Германското автономно движение се развива от останките на Новото Ляво появило се след бунтовната 1968-ма. Активисти от движението „Sponti“ (от „спонтанност“) във Франкфурт, които отхвърлиха парламентарния път на водещи фигури като Йошка Фишер и Даниел Кон Бендит, и радикали от анти-ядреното движение, чиито политически цели преминаха отвъд екологичните проблеми, бяха първите които назоваха себе си „Автономни“ (Geronimo 2002). Повлияни от Италианската „autonomia operaia“ и с интелектуални корени в анархизма, феминизма и критическия Марксизъм, развиха своите политики около един войнстващ анти-авторитарен субективизъм, в опозиция на това което виждаха като догматизъм на Старото и Новото Ляво. Както Кациафикас (1997) отбеляза, за разлика от Италианското движение, където автономията на първо място е виждана като форма на организация на работническата класа свободна от контрола на синдикатите и политическите  партии, автономията на Германското движение отхвърля всички форми на йерархична организация.

Бидейки разнородно политическо течение  през последните трийсет години Autonomen участват в движения базирани на широк спектър от проблеми,  от анти-фашизъм, правата на имигрантите, скуотиране, феминизъм, мир, анти-ядрени движения до днешните движения срещу корпоративната глобализация и кампаниите срещу нео-либералните социални политики. С възхода на движението за скуотиране през 80те години на XX век в много европейски градове, Autonomen станаха част от растяща алтернативна „сцена“, която продължава да процъфтява в Берлин и още дузина германски градове и университетски центрове. Характеризирана от местна инфраструктура на колективно управлявани барове, театри, информационни центрове, книжарници, жилищни проекти и медийни групи, сцената изигра централна роля в зараждането и дълголетието на движението. Според германското правителство Autonomen наброяват около 5800 души организирани в 70 групи, с потенциал за мобилизация на близо 10,000 души. (Bundesministerium des Innern, 2007). Докато това са само една пета от радикалните леви в Германия, тяхната безкомпромисна идеология, войнствени тактики и принос към сцената отреждат на Autonomen политическо влияние, което далеч надвишава фактическия брой на хората.

В съответствие с тяхната не-догматична линия те нямат универсално приета дефиниция за автономия, но има поне три  значения, които са свързани помежду си и са изразявани от всички :

• автономия като институционална независимост -правото на групата да се самоуправлява без намеса на други лица;

• автономия като свобода от организационна йерархия – никой няма авторитет и власт над който и да е друг в групата и всяка личност има равното право да участва във всички важни решения;

• автономия като свобода да се развива само-създадена идентичност, като съпротива срещу това което Кацификас нарече „колонизация на всекидневния живот“ –  патриархализъм, капитализъм, расизъм, хомофобия и национализъм (Katsiaficas 1997; Geronimo 2002).

На всяко ниво на социална организация автономията на Германското движение винаги е комбинирала два контрастиращи импулса – опозиция срещу външно налагана власт от една страна (опозиция/съпротива) и градивен импулс за създаване на нови егалитарни  форми на социално взаимодействие, от друга  ( конструиране/градене ). Autonomen си поставиха двойната задача да се учат как да се съпротивляват срещу  упражняване на власт над тях, като в същото време се учат как да не участват в потисничество над други. В този смисъл те разбират, че всички индивиди (съзнателно или несъзнателно) играят ролята както на потиснати, така и на потисници в един или друг момент, в контекста на техните всекидневни взаимодействия. Едновременния отказ както да доминираш така и да бъдеш доминиран/а, взема практическа форма на един вид двупосочна „съпротивлявай се и гради “ стратегия за социална промяна : за да бъде отказана на институциите власт над хората, хората трябва да се научат да се съпротивляват срещу институционалната власт, а за да спрат хората да доминират едни над други, те трябва да градят не-йерархични структури, в които да могат колективно да практикуват егалитарни начини на взаимодействие и да се отучат от ролите на потисници и жертви, с които са били социализирани. Съпротивата означава да излизат на улиците за да защитават техните скуотове или други „свободни пространства“ от отнемане, да защищават емигрантите от атаки на нео-нацисти, да спират нацистки маршове, да блокират транспортиране на ядрени отпадъци и да се включват по всякакви други начини в активна съпротива. Главната цел на съпротивата е да ескалира в конфликт, да направи „противоречията видими“, така че повече хора да могат да  видят несправедливите отношения на власт, присъщи на системата. Импулсът за градене взема главно форма на изграждане и поддържане на сцената като мрежа от колективистично-демократични институции. Това включва организиране на колективи, вземане на решения чрез консенсус и най-общо усилия да се развива и институционализира контра-хегемонична, „свободна от доминация“ форма на взаимодействие, чрез постоянно експериментиране и колективна ре-социализация.

Докато тези два импулса на автономията често са в напрежение помежду си, те не са идеологически дебати или фракции, нито представляват сблъсък между идентичност-ориентирани или „изразителни“ активисти и тези с по-стратегическа, или инструментална логика. По-скоро представляват диалектически процес във всеки участващ, защото „да бъдеш автономен“ включва постоянно търсене на баланс между отказа да бъдеш доминиран/а и отказа да доминираш – на всяко ниво на взаимодействие. Предписанието „да бъдеш своята политика“ предполага неформално задължение не само да се правят политически информирани избори относно личната консумация, работа и начин на живот, но също и да се демонстрира солидарност чрез участие в акции на войнствена съпротива. По този начин тяхната демократична практика е вградена в една „политика на всекидневния живот“, която опитва да балансира колективната отговорност и солидарност, със правото на само-определяне. Те се трудят да постигнат този баланс във всички аспекти на политическия си праксис – по начина по който провеждат срещите си и вземат решения, разпределят задачи, захващат се със съпротива, градят и поддържат мрежите на сцената и се свързват с широкото движение,  национално и интернационално.

Вземане на решения. Срещите на Autonomen, както тези на Запатистите и MST, имат специфични политически практики, които създават една педагогика на демокрацията. Autonomen изготвят дневният ред в началото на срещите, вместо предварително. Ако не е написано на черна дъска, човека който води бележки припомня на хората каква е следващата тема за обсъждане. Решенията се вземат с един импровизиран процес на консенсус, който най-общо отбягва различните процедури развити за да се разбиват конфликтни позиции и да се изковава консенсус. Те просто говорят, докато постигнат съгласие. Но има едно разбиране, че всеки може да заяви вето, освен ако няма някаква причина да се мисли че не е в позиция да го прави (съвсем нови членове на групата, които опитват да блокират дадено решение могат да станат заподозряни). В редки случаи някое вето може да бъдат отхвърлено, но на това се гледа като на нарушение на процеса и трябва да бъде оправдано. Кръгово изказване и явно гласуване може да се употребяват понякога, но целта е да се развие култура, в която такива механизми не са необходими. Във всеки случай механиките на консенсуса са считани за по-малко важни от справянето с неравенствата в процеса на дискутиране, чрез само-дисциплина и повишаване на съзнателността. По принцип не ползват модериране. Счита се за отговорност на всеки да внимава за властовите динамики в дискусията и да насочва вниманието на групата към проблеми, когато се появят. Поради променливото членство и защото просто отнема много време и усилия да се отучат навици като прекъсване, надприказване, да не се слуша, да се говори твърде често, да се настоява на своето и т.н., често се развива един вид цикличен модел, в който по-механични техники се употребяват за известно време, след това отпадат когато хората поемат отговорност за своето поведение и когато забравят или доминирането се промъква обратно, опитват някакъв вид структурирани техники отново или просто разговарят за проблема и си напомнят да бъдат бдителни. Имайки предвид всичко казано дотук, трябва да се отбележи че няма еднакви практики от група на група.

Autonomen имат тенденцията да култивират – често умишлено – една агресивна атмосфера в техните дискусии, което те наричат „култура на спора“ (Streitkultur). Да се поддържа култура на спора означава да се създаде пространство, в което никой не заплашва, не кара някой да млъкне и не отхвърля някой („градене„), но също където хората не се стесняват да се противопоставят на доминиращото поведение на другите, когато такова се появи, или да изказват непопулярни или несъгласяващи се мнения, когато имат такива („съпротива“). Когато този идеален баланс е постигнат, неформалните йерархии са държани под контрол, никакви теми не са считани за затворени или табу, хората се чувстват комфортно да говорят и разнообразие от позиции са изслушвани и притегляни. Хората са окуражавани да отстояват себе си и незабавно и директно да се противопоставят на всеки, чието поведение или стил на дискутиране са доминиращи, или който натрупва неформална власт в групата. В тази култура да се откажеш от власт е начин да сигнализираш, че разбираш и си в синхрон с ценностите на групата, и по този начин печелиш статус под формата на колективно признаване на правото да споделяш груповата идентичност.

Autonomen отбягват похабяване в групите на социалните движения, като прехвърлят почти целият авторитет за вземане на решение на индивида. Понеже рядко употребяват формални техники за изглаждане на конфликтни мнения или изковаване на консенсус, понякога имат реални затруднения да стигнат до консенсус за въпроси, за които има разногласие. В редки случаи могат да прибегнат до гласуване с мнозинство, но през по-голямата част го заобикалят, като просто не вземат много обвързващи групови решения.

Отговорности: Опасения относно ко-оптиране и независимост от външни интереси е една от причините Autonomen да нямат формални длъжностни лица, или говорители и почти никога не са имали платен персонал. Идентифицируеми лидери могат лесно да бъдат съблазнени да преговарят и да сключват скрити сделки с властите, или да бъдат направени любимци на медиите и да твърдят, че представляват групата относно дадени теми или по начини, за които нямат мандат от групата. Централната задача да се минимизират властовите отношения вътре в групата означава не само да се избягват формални йерархии – например като не се назначават официални лица с делегирана  власт – означава също да се избягват  включително такива неформални йерархии, основаващи се на неравно разпределение на умения, знание и опит. Autonomen съзнават и са загрижени относно отношението между количеството и вида работа които един човек извършва в групата и количеството власт която има, признавайки че тези които вършат повечето от работата или които постоянно вършат определен вид задачи в даден момент се оказва че движат нещата, което поражда неформална йерархия или власт. Наблюдаваните групи се борят срещу тези тенденции, като избягват да наемат платен персонал, защото вършейки повечето от работата персоналът ще бъде по-добре информиран и следователно ще има повече влияние върху решенията. Също избягват специализация, за да предотвратят йерархии основаващи се на това хора да придобиват специални умения или контакти. Това най-вече означава да се опитва да се редуват различните задачи, макар и рядко по някакъв стриктен или задължаващ начин. Когато има такава, работата с медии се върши на ротационен принцип. Когато национални срещи на делегати се провеждат месечно (както беше по време на горещи фази на анти-ядреното движение), групите поемат грижа да не изпращат винаги един и същ човек да ги представлява. Употребата на временни работни групи, вместо неизменни комитети предотвратява разделението на колектива на постоянни групи изпълняващи функции с различаваща се важност, което би дало на членовете на по-важните групи повече власт. Временните работни групи също правят по-малко вероятно да се образуват фракции около интереси свързани с функциите на комитетите. Събиране на новите членове с по-опитни хора при възлагането на задачи им дава обучение в повече области, така че никой да не стане незаменим (това също улеснява новите хора активно да се включват и следователно да се чувстват по-комфортно когато участват в дискусии).

Организиране на акции: Пространствата на сцената дават възможност да се експериментира с не-йерархични организации, за да бъдат изразени и развити контра-културни норми и идеологии, и за конструиране и предаване на идентичности и повествования от движението, за запазването на колективната памет на движението. Понастоящем се води интензивна борба за тези пространства, защото проекти за градско обновяване биват ускорявани в градове като Берлин, в опити „да се подобри имиджа на града“ и да се привлекат инвеститори. Съпротивата започна да се фокусира все повече и повече върху проблемите за свободното пространство и оцеляването на самата сцена, особено в Берлин, където беше създаден постоянен съвет на делегати, наречен Pi-rat (Съвет за Проекти и Инициативи ) с делегати идващи от около дузина скуотове и проекти от сцената, които са изправени пред отнемане на техните места.

Стилът на колективистична демокрация на Autonomen e употребяван не само на редовните срещи, но може да бъде видян и в начините на организиране на акции. Какъвто и да е размера или вида на акцията, основната организационна единица за съпротивителни действия е афинитетната група, състояща се от три, четири до дузина души. Групите са движени с консенсус и е по-вероятно да вземат обвързващи решения. Прието е , че никой няма да бъде оставен сам по време на акция. Освен ако не действат сами,  афинитетните групи се координират помежду си в големи акции като употребяват „съвет на говорителите“ или „съвет на делегатите“. Делегатите от всяка афинитетна група имат мандат само да съобщават желанията на техните групи, а задачата на съвета е да създаде консенсусно предложение, което взема предвид коренно различаващи се перспективи и интереси, и да го изпрати на афинитетните групи за одобряване чрез консенсус. Окончателни решения биват вземани в съвета само когато е ясно, че всички  афинитетни групи подкрепят решението, или поне най-малко не са неблагоприятно засегнати от него. Палаткови събирания за акции и тематични лагерувания са начини да се разшири стратегията за „градене“ отвъд микро нивото. Например имаше три палаткови лагера на протестите срещу Г8 през Юни 2007г., най-големият от които беше от 8000 активисти. Обикновено има четири или пет отделни лагера разположени край маршрута на транспортиране на ядрени отпадъци до депото в Горлебен, веднъж или два пъти всяка година. Лагеруванията са организирани като мини-градове по един партисипативен начин, със колективно готвене, споделени задачи по поддръжката и афинитетни групи, срещи на делегати и на целият лагер за вземане на решения относно всички въпроси свързани с живота в лагера по време на дните на акцията. Групите по интереси също са предпочитана организационна база за големи протестни шествия и улични акции, които еволюират в това което Autonomen наричат „масова войнственост“ или координирани улични битки с полицията. Те може да изглеждат на външните хора като сцени на хаос, но често са добре организирано вкарване в действие на изработени тактически концепции. Докато съвети на делегатите рядко биват свиквани по време на улични акции, афинитетните групи продължават да функционират на основа на неформален консенсус, като членовете се пазят взаимно, намесвайки се да предотвратят арести когато могат, да извикват медицинска помощ когато е необходимо и т.н.

източник: Революционната Борба по Света