси за гъвкавост (на трудовите сили, бел.ред.) и за данъчни райове. Това, което е разклатено също, това са енергийни потоци и техно-индустриални структури (петрола, атомните централи), които структурират нашия ежедневен живот, но без да са били родени от действителен колективен избор, а в същото време застрашават обитаемостта на нашата Земя, но също и никога не са изпълнили, дори и в богатите страни, тяхното старо обещание за щастие чрез материално изобилие, на което вече никой не вярва. Френската НЕК (EDF) се възмущава, а Главния Президент-Директор на петролната Тотал заплашва със затварянето на рафинериите във Франция? Същевременно синдикалисти и будни-сти вече изграждат заедно въображението на едно пост-петролно и пост-ядрено общество, споделящо труда, властта и богатствата!
Автор: Кристоф Боньой, историк на науките, изследовател във френската академия на науките CNRS и член на центъра Александър-Койрé.