Последните няколко месеца, международните медии, най-вече тези в САЩ и в Испания, усилиха медийната си атака срещу Венецуела, експлоатирайки икономическата криза в бунтовната южноамериканска страна като част от идеологическата им кампания срещу лявото местно управление в лицето на Чавистите, както и срещу лявото изобщо.

Според The New York Times, Венецуела е „една страна, която е в състояние на тотален колапс,“ със „затворени държавни учреждения„, масов глад, и унищожени болници, и на практика представлява един „ад на земята“. Вашингтон пост, който многократно призовава за чуждестранна интервенция срещу Венецуела, описва страната, използвайки подобен, понякога идентичен, език говорейки за „колапс“, „катастрофа „,“ пълна катастрофа“ и „ провалена държава „. В същото време Forbes ни залива със статии с гръмки заглавия от рода на „Благодарение на Чавизма, Венецуела е страната без Кока Кола“ (което не звучи толкова зле, но статията сипе проклятия върху „идиотската политика на чавистите“), „Гладни бунтове във Венецуела“ и мн. други.

От скоро към тях се присъединиха и българските медии с не по-малко сензационни заглация „Във Венецуела става страшно! Вижте какво правят за храна“ , „Гладни жени от Венецуела щурмуваха колумбийски магазини“ , както и заглавия от рода на „Венецуела все по-близо до референдум за отстраняването на Мадуро„, които внушават някакво предполагаемо нетърпение у българските читатели за смяна на венецуелското правителство. Докато българските медии все още не са се включили в пълномащабна идеологическа атака и засега се задоволяват с преписване на заглавия от големите медии, поради отдалечеността и незначителността на България в контекста на конфликта между глобалната десница и правителството във Венецуела, то на запад нещата съвсем не се изчерпват с това.

Освен френетичното отразяване и преувеличаване на действително сериозната криза в страната, медийната кампания упорито отказва да предложи на читателите си дори бегъл опит за анализ на случващото се във Венецуела. Единственото обяснение, което частните медийни компании продават на читателите си се съдържа в една дума – „социализъм“. И докато по-взискателните читатели биха се почувствали интелектуално обидени от предлаганите им претоплени лозунги от студената война, вместо анализ, бил той и от дясна перспектива (доколкото изобщо дясната мисъл е способна на такъв), то дори и търсещите сензационни заглавия и лесносмилаеми обяснения читатели би следвало да се интересуват най-малкото от някаква доза истинност.  Да започнем с очевидната истина: Венецуела е в тежка криза. Финансова и валутна, с тежки последствия за доставката на хранителни продукти и елементарни стоки за бита. Тя е резултат от комбинация от по-малки кризи и от сложния контекст в който се намира Венецуела. И докато правителството на Мадуро трябва да поеме отговорност за част от проблемите довели до кризата, то голяма част от тях са извън неговия контрол.

Страната е жертва на най-тежката суша от 47 години насам, което доведе до огромна криза при доставките на електричество и режим на тока, в страна в която водната енергия осигурява около 75% от вътрешното потребление на електроенергия. Въпреки природното бедствие, правителството успя да се справи с проблема и доставките на ток вече са нормализирани. Друг „външен“ фактор с огромна роля за Венецуелската криза е драстичното понижение на цените на петрола на световния пазар. Политически мотивиран срив, чрез мощна експанзия на продажбите на САЩ и решение на най-големия износител Саудитска Арабия в петролния картел ОПЕК, въпреки предложението на Венецуела за спиране на свободното падане на цените. Така цените на петрола се сринаха с 300%, което оказа пагубно въздействие на икономиката на латиноамериканската страна, 95% от приходите от експорт на която идват от износ на газ и нефт.

В този сложен контекст, правителството на Мадуро използва правилните мерки за да овладее ситуацията с липсата на валута, която оказа тежко влияние върху вноса на стоки от първа необходимост. Системата на регулиране на цените е често използвана добра практика в полза на публичния сектор. Но във Венецуела от 2012 насам се разви огромен черен пазар за стоки от първа необходимост, както и на валута, на цени двойно по-големи от официалните. Това есетствено доведе до корупция и спекула.
Бившият министър на планирането Хорхе Джордани изчислява, че през 2012 г. частни фирми са ограбили правителството с $ 20 милиарда щатски долара чрез закупуване на евтини долари от Централната банка за фалшив или надценен внос . След това, компаниите реализират огромни печалби пласирайки валутата на черния пазар на двойна и тройна цена.За съжаление, правителството не можа да овладее напълно положението и в крайна сметка във Венецуела се разрастна огромен черен пазар на валута и стоки с цени, няколко пъти по-високи от официалния курс.

Тук е момента да отбележим един факт, грижливо отбягван от големите частни медии, обвиняващи „социализмът“ и „левите политики“ на правителството за кризата: 70% от икономиката на Венецуела е частна. Голяма част от частните компании, които участваха в опита за преврат срещу Чавез  през 2002г., сега оказват натиск над правителството, чрез политическо мотивирано спиране на ивенстиции. Към тези външни фактори, следва да добавим и частичното ембарго над страната наложено от САЩ, както и политическият натиск, оказван от американските посолства над кредиторите срещу отпускането на кредити за Венецуела. 

Въпреки това, апокалиптичната картина рисувана от частните медии в САЩ и Испания съвсем не отговаря на истината. Въпреки сериозният проблем с доставките на храна и спекулата, реална опасност от масов глад не съществува. Според теренно проучване на The Nation  повечето от заглавията в медитие не отразяват реалността във Венецуела. Като се започне от абсурдните заглавия за предполагаемата липса на Кока Кола и бира и се стигне до „масовите“ според медиите бунтове в страната, тези медии предлагат една силно изкривена и идеологически натоварена пропагандна картина за реалните събития там.

Разгръщайки детайлите, макар и не достатъчно изчерпателно, на сложния контекст на кризата във Венецуела и отчитайки гореизброените външни фактори, вече можем да преминем към критика на правителството на Мадуро, което определено споделя вината за тежкото положение на страната. Неговата неспособност да овладее черния пазар и спекулата, както и ширещата се корупция, включително в редиците на Чавистите допринасят за задълбочаването на кризата.

Освен това, последните години наблюдаваме една тенденция на откъсване на правителствените функционери от народните движения и кооперативите в низините на венецуелското общество, които представляват гръбнака на анти-капиталистическата революция в страната. В същото време, участниците в тези движения и кооперативи са едни от най-засегнатите от кризата, поради уязвимото си социално положение. Широки слоеве от работническата класа и местните земеделци отдавна са загубили доверие в правителството на Мадуро и способността му за справяне с корупцията. В същото време, тази лява опозиция осъзнава напълно опасността от преврат и дори от военна интервенция, която да издигне едно подкрепено от САЩ дясно правителство, което би било пагубно за тях. Познавайки историческия контекст на южна Америка, местните жители имат богат опит с поддържани от САЩ военни хунти и прилаганите от тях  насилствени пазарни реформи подлагащи местните хора и ресурси на безмилостна експлоатация от мултинационалните компании. Това е причината тяхната критика срещу правителството на Мадуро да не ги вкара автоматично в редиците на дясната  опозиция (макар че има и такива случаи, но те са по-скоро изключение), защото знаят, че тяхната алтернатива е много по-страшна. За съжаление, организираната лява опозиция, най-прогресивната част от която са именно народните движения, все още е неспособна да изгради ясна лява алтернатива на управлението на Чавистите, която би начертала един изход от кризата заздравяващ местното самоуправление и социалната справедливост.