Кампанията за „Излизане“ бе водена от десните консервативни сили на острова с конкретни лозунги, сред които, освен расистките призиви срещу мигрантите, основна тежест имаха – „да си върнем Британия“, „Да си върнем контрола“ и т.н.. Кампанията бе спечелена. За лидерите на националистическата десница, тези лозунги действително означават нещо, тъй като победата на референдума означава, че те поемат инициативата и ще бъдат основeн фактор в управлението на страната в следващите години.
Но за близо 16-те милиона души гласували „Да си върнат контрола над Британия“ това просто няма да се случи. По простата причина, че те никога не са „имали контрола“-а, който сега искат „да си върнат“, а чрез референдума просто прехвърлиха неговата тежест от структурите на ЕС към структурите на местната политическа и икономическа олигархия. Британските народи нямаха никакво влияние над европейските бюрократи, нито над собствения си парламент. Но те не насочиха справедливия си гняв срещу бюрократите в посока на собственото си овластяване, а вместо това се оставиха да станат инструмент в овластяването на десницата, която е единствения политически победител от референдума. От демократична гледна точка, това по-скоро води към „загуба на контрола“ за обикновените хора, поради традиционно авторитарния и антидемократичен характер на консервативната десница.
По-голямата част от тези 16 милиона гласували за „Излизане“, както и милионите гласували за „Оставане“, ще останат под контрола на местните елити, чиято икономическа политика застава дори на по-твърди неолиберални позиции от тази, водена от европейските бюрократи. Нещо повече, осланяйки се на тях и помпайки популярността им, излизането „от дясно“ от ЕС ще консолидира властта на консервативните сили не само на Острова но и на целия континент. А една консолидирана консервативна десница означава социална война срещу обикновените хора. Война, която британците (а и европейците) тепърва ще усетят в пълна сила.
Дезинтеграцията на ЕС може(ше) да бъде нещо добро. През годините, бюрокрацията в Брюксел доказа, че защитава единствено интересите на едрия бизнес и световните финансови институции. Дългите години на остеритет, които промениха облика на европейския юг бяха наложени на народите именно от ЕС и именно антисоциалните мерки на бюджетни съкращения, орязване на социални придобивки и насилствени приватизации дадоха началото на процеса на дезинтеграция в рамките на съюза. Левите сили на континента, които представляваха (и представляват) най-мощната съпротива срещу мерките на остеритет така и не успяха да мобилизират масите за едно излизане от ЕС „отляво“, което щеше да постави европейците пред съвсем различна перспектива.
Провала на лявото да начертае път за излизане от ЕС се дължи на вътрешните проблеми и одесняването на социал-демокрацията в цяла Европа. Либералните тенденции, които навлязоха дълбоко в структурите на левицата не само попречиха на развитието на един потенциален прогресивен проект за излизане от капиталистическия съюз на европейските държави, но и поставиха традиционната левица в унизителното положение да гласува за „Оставане“ в отчаян опит да запази своите позиции. Важно е да подчертаем, че тук говорим за „традиционната“, парламентарно представена левица в лицето както на старата социал-демокрация, така и на новата такава в лицето на проекти като СИРИЗА, която се оказа твърда бариера пред излизането на Гърция от ЕС далеч преди английските консерватори да поемат кампанията за Brexit. Пропускането на историческата възможност за излизане от ЕС, която имаше левицата в Гърция (и не само) преди няколко години, очаквано доведе до изпускане на инициативата в полза на крайната десница, която набра скорост в Европа именно чрез узурпирането на евроскептицизма. Мигрантската криза допълнително смаза колелата на консервативната машина и излизането на Великобритания „отдясно“ на ЕС е нейната първа значителна победа.
В същото време, извънпарламентарната левица, многобройните анархистки и анти-авторитарни движения из цяла Европа успяха да запазят своите твърди позиции срещу ЕС и Brexit ще окаже малко влияние на принципната им траектория, както и на нейното разрастване и консолидиране в единствената сила отляво, способна да изведе народите на пътя на едно пост-ЕС бъдеще. В същото време, остава да се надяваме, традиционната левица, и най-вече нейният електорат, най-после да се отърси от либералните заблуди и да се върне на фронта на социалната борба, която задължително е както анти-консервативна и радикално лява, така и твърдо против капиталистическия съюз на европейските държави под централното ръководство на Германия и Бундес Банк, наречен ЕС.