Либерали и консерватори, групите оформящи елитната десница у нас, приела за смисъл на съществуването си защитата на статуквото във всичките му форми, очаквано се оказаха напълно импотентни в анализа си на причините за палежа в Пловдив, който беше поредната едноседмична сензация. Ние се чувстваме длъжни да използваме тази сензация и интереса на хората към темата за да предложим нашия анализ на случващото се и да покажем несъстоятелността на ортодоксалния такъв, предлаган както от десницата, така и от неразличимата от нея традиционна българска левица.

Първото, което може да се каже за десния анализ на причините за палежа е, че като цяло такъв отсъства. Вместо анализ, медийните продукти на политическото статукво у нас ни заляха с емоции и възмущение на общо основание като липсата на анализ бе заметена под обичайните клишета, като „мафията си има държава“, „задкулисието“ и „българската действителност“. Авангардът на „морала“ в политиката дори посяга към историята (нещо нетипично за него) за да обогати знанията ни за миналото на складовете, но най-вече за техния собственик. Там откриваме типичните персонажи за всеки дясно-либерален разказ – частника филантроп и хилядите благодарни бедняци, чието съществуване той осмисля със собствения си бляскав живот отдаден на благотворителност.

Този разказ бива извикан от десницата за да отговори на незададения но витаещ във въздуха въпрос – частната собственост ли е в основата на трагедията в Пловдив? Както добре знаем, идеологемата – „частната собственост е свещенна“ не е просто лозунг на десницата, а аксиома – фундамент за цялата съвременна политическа действителност споделяна както от дясно, така и от ляво. Свещенността на частната собственост, нейното превъзходство, хегемония и ценност сама по себе си не трябва да бъдат подлагани под съмнение, камоли да бъдат анализирани. Именно затова десните списвачи бързат да ни пробутат за пореден път старата история за „добрия предприемач филантроп“, която ползват както за основа на възмущението си, така и за да пресекат в зародиш всякакви опити за радикален анализ на случващото се, който неминуемо би довел до критика на частната собственост.

Целта на този разказ е да ни покаже, че „да, сегашния частен собственик не е читав, дори е престъпник, но навремето какви частни собственици имаше …“ и следователно проблемът не е в частната собственост, а в личността на собственика, както и в средата в която е поставен (българската действителност, мафията си има държава, морал!?, #КОЙ). Така, разказът-вместо-анализ на защитниците на статуквото логично ни отвежда до решения от сорта на – „да се намери нов частник, който ще се грижи по-добре“, „държавата да си свърши работата“ или просто до надменното примирение –  „така става в българската действителност, в която, както знаете, няма морал и комунистите все още са виновни за всичко(хитлер все още беше прав:) )“, както и до всевъзможни други мисловни локуми, стига те да не поставят под съмнение свещенната им крава.

Е, за щастие, ние не страдаме от религиозен страх от анализ на частната собственост и нейните ефекти върху опазването на културното наследство. Особено в случаи като този с тютюневите складове в Пловдив, когато обществения интерес влиза в пряк конфликт с частния. В случая, става дума за една колективна ценност каквато е културното наследство на града, която не може да бъде вписана в неолибералните норми за ценност като финансова ефективност, рентабилност и т.н. Това не означава, че тя не може да бъде рентабилна. Означава, че нейната стойност прелива отвъд финансовите ограничения и частния интерес. Тя може да бъде измерена само чрез оценка на нейната същност като споделена идентичност на гражданите на града и общо благо. За да бъде оценена правилно и следователно управлявана правилно, колективната ценност следва да бъде колективна собственост и колективна отговорност.

Прочитайки това, в съзнанието на много хора изникват клишетата, че „държавата е лош стопанин“, „колективната отговорност означава колективна безотговорност“  и т.н. опорни точки, които бяха широко използвани за създаването на подходящ публичен дискурс в контекста на масовата приватизация в края на 90-те години. Те успяха да се настанят трайно в главите на хората първо заради истеричното им преповтаряне от политици и медии в продължение на години и второ защото част от тях все пак се базираха на известна доза истина. Второто важи най-вече за клишето „държавата е лош стопанин“. Ами така е, особено що се отнася до държавна администрация, твърдо решена да приватизира огромна част от активите си и да спечели от процеса. Но дори и поставена в друг контекст, държавата така или иначе страда от хроничните заболявания на прехвърлянето на отговорността, парализиращата бюрокрация и корупцията.

Това което умишлено не се споменава от папагалстващите гореизброените клишета е, че държавата съвсем не е единствената форма на колективна собственост и колективна отговорност. Доброволния кооперативизъм, гражданските сдружения, гилдии и обединения, групите по интереси и т.н. всичко това са форми на колективизъм, които до голяма степен не споделят недъзите на държавното управление. Ако транспонираме тези форми и ги поставим в контекста на изгорелите тютюневи складове в Пловдив, то културното наследство на града би следвало до голяма степен да бъде считано за обща собственост на жителите на града, а не на незачитащия споделената гражданска идентичност частен собственик с неговите частни интереси или на държавната или общинската администрация с техните също така частни интереси непредставляващи по никакъв начин интересите на гражданите на града в тяхното многообразие и цялост.

Реализацията на обществена собственост върху общите блага, каквото е културното наследство, зависи изключително от предприемчивостта на самите граждани, които трябва да сформират подходящи сдружения, жизнеспособни да реализират целите на обществеността, както по опазването и доброто управление на общото благо, така и по репрезентацията на общия интерес вътре в самата организация. Това може да стане чрез инструментите на партисипативната демокрация (демокрация на участието) и ангажирането на максимален брой хора в каузата за опазване на културното наследство на града. Това означава, че тези организации трябва да бъдат включващи по своя характер и хоризонтални като организация. Вместо характерното за НПО сектора разделение между управително тяло и членска маса, те трябва да предоставят пряк достъп до вземането на оперативни решения на всички свои членове, а за вземането на решения касаещи цялата общественост, те трябва да умеят успешно да боравят с инструментите на пряката демокрация като кварталното събрание и местния референдум.

Проблемите, пред които биха се изправили такъв тип граждански организации създадени „от долу“ се коренят във факта, че те ще трябва да се изправят както срещу интересите на частника, решен да запази своя монопол над собствеността, така и срещу интересите на държавните власти, които пък са решени да запазят ролята си на върховен съдия и медиатор по отношение на разпределението и контрола на собствеността. От друга страна, експериментирането с нови форми на гражданска самоорганизация „от долу“  разкрива редица нови перспективи, като тези сдружения могат да бъдат изполвани за организационна форма и в други борби на местно ниво, като опазването на зелените площи от строителните предприемачи, оказване на граждански контрол върху действията на местната администрация и мн. др.  Друг ефект от този тип граждански инициативи е заздравяване на социалното тяло и подобряване на отъждествяването на отделния гражданин с проблемите на градската среда и политическите решения свързани с нейното съхранение и подобрение. Всичко това води до развиване на социалната предприемчивост и отговорност у гражданите, както и подобряване на тяхната полтическа култура. Автентичния граждански активизъм може да се роди само в практиката.

Пътят към граждански контрол на обществената собственост, в конкретния случай, неминуемо минава през ренационализация на културното наследство изхвърлено в ръцете на престъпника запалил складовете. Но това в никакъв случай не трябва да бъде обикновена национализация, тя трябва да бъде съпътствана със сериозен обществен натиск и с образуването на гореспоменатите граждански сдружения, които да извоюват от държавата правото си на разпореждане с общата собственост, както и да поемат пълната отговорност за нейното запазване. Не трябва да позволяваме общата собственост да бъде върната в ръцете на държавната администрация – същата тази, която я продаде на частния интерес и вероятно би я продала отново. Ние трябва да превърнем тази ренеационализация в качествено нов процес – социализация, при който инициативата е в ръцете на гражданите, а не в държавната бюрокрация.