В продължение на дълги години Сардиния е едно спокойно място за разлика от измъчената от политически битки Европа. Тук цари патриархалният ред на старата селска традиция. Подемът на насилие на континента, свързан с дейността на първите въоръжени леви групи в началото на 70-те години, обхваща и острова. Тук, в най-големите градове, като Сасари и Каляри, не съществува нито организирано студентство, нито работническо движение. За революционни действия просто няма необходимата социална база.

Ситуацията започва да се променя през 1977 г., когато до Сардиния достига вълната, подета от италианското „движение на 77-ма“. Сега по улиците все по-често се разгръщат сблъсъци между местната младеж и полицията, между младежи и членовете на неофашистките организации. В рамките на тези улични групи се появяват първите зародиши на политическо действие.

Именно в контекста на този подем за първи път публично се споменава името „Червена Барбаджа“ (Барбаджа – планински регион на Сардиния).

На 30 декември 1977 г. в близост до входа на сградата на градския съд в Нуоро неизвестни оставят запалителна бомба с часовников механизъм, която леко подпалва вратата на учреждението.

В листовка, намерена няколко часа по-късно в телефонна кабина, някоя си организация с абревиатурата GABR (Gruppi Armati Barbagia Rossa – Въоръжени групи Червена Барбаджа) поемат отговорност за този „терористичен акт“, заявявайки, че символичната цел на тази акция е да се удари по цялата пенитенциарна система.

Въпреки това, GABR не добиват популярност чрез това свое действие, защото по това време едва ли не се извършват всяка седмица подобни дребни „запалителни“ акции срещу представителства на държавните структури. Те се изпълняват от най-различни политически групировки, които никнат като гъби, имащи доста кратка история. Достатъчно е само да се цитират тук имената на някои от тези полупризначни групи, действащи на острова в края на 1977 г. и началото на 1978 г.: Nuclei Armati Combattenti per il Comunismo (Сражаващи се въоръжени клетки за комунизъм), Squadre Comuniste Armate della Sardegna (Въоръжени комунистически групи на Сардиния), Collectivo Femminista di Autonomia Operaia (Феминистки колектив към Работническа автономия), Nucleo Operaio Combattente della Sardegna Centrale (Сражаващо се работническо ядро в Централна Сардиния) и т.н.

Обществото по това време вече е свикнало с такава, както се казва, „луда“ бунтуваща се младеж, прикриваща своите хулигански действия под политическа демагогия, очевидно копирана от италианското движение.

GABR успяват да спечелят внимание едва след втората си атака. В събота, 25 март 1978 г., в покрайнините на Нуоро е обстрелван камион, превозващ служители на охраната от местния затвор. Два дни по-късно анонимен глас позвънява в редакцията на един от сардински вестници и съобщава, че обстрелът е дело на организацията „Barbagia Rossa“, която по този начин атакува съдебната система на Италия. В допълнение към това, неизвестният иска освобождаването на всички политически затворници от местния затвор „Badu ‘e Сarros“ и суперзатвора „Asinara“.

Това е много по-сериозно, отколкото хвърлянето на коктейл Молотов през прозореца на казарма на карабинерите или залагането на запалителна бомба пред вратата на съда.

От началото на 1978 г. малките акции с антиправителствена насоченост продължават из цялата страна. Единственото, което отличава „Червена Барбаджа“ на този етап от другите групи на острова е системността и централизацията в района на Нуоро, провинция, ставаща своеобразен център на подривните действия в Сардиния. Тук няма и месец без нови атаки, докато в другите области изстрели и взривове се чуват само от време на време.

През есента „Barbagia Rossa“ си спечелва всеобща популярност, потвърждавайки своя статус на най-перспективната революционна сила на острова.

В четвъртък, 2 ноември 1978 г., е нападната радиолокационната военна станция Сиамана в провинция Ористано. Станцията, която представлява къща с антени и кълба от кабели, не се откроява с нищо особено на фона на планинския сардински пейзаж. Единствено с това, че охраната на този на пръв поглед банален обект се извършва от четирима наборни войници. Един от тях по време на нощно патрулиране е нападнат от трима маскирани. След това, прикривайки се зад него като жив щит, нападателите нахлуват в сградата. Всичките четирима военнослужещи са вързани и хвърлени на пода.

Странното е, че тримата маскирани не повреждат по никакъв начин устройствата, ограничавайки се до това да вземат от войниците четири пушки „Garand“, 150 патрона към тях и няколко ръчни гранати. Преди да напуснат обекта, нападателите заявяват на военните следното: „Извинете, момчета. Ние нямаме нищо лично против вас, борим се срещу държавата. Ние сме от групата „Червена Барбаджа“.

Престъплението, извършено в духа на латиноамериканската гериля, хвърля острова в истински шок. Сардиния, свикнала с постъпките на традиционните бандити, се сблъсква с нещо ново: политически мотивиран тероризъм. Около нападенията и полицията, и обществото правят най-различни предположения. Именно тогава за първи път е обявена версията за пряка връзка на сардинските революционери с континенталните им колеги от „Червените бригади“.

Версията не е лишена от здрав разум, защото в действителност духовен ориентир на „Червена Барбаджа“ са „Червените бригади“. Не е тайна, че някои сардински червени бойци преминават предварително през „школата на живота“ в затвора, осъдени за обикновени престъпления. Тук те попадат под влиянието на агитаторите от Затворническия фронт на „Червените бригади“ и са пропити от идеята за създаване на „военно-политически ориентир на сардинския пролетариат“. По този начин, именно политическите престъпници стоят в авангарда на борбата на „Червена Барбаджа“, защото, както беше казано, друга социална подкрепа на идеята за революционна борба тук няма. Нито инертното студентство, нито изостаналата във всички отношения работническа класа не може да бъде опора, въпреки че опити да се въвлекат тези слоеве в революционното действие се правят постоянно. Най-известният такъв факт са безуспешните опити на „Barbagia Rossa“ да създаде, по образ и подобие на „Червените бригади“, нередовни групи за фабричен терор в заводския химически комплекс „Ottana“ в Нуоро през 1979-80 г.

Няма нужда да казваме, че „Barbagia Rossa“ е филиал на „Червените бригади“ на Сардиния.

До началото на 1979 г. на острова има три организации с установена структура и логистика: „Червена Барбаджа“, „Революционни клетки“ (Cellule Rivoluzionari, които по-късно се превръщат в Ronde Armate Proletarie – „Въоръжени пролетарски патрули“) и Gruppi Armati Proletari („Пролетарски въоръжени групи“), по-късно присъединяващи се към „Barbagia Rossa“. Именно RAP, първоначално близки в позициите си до италианската мовиментистка „Първа линия“ (Prima Linea), безмилостно критикуващи и „Червена Барбаджа“, и „Червените бригади“ заради техния милитаризъм и марксистко-ленински догматизъм, стават, в крайна сметка, база за създаване на… сардинска колона на „Brigate Rosse“. В същото време „Barbagia Rossa“, активно взаимодействаща си с „Червените бригади“, запазва своята структурна независимост и през 1981 г. дори прекъсва всички връзки с континенталните си събратя, „експроприирайки“ арсенала от палестински оръжия, скрит от Марио Морети на Сардиния.

Всъщност, установяването от „Червена Барбаджа“ на преки връзки с „Червените бригади“ се случва едва през юли 1979 г., когато „бригадистите“ за първи път посещават Сардиния. В този момент Морети активно се занимава с разработването на план за нападение срещу сардинския затвор „Асинара“, в който са държани членове на „историческото ядро“ на организацията начело с Ренато Курчо. За да се извърши необходимото разузнаване на място, в околностите на Стинтино е разположен полеви лагер, на който присъстват висши членове на Стратегическото ръководство – Марио Морети, Барбара Балдзерани и Просперо Галинари. Скоро „бригадистите“ са принудени да се откажат от своя амбициозен проект за нападение на затвора, опитвайки се да организират бягство отвътре. Резултат от тези усилия е проваленият затворнически метеж на 2-3 октомври 1979 г. („битката при Асинара“, както нарича мероприятието Ренато Курчо), в хода на който политическите затворници дори използват самоделни бомби.

Има и позитивни резултати от пребиваването на Морети на острова – чрез сардинските работници-имигранти, членове на „Червените бригади“, са установени отношения с „братската организация“ на сардинския пролетариат, която трябва да оказва всестранна помощ във формирането на местна колона на „Brigate Rosse“, начело на която става Просперо Галинари. Първият акт на дружеска помощ е осъщественото от „Червена Барбаджа“ нападение срещу административната сграда на община Лула на 23 юли, откъдето бойците изземват огромно количество паспортни бланки. Впоследствие, тези бланки са използвани от „Червените бригади“ по време на операцията по отвличането на американския генерал Джеймс Дозиер.

Междувременно, полицията на острова е крайно обезпокоена от увеличаващите се случаи на политически мотивирани престъпления в провинция Нуоро, напълно не характерни, въпреки гордеещите се със своя „сардински национализъм“ и омраза към Италия местни бандити. Но досега няма нито една нишка, способна да доведе детективите до вярна следа.

Скоро обаче това се променя.

На 14 декември 1979 г. полицията напълно случайно се натъква недалеч от моста Искра на река Тирсо в район Илорай на тайник с оръжия. Сред оръжията е намерена автоматична пушка, взета на 23 септември същата година от неизвестни по време на нападение на ловеца Джовани Лория. Както и в случая с радиолокационната станция, грабителите се представят за членове на организацията „Barbagia Rossa“, заявявайки, че се борят не против ловците, а против държавата.

Три дни по-късно, на 17 декември, капитан Енрико Баризоне, както обикновено, заедно с двама свои подчинени с кола патрулира в покрайнините на Оруне – малък град в близост до Нуоро. Минавайки покрай овчарницата „Sa Janna Bassa“ на Кармелино Коконе, полицаите забелязват странно движение в тъмнината. Предполагайки, че това са обикновени крадци, които крадат добитък, карабинерите спират автомобила, излизат от него и на висок глас нареждат на хората да спрат. Те, от своя страна, откриват огън с пистолети, ранявайки тежко капитана. Започва интензивна престрелка, която отнема живота на двама от нарушителите.

В същото време, пристига подкрепление; в планинската нощ се провежда истинска битка. Скоро част от престъпниците успява да избяга, а осем други попадат в ръцете на полицията.

Детективите заявяват, че командата на капитан Баризоне случайно се е натъкнала на мафиотска сбирка, на която е трябвало да бъдат взети важни решения. Предполага се на пръв поглед, че арестуваните участват в бандата, извършила наскоро гръмкото отвличане на певеца Фабрицио де Андре и неговата съпруга Дори Геци.

По време на задълбочения обиск ситуацията става все по-сложна – в якето на бившия престъпник Джовани Мария Бити, убит по време на престрелката, са намерени листовки на „Червените бригади“. Много други материали на „Brigate Rosse“ са намерени и в жилището на Пиетро Коконе, племенник на Кармелино Коконе.

На следващия ден, 18 декември 1979 г., в Сасари, на улица Луна и Слънце, в престижен квартал на сардинската столица, обитаван от заможни граждани, полицията забелязва подозрителен евтин автомобил с четирима пътници в него. Отправяйки се към колата, служителите на реда са нападнати: един от неизвестните се опитва да хвърли граната, но в същото време ръката му е хваната от един от карабинерите. И четиримата са арестувани. При претърсването на колата, освен оръжия и политически книги, е намерено писмо от арестуван боец на „Червените бригади“, който се намира в затвора „Асинара“. В хода на по-нататъшното разследване са открити документи, свидетелстващи за подготовката на планове за отвличане на някои политически личности от острова, както и нов тайник с автомати, шест пистолета и три хиляди патрона.

Става абсолютно ясно, че не става дума за никакви сардински бандити; става дума повече или по-малко за структурирана политическа организация, тясно свързана с „Червените бригади“, основният лидер на която, – Антонио Контена, – успява да се укрие.

На 15 февруари 1980 г. полицията получава още едно доказателство за връзката на „Червена Барбаджа“ с „Brigate Rosse“.

Около четири часа следобед на гарата в Каляри двама полицаи искат от петима младежи да си дадат документите за проверка. Документите са дадени. У карабинерите се поражда подозрение за два от паспортите, – на Джулио Кацанига и Марио Пина, – които трябва да отидат в участъка, за да се изяснят нещата. Другите трима са свободни. Камило Нути и Емилия Либера тръгват към метрото, а Марио Франческо Мату се обръща в другата посока.

В същото време, тикайки двамата задържани в колата, от участъка полицаите получават нареждане да задържат и другите трима. Заедно с подкрепление те бързо се връщат към гарата. И буквално лице в лице, на изхода на гарата, те се засичат с двама от заподозрените. Разбирайки, че веднага ще бъдат заловени, мъжът вади пистолет и открива неспирен огън по агентите, прикривайки бягството на приятелката си. Изненадващото е, че сред участниците в борбата няма сериозно ранени: жената е леко ранена в челото, а един от полицаите е с контузен крак.

През следващите пет дни градът се намира в обсадно положение. Повече от четиристотин агенти на полицията претърсват улиците в търсене на бойците, но от тях няма и следа. Проверяват се летищата и пристаните, пътищата са контролирани, но без резултат. Дори не успяват да разберат истинските имена на заподозрените; за мъжа няма никакви сведения, а момичето първоначално е взето за активистката на „Червените бригади“ Марция Лела, докато не се получава информация, че тя отдавна се намира в Бразилия.

Скоро става ясно, че двамата задържани преди престрелката са бойци на „Червена Барбаджа“ и вече са издирвани заради незаконно притежание на оръжие и участие в подривно сдружение. Към двамата скоро се прибавя и трети – Марио Франческо Бату, заловен в нощта на 15 срещу 16 февруари в дома на свой приятел. Той също е член на „Barbagia Rossa“. У него е намерен пистолет „Люгер“, но категорично отрича да има връзка с другите двама, благодарение на което няколко месеца по-късно е пуснат на свобода.

Същевременно се изясняват нови подробни по случая: оказва се, че „Камило Нути“ и „Емилия Либера“ идват в Сардиния ден преди случилото се – на 14 февруари. Пристигат със самолет от Рим. В столицата на Италия се водят следствени действия, в резултат на които Нути и Либера са задържани. Оказва се, че те нямат никакво отношение към престрелката, а Нути лесно доказва, че никога не е напускал Рим. Документите, показани от престъпниците в Каляри, се оказват фалшиви. Въпреки това, следователите успяват да идентифицират стрелящия мъж: той се оказва боецът на „Червените бригади“ Антонио Саваста, вече замесен в убийството на карабинера Антонио Вариско в Рим на 13 юли 1979 г.

Хипотезата, изразена от сътрудниците на антитерористичния отдел към полицията, и впоследствие потвърдена от самия Саваста, гласи, че фалшивите Нути и Либера са изпратени от Стратегическото ръководство на „Червените бригади“ на Сардиния, за да оценят ефективността и степента на подготовка на бойците на „Червена Барбаджа“ за някои специални случаи.

Отново „Barbagia Rossa“ напомня за себе си година след престрелката в Каляри, през лятото на 1981 г., когато отново в рамките на кампания срещу милитаризацията на острова са извършени няколко терористични покушения.

9 юни, Оруне. Николино Цида, учител в изправителния затвор Мамоне, придружава намиращия се у тях бригадир на карабинерите Салваторе Цару. Около 11 часа шумът от изстрели нарушава нощната тишина. Група бойци, прикриващи се в тъмнината, открива огън с автомати, убивайки на място учителя.

На следващия ден в сардинското представителство на информационната агенция ANSA се позвънява и неизвестен съобщава, че отговорност за нападението поема „Червена Барбаджа“, въпреки че се случва трагична грешка, защото целта на организацията не е Цида, а неговият приятел, бригадирът Цару, убийството на когото би трябвало да стане прелюдия към нова кампания срещу репресивните сили на държавата.

До този момент „Червена Барбаджа“ се ограничава само с актове на сплашване, демонстративни, но безкръвни атаки, саботажни действия с използването на бомби. Сега вече няма връщане назад. Затова, изпълнявайки своята първа смъртоносна операция, приключила с трагична грешка, бойците на „Barbagia Rossa“ веднага пристъпват към подготовката на следващата, надявайки се най-накрая да се доберат до сардинската полиция.

На 31 юли, около 22:40 часа, полицейска кола с трима служители на реда, както обикновено патрулира в околностите на Нуоро. Движейки по път на възвишение на планината Ортобене, автомобилът възнамерява да се отбие към Борборе. Завоят се намира на двеста метра от Параклиса на самотата, а под него се намира пътят към Валверде.

Веднага иззад една каменна стена при завоя, който колата взима с бавна скорост, на средата на пътя излиза тъмна фигура и открива огън с автомат. 40-годишният Санто Ланцафаме е ранен смъртоносно в главата, докато неговите двама колеги остават невредими. Престъпникът се скрива в нощната тишина, изоставяйки оръжието си на пътя. Според полицията, това е демонстративен акт, знак, че „Червена Барбаджа“ преминава към по-високо ниво на организация, позволяващо й веднъж да използва дори най-скъпото оръжие. Наистина, става дума за английски картечен пистолет „Sterling“, никога не използван от сардинаската мафия поради неговата недостъпност, въпреки отличните му бойни характеристики.

На следващата сутрин в редакцията на ANSA отново се позвънява: анонимен, както и миналия път, съобщава, че зад акцията стои „Barbagia Rossa“, че само чудо е спасило двамата други полицаи от смъртта и че нападенията ще продължат.

Същевременно, историята на групата бавно, но сигурно върви към своя логичен финал. На 28 януари, по време на спецоперация по освобождаването на похитения от „Червените бригади“ американски генерал Дозиер, в Падуа е арестуван Антонио Саваста, който е замесен в престрелката в Каляри. Практически веднага той, ползвайки се от закона за покайващите се, започва активно да си сътрудничи с разследването, възнамерявайки да бъде освободен. Освен Италия, в своите показания той споменава директно и Сардиния, където, благодарение на неговата информация, в първите дни на февруари са арестувани осем бойци на „Червена Барбаджа“.

Саваста дава редица сензационни сведения: оказва се, че на 17 декември 1979 г. в овчарницата на Кармелино Коконе полицията се натъква не просто на сбирка на криминални елементи, а на голяма среща на бойци на „Barbagia Rossa“, на която е трябвало да има представители на „Червените бригади“ с цел обсъждане на различни въпроси. В частност – въпросът за организирането на нападение срещу камион, превозващ охранителите на затвора в Нуоро, която би трябвало да стане не само първата акция на новопоявилата се сардинска колона на „Brigate Rosse“, но и първата операция в духа на селската гериля. По думите на Саваста, тази акция, чиято подготовка е била в разгара си, се проваля само и единствено благодарение на престрелката в „Sa Janne Bassa“.

В допълнение към казаното, Саваста показва местонахождението на голям оръжеен склад между Монталбо и Монте Пицину, първоначално принадлежащ на „Червените бригади“, а по-късно експроприиран от „Червена Барбаджа“. Арсеналът, организиран от Логистичния фронт на „Червените бригади“ през есента на 1979 г., включва пет ракети за базуки американско производство, съветски противотанков гранатомет, два снаряда земя-въздух американско производство, тридесет килограма пластичен експлозив, осем ръчни гранати американско производство, шест автомата „Sterling“ и повече от сто патрона към тях.

Според думите на Саваста, този арсенал е бил предназначен за планираното, но така и неосъществено грандиозно нападение срещу затвора „Badu ‘e Carros“ в Нуоро с цел освобождаване на намиращите се там „бригадисти“. Този проект потресава със своята дързост и включва в себе си различни точки, сред които отвличане от партизаните на военен хеликоптер, въздушен обстрел на постовете на затворническата охрана, пълно въоръжаване на политическите затворници и последващо бягство в планините на Барбаджа с цел развиване тук на селска гериля и превръщане на Сардиния в „Европейска Куба“.

Разработчикът и главният вдъхновител на този наистина наполеонов план е ръководителят на мовиментисткото крило на „Червените бригади“ („Партизанска партия“) Джовани Сенцани.

Осъществяването на акцията не се случва поради много причини, основната от които е осъзнаването на самоубийствеността на предложения план, изискващ концентрирането на острова на практически всички сили на „Червените бригади – Партизанска партия“, т.е. повече от сто бойци, които трябва да влязат в широкомащабно сражение с редовната италианска армия и разположените на острова сили на НАТО.

Салваторе Малтезе, друг боец на мовиментисткото крило, също заявява, че в първите етапи на подготовката последва провал: „Червените бригади“ не успяват да вземат жилище под наем, намиращо се в близост до затвора, в което трябва да се разположат наблюдателни постове. А след ареста през януари 1982 г. на Сенцани, този амбициозен проект е напълно забравен.

Показанията на Саваста се превръщат в смъртоносен удар за сардинската организация. В Нуоро и Сасари полицията провежда операция след операция, задържайки десетки истински и мними привърженици на „Червена Барбаджа“. На острова естествено започва полицейски терор, жертви на който стават не само възможни членове на въоръжените групи, но и представители на новата италианска левица.

Никитич Винтер

Превод на български: https://anticapitaliststruggle.wordpress.com/