Едно от най-разпространените, широко споделени настроения сред съвременните хора, особено в България, е отношението им към политиката. Много от тях с гордост обявяват „Аз не се интересувам от политика“, „Това е мръсна работа“. Подобно е отношението и към новините: „Не обичам да гледам новини. Натоварват ме. Само лоши работи показват, развалят ми настроението.“

Не е в новините проблема, приятел. Просто светът е кофти място … и става все по-кофти. Наистина, сигурно е досадно да гледаш някакви прашасали типове, как гинат из прашасалите си градове в прашната част на света? Такъв беше сюжета на обичайните „екшъни“ по новините доскоро. Нискобюджетен. Ислямския тероризъм в Европа обаче те накара да се ослушваш? Какви са тия побърканяци, които идват в тихата ни, пазарна и демократична Европа за да си разпилеят червата – своите и тези на колкото могат повече хора покрай себе си?

Единият заклал поп – нечувано зверство, море от възмущение бушува по диваните из цяла Европа. Преобладаващите чувства са страх и безпомощност. Страх, поради факта, че терористите не подбират своите жертви – те стрелят в музикалните клубове, които и ти би посетил, взривяват се на летището, на което миналата година си бил с приятелката си, посягат дори на храмовете на капитализма – моловете. Безпомощност, защото агресията им изглежда необяснима, непровокирана, въплъщение на самото зло. „Телевизорът“ казва, че те са ислямски терористи, които искат да унищожат европейските ни ценности. Същото твърдят и ислямистите, наричат ни „кръстоносци“. Политическите лидери из Европа бързат да оправдаят джихадистката пропаганда, издигайки кръста на християнските ценности срещу „ислямското нашествие“ и хората с ентусиазъм се нареждат зад тях. И така, докато се усетим, аполитичността и патологичната ни неинформираност, и двете резултат от жалкото ни примирение с блатото на плурализма и либералния консенсус, ни хвърлиха в центъра на религиозна война от средновековен тип. Войнствената аполитичност ни предаде в лапите на национал-популизма и религиозния фанатизъм.

Пазарните талибани създадоха баш талибаните в Близкия Изток. Малцина днес са способни да осмислят връзката между възхода на неолибералния капитализъм и радикалния ислям. Повечето хора едва си спомнят кървавата война срещу Ирак, в която българските властници ни въвлякоха с настървение. Пазарните талибани и войнстващия евро-атлантизъм ни убеждаваха тогава, че кървавата саморазправа с иракския народ е борба за демокрация, а разграбването на и без това опустошената страна от международните корпорации е част от този процес. Войнстващата аполитичност гледаше или с неразбиране, или с овче възхищение на мощта на НАТО и експертността на пренасяните с бомби приватизации, дерегулации и други пазарни механизми. Избиването на един милион иракчани не успя да хвърли оцелелите в ръцете на джихадистките проповедници. Но корпоративния произвол отприщен в Ирак го направи.

Днес, въпреки анализите, докладите, трибуналите и т.н, поуките от Ирак все още не са извадени. Въпреки реките от кръв леещи се в Близкия Изток и едва сега започващи да пръскат бреговете на Европа, потокът от оръжие от Европейските страни (включително България), към Региона не само не спира, а се усилва. Обратно получаваме пропорционален на броя на оръжията, поток от бежанци и мигранти. Допреди десетина години, никой не се връзваше на дивотиите на уахабистките псета в Близкия Изток, а още по-малко на нео-нацистките дегенерати в Европа. Днес, след кървавата вакханалия на корпоративния елит в Региона, след масовото въоръжаване на всеки ислямист желаещ да носи пушка в Близкия Изток,  и двете групи – и ислямските и европейските джихадисти, процъфтяват. Властниците в Европа продават оръжие с едната ръка и строят стени срещу прииждащите резултати от оръжейните им сделки, с другата.

Спиралата на насилие вече е завъртяна и на реките от кръв се отговаря с нови реки от кръв. След атентатите във Франция, Франсоа Оланд обяви, че ще защити европейските ценности като интензифицира бомбардировките в Близкия Изток. Джихадистите обявиха, че ще защитят ислямските ценности като интензифицират атентатите в Европа. Търговците на оръжие пък обявиха, че ще защитят пазарните ценности като продължат да въоръжават и двете страни…

И християнството и исляма, както и всяка институционализирана и подтисническа религия са проблем. Но проблемите на съвременния свят са далеч по-сложни от брътвежите на калимявките и чалмите. Не можем да анализираме погромите в Близкия Изток, без да включим в нашия анализ критика на доминиращата идеология в световен мащаб – неолибералния капитализъм, който е основен двигател на съвременните войни. Не можем да заметем геостратегическите интереси на войнстващите властови центрове в света, под килима на религиозната война.

Пътят към този анализ минава през политизация* и информираност. Ще кажеш, ама „медиите ни манипулират“. Така е. Лошото е, че повечето хора излизащи с тази констатация не се стремят към преодоляване на информационните коловози, в които се опитват да ги набутат мейнстрийм медиите, а тотално абдикират от ангажимента към собствената си информираност. А отказа от информираност в ерата на информацията е самоубийство. За да бъдеш вълк, а не овца в информационната война, трябва да се погрижиш за информационната си хигиена.

Медиите ни манипулират именно чрез отказа ни от информираност. Така, колкото и да не гледаме новини, най-шумната медийна пропаганда винаги достига до нас, и поради общата си неинформираност ние лапваме именно нейната въдичка. Колкото и да не гледаш новини, ти все ще научиш за бежанците, за Ислямска Държава, за Доналд Тръмп. Но какво ще знаеш за тях? До теб ще достигне най-повърхностната информация, най-кресливите опорни точки. Аполитичността ти пък от своя страна прави анализа невъзможен. И така започваш да говориш и да мислиш с лозунги. Ставаш папагал на властта. А папагалите на властта живеят в клетки. Само в редки случаи им позволяват да излязат, и то колкото да кацнат на рамото на господаря си за да изкрякат нещо в един глас с него. После – обратно.

* Терминът „политизация“ и изобщо спекулациите на тема „политика“ и „политичност“ са чест обект на словоблудство от партийните измекяри и медийните им „жрици“. Именно като част от либералния конеснсус споменат по-горе в статията, те се опитват да ни убедят, че политиката се изчерпва с техните персони и тези на политическите им противници, а политичността – с програмите и боричканията между техните партии и фракции. Предполагам, че няма да предизвикам сензация с констатацията, че „политиците лъжат“. Всъщност, политиката, това са всички обществени дела. Когато излезеш на протест – ти правиш политика. Когато заемеш позиция по даден обществен проблем – ти правиш политика. Да заемеш позиция, да имаш мнение и да го отстояваш, да участваш активно в обществения живот – това означава да си политизран. Политическата каста ни посочва най-мръсната част от политическия живот, самата себе си, и ни казва – „ей, виж.. не ти трябва това. Това е работа за професионални мерзавци, за плужеци и експерти – дупедавци“. Оттам идва мъдрата народна констатация „всички са маскари“ – тя се отнася за партийците, за властниците – за техните далавери и за тяхната низост, присъщи на хората докопали се до властта. Аполитичността не те спасява от тяхната мръсотия, напротив, оправдава я. Чрез своята аполитичност ти се съгласяваш с тяхната констатация, че политиката е тяхна работа, а не твоя, че обществените дела трябва да бъдат в ръцете на мерзавците и плужеците, а не в твоите.

И докато продължаваш да си съгласен с тях, политиката ще продължава да бъде „мръсна работа“.