Разрушаването на трите окупирани бежански приюта в Солун бележи още един епизод във войната на гръцкото правителство срещу усилията на обикновените хора за практическа солидарност.
В ранната сутрин на 27 юли, бежанските семейства и местните активисти, които спяха в три окупирани бежански приюта в Солун – Никис, Орфанотрофейо и Хурия – бяха събудени от полицейски части в пълно бойно снаражение. Стотици хора бяха задържани в една добре организирана полицейска операция. Повечето обитатели със статут на бежанци бяха освободени, а някои от тях бяха транспортирани в управлявани от военните бежански центрове. Останалата част от обитателите, 74 души от повече от дузина различни националности, бяха поставени под полицейски арест.
Веднага след изслеването на хората от Орфанотрофейо, булдозерите нахлуха и разрушиха сградата, която представлява изоставено сиропиталище, „дарено“ на предприемчивата Гръцка православна църква от предишното правителство преди 5 години. Под развалините бяха погребани тонове дрехи, хранителни продукти и медицински консумативи, събрани там от местните структури на солидарност за да бъдат разпределени на бежанските семейства в нужда. Часове по-късно, Кухня Без Граници, автономна структура осигуряваща храна за бежанците на остров Лесбос, също бе насилствено евакуирана от полицията.
На следващия ден, 74-те обитатели на трите окупирани приюта бяха транспортирани до съдебната палата в Солун с белезници, придружени от тежко въоръжени полицаи. При влизането си в съда, те бяха посрещнати с бурни аплодисменти от стотиците поддръжници, събрали се въпреки омаломощаващата жега на гръцкото лято. Деветте обитателите на скуота* Никис бяха осъдени на четири месеца условни присъди за окупиране на обществена сграда. Делата на 65 от обитателите на приютите Орфанотрофейо и Хурия бяха отложени поради липса на преводачи; всички бяха временно освободени. Обвиненията включват „нарушаване на обществения ред“ и „имуществени вреди“ – последното обвинение е съчинено от алчните собственици, които изискват големи компенсации за някакви предполагаеми щети на отдавна изоставените и неизползвани техни сгради.
Отговорът на местните движения за солидарност срещу полицейската атака беше бърз и включи: символични окупации на централата на управляващата партия Сириза в Солун и в други градове; манифестации и протести в цялата страна; окупация на театралната школа на местния университет, която се превърна в координационен център на борбата; бежанците, които бяха прехвърлени от окупираните приюти в бежански лагери, повечето от които в уязвимо положение, бяха настанени обратно на безопасни за тях места. Към това трябва да добавим и мобилизирането на голям правен екип съставен от доброволци, който организира защитата на десетки активисти в три отделни дела.
Въпреки това, този отговор е асиметричен, тъй като с операцията в сряда полицията ликвидира само за един ден по-голямата част от инфраструктурата, търпеливо изграждана от народното движение за солидарност с бежанците през последната година. По този начин, нападението и изселването на трите окупирани бежански приюта бележи още един епизод от необявената война на гръцкото правителство срещу усилията за солидарност на обикновените хора.
ЧОВЕЧНОСТ ВЪПРЕКИ ВСИЧКО
През лятото на 2015 г., Гърция се превърна в основен път към Европа за хората, бягащи от войната, репресиите и бедността в Азия и Африка. Бежанците, които влязоха в страната, се срещнаха с гръцкия народ, който беше понесъл пет години на строги икономии и шокова терапия, и който стана свидетел на разграждането на живота и унищожението на социалните, политическите и трудови права в един много кратък период от време.
Въпреки трудностите, бежанците като цяло не бяха посрещнати с ксенофобски рефлекси, а с автентична съпричастност и солидарност от страна на населението. Гласовете на крайната десница, която само преди няколко години беше организирала погроми срещу имигрантите в тайно споразумение с въоръжените сили, бяха маргинализирани и гръцкото общество като цяло демонстрира солидарност към мигрантите.
Старата ксенофобска максима – „ако искате бежанците толкова много, защо не си ги вземете у вас“ – всъщност беше приложена на практика: хиляди гръцки домове бяха отворени, за да станат домакини на бежанците, особено на най-уязвимите от тях – болните, бременните жени и семействата с малки деца. Това осигуряваше най-вече междинна спирка за мигрантите, за да могат да възстановят силите си преди отпътуването си към северната част на Европа, но често представляваше и по-трайно настаняване. Милиони дажби от домашно приготвена храна бяха носени в лагера на Идомени от обикновените хора, където голям брой бежанци живееха в мизерни условия, в палатки и импровизирани жилища, чакащи шанс да преминат границата и да продължат пътя си към Северна Европа.
СОЛИДАРНОСТ В ДВИЖЕНИЕ
Този затрогващ отговор от гръцкото общество беляза моралната победа на социалните движения в Гърция, които, през годините на кризата, доказаха не само, че са устойчиви на атаките и способни да създават жизнени граждански алтернативи, но и че могат да водят и да печелят борбата срещу расизма, ксенофобията и фашизма на всички нива: в квартала, на улицата и в обществения дискурс.
От самото начало, ресурсите и инфраструктурата на социалните движения, макар и ограничени, бяха мобилизирани, за да се осигури подкрепа и облекчение на колкото е възможно повече, от близо един милион бежанци, които преминаха в страната. Мрежата от клиники на солидарност – местни доброволчески структури, които бяха създадени преди няколко години, за да предлагат първична медицинска помощ както за неосигурени гърци, така и за работници имигранти – активно участва в грижите за бежанците и в изнасянето на информация за рисковете за здравето причинени от медицинските грижи на правителството. Социалните центрове – особено Микрополис и Стеки Метанастон в Солун, Носотрос и Вотаникос Кипос в Атина, както и много други, създадоха звена за връзка с бежанците и предоставиха своята съществуваща инфраструктура, включваща колективни кухни, складове за храни и детски градини, в тяхна услуга.
Местни и международни народни организации, създадоха автономни структури за подпомагане, алтернативни на тези на държавата и неправителствените организации, в Идомени и други области, в които бежанците са концентрирани в големи количества. Окупираната и поставена под работнически контрол фабрика ВИО МЕ в Солун предостави на разположение складове за събирането, съхранението и транспортирането на основни продукти като дрехи, санитарни материали и бебешка храна, които бяха събирани от колективи на солидарност из цяла Гърция и Европа, преди да бъдат натоварена към Идомени и раздадени на бежанците.
И най-важното, борбени колективи заедно с групи бежанци, окупираха множество празни сгради в цяла Гърция и ги превърнаха в самоорганизирани бежански приюти – по-специално Нотара и City Plaza в Атина, както и Орфанотрофейо и Хуриа в Солун. Други отдавна съществуващи скуотове отвориха вратите си за бежанските семейства, включително скуота Никис, който беше разтурен от полицията миналата сряда.
СПРАВЯНЕ С ПОМОЩТА
Очевидно е, че капацитетът на тези самоуправляващи се и самофинансиращи се структури, да окажат значително въздействие върху тежкото положение на почти 57,000 бежанци блокирани в Гърция в момента е ограничен. Въпреки това, те демонстрират качествена разлика с усилията на държавата и неправителствените организации, които доминират в сферата на подпомагането.
Безспорно, гръцката държава, в края на краищата, мобилизира своите ресурси за да се справи с немислимата хуманитарна катастрофа чрез спасяването на тези, които опитват да преминат с лодка от Турция до островите на Егейско море. Това отбелязва подобрение в сравнение с предишни години, когато гръцката брегова охрана беше известна с мръсната практика да депортира на място. Съвсем наскоро, август 2015 те дори бяха обвинени, че активно са опитвали да потопят лодки, пълни с бежанци.
Независимо от това, за гръцката държава, тежкото положение на бежанците е преди всичко въпрос на обществения ред, а оттам и област за намеса на въоръжените сили. Грижата за бежанци и осигуряване на основни нужди е оставено на стотиците неправителствени организации, работещи в областта – много от тях добре установени, а други основани за една нощ – които да се възползват от притока на местни и европейски средства към проекти за помощ. Безкористните и изтощителни усилия на хуманитарните работници, които трябва да се справят с изключително напрегнати ситуации, често срещу ниски заплати и несигурни условия, са достойни за уважение. Но монополизирането на помощите от неправителствените организации означава приватизация на „солидарността“; нейното подчинение на количествени цели, закони за ефикасност и ефективност на разходите. В известен смисъл, това означава създаване на доходоносни нови пазари на гърба на човешкото нещастие.
Това, което прави така, че усилията на народните движения да се открояват по отношение на действията на държавата и неправителствените организации е, че те са мотивирани от различни политически императиви. Противно на потока на помощи от силно централизирани организации към обезвластени бежанци, истинската солидарност протича хоризонтално, между равни. Тези, които практикуват солидарност разпознават себе си в „другите“ и са мотивирани от съпричастност, а не от съжаление.
В окупираните бежански приюти, управлявани като обща собственост чрез пряка демокрация на участието, местните жители и бежанците готвят и се хранят заедно, на една и съща маса; те вземат решения заедно на хоризонталните събрания; те признават културата и обичаите на другия и преодоляват предубежденията и стереотипите. Срещу принудителната сегрегация, инициативите на солидарност създават общ език и общи пространства за действие на местните жители и бежанците.
Освен това, докато държавната политика иска бежанците „скрити под килима“ – далеч от градовете, натъпкани в управлявани от военните бежански лагери в нечовешки условия – народната солидарност ги поставя в центъра на обществения живот, където те могат да бъдат приети и включени в обществото. Докато европейските политики класифицират и селективно депортират имигранти в зависимост от техния произход, солидарността на обикновените хора поставя под въпрос разликата между „имигрант“ и „бежанец“, тъй като от хуманитарна гледна точка не е важно дали разселените хора бягат от войни или от бедност и репресивни режими.
Най-важното е, че докато държавата и неправителствените организации третират бежанската криза, като някакво неизбежно природно бедствие, народната солидарност на обикновените хора осъжда нейните първопричини: империалистическите войни в Близкия Изток, нео-колониалното ограбване на земите на местните фермери от мултинационални компании в Африка и Азия , нечовешките имиграционни политики на „крепостта Европа“ и, по-специално, настояването за затваряне на границите, което принуждава бягащото население да се насочи към морски маршрути, в резултат на което виждаме огромна загуба на човешки животи и създаване на един доходоносен пазар за контрабанда на хора.
Няма съмнение, че дейността на местните движения за солидарност влиза в пряк сблъсък с проекта за европейска интеграция, който предвижда строго международно разделение на труда и поставя националните популации в постоянна конкуренция и колективна надпревара към дъното. Европейския проект, който изгражда стени, пропускливи само за капитала и стоките, изключва имигрантските човешки тела, на които се гледа само като на безправна резервна армия на труда изхвърлена в периферията на официалната икономика.
В Гърция, горещата точка на бежанската криза, този сблъсък взе формата на злобна кампания на сплашване, провеждана чрез средствата за масово осведомяване, срещу усилията за солидарност на обикновените хора, които са обвинявани за всичко, което може да се обърка в местата, където хиляди хора са затворени в нечовешки условия, като пряк резултат от европейските имиграционни закони. С течение на времето, тези атаки бяха използвани като оправдание за изключването на социалните движения от Идомени, а след премахването на този лагер, и от „временните“ бежански лагери, създадени от държавата в бившите индустриални зони в периферията на гръцките градове. Бяха създадени специални контролирани зони, където се допускат само „акредитирани“ хуманитарни работници, а усилията за взаимодействие и сътрудничество с бежанците бяха посрещани с репресии.
Всяването на паника и репресиите кулминараха по време на Лагер Без Граници в Солун в периода от 15-ти до 24-ти юли тази година, когато хиляди активисти от целия континент се срещнаха, за да протестират, заедно с бежанците, срещу мизерните условия и затворническия режим в бежански лагери, както и срещу непроницаемостта на националните граници, които доведоха до сегашното състояние на нещата. Репортери на масмедиите документираха и критикуваха всеки детайл от Лагер Без Граници, който се проведе в окупираните университети, след като в последния момент университетските власти отказаха да дадат разрешение на организаторите. Внимателно изчислената кампания за сплашване по време на лагера беше използвана, за да проправи път за репресивната операция на 27 юли, при която бяха унищожени три окупирани от бежанци приюта.
Верни на сюрреалистичния политически климат в Гърция през последната година, от управляващата партия Сириза осъдиха нападенията срещу приютите като „опит за криминализиране на усилията за солидарност, който противоречи на принципите и ценностите на левицата,“, а правителствени служители обвиниха един прокурор за инициатор на полицейската операция.
Един външен наблюдател би бил склонен да повярва, че правителството просто не може да контролира своите собствени полицейски сили – в края на краищата, това извинение е рутинно, предлагано често от про-правителствени източници, като например, когато полицаи насилствено потушиха мирния протест на самоуправляващите се работници от фабриката ВИО МЕ в началото на юли. Въпреки това, при поглед отблизо върху събитията, изглежда очевидно абсурдно, че такава сложна, координирана и целенасочена полицейска операция може да се извърши без зелена светлина от политическите шефове на полицията.
Всъщност, едно интервю с един от гореспоменатите шефове, левичарския заместник-министър на „Гражданска защита“, в про-правителствена радиостанция в деня на полицейската атака, ясно осветлява това положение. Неговите думи разкриват не само степента, до която унищожението на приютите в сряда е в съответствие с политиката на правителството, но също така и концепциите на правителството за социална промяна и прогресивна политика. След като даде ясно да се разбере, че операцията е имала неговата благословия, министърът характеризира окупираните приюти като „необосновани местожителства“, които представляват „символична карикатура“ създавайки „илюзия за свобода“. Той заявява, че правителството „няма да показва толерантност към тези инициативи, които, макар и добронамерени, не са в съответствие с интересите на държавата.“
В една много сложна линия на аргументация, където само в няколко изречения той се позова на „ценностите на ляво“, „борбите на работническата класа“, „защитата на демократичните права“ и „нуждите на обществото“, за да оправдае атаката срещу движенията на солидарност, той заяви: „Левицата не е за автономия. Става въпрос за защита на трудовите права, на обществото, на демократичните права … Ние не се нуждаем автономните действия на група деца; ние искаме масово народно движение и трябва да привлечем младите към политическите партии в ляво. “ В заключение, той обвини структурите на солидарност, че са “ усилия на парче“, които предлагат помощ само за ограничен брой бежанци, за разлика от организираните усилия на държавата в тази посока.
Казано направо, обществото не е и не трябва да бъде субект на собственото си освобождение; то е по-скоро пасивен обект на загриженост и област на интервенция за доброжелателното правителство. Социални борби, които не са с посредничеството на държавата и партиите от ляво са или инфантилни или заплаха за социалния мир – най-вероятно и двете. Тази тоталитарна концепция за обществото, за публичното пространство и колективните действия не е нова за лявата мисъл; само че в най-новата й версия, тя се комбинира не със благосъстояние гарантирано от социалната държава, а с неолибералния грабеж и държавата на „постоянно извключване“ – една наистина взривоопасна смес
Точно когато министърът приключи със самохвалството за капацитета на държавата да помога в сравнение с нардоните инициативи, излезе доклад на обществената организация „Гръцки център за контрол и превенция на заболяванията“ (KEELPNO) , който, въз основа на поредица от здравни инспекции в шестнадесет мигрантски и бежански центрове в Гърция, заключава, че хилядите хора натъпкани в центровете за прием живеят в ужасяващи санитарни условия, несигурно препитание, и неадекватни водни и канализационни съоръжения. Докладът препоръчва незабавното затваряне на лагерите и започване на интеграция на бежанците в обществото – точно това, за което народните движения на солидарност настояват от самото начало на бежанската криза. Същите движения, които вече официално са преследвани за дейност, която „не е в съответствие с интересите на държавата“.
Освен това, на 28 юли, точно когато задържаните при трите полицейски операции бяха временно освободени под стража, млада сирийска жена умираше от сърдечна недостатъчност след епилептичен пристъп в бежанския лагер Диавата, в района на Солун – една смърт, която лесно можеше да бъде предотвратена, ако имаше постоянна медицинска грижа в лагера или жената беше откарана в болница навреме. Смъртта й предизвика силен протест в лагера, при който бежанците поискаха хуманни условия на живот.
Въпреки своята реторика, действията на правителството са поредния случай, при който левицата е призована да свърши това, което дясното не беше в състояние да свърши в продължение на години. Точно както третия пакет строги икономии за Гърция би бил невъзможен без правителство „което има обществените интереси в своето сърце“ (както премиера Ципрас изплака, докато подписваше новия меморандум), така и комплексната и добре изчислена репресивна дейност, като тази извършена в Солун, би била невъзможна без заместник-министър на гражданската защита загрижен за „нуждите на обществото“ и „борбите на работническата класа“. В една хитра инверсия на визията на левицата за социална еманципация, „борбите на работниците“ се използват като оправдание за поставянето на частната собственост над социална необходимост; „Демократичните права“ се използват, като оправдание за политическа репресия срещу стоящите в солидарност с бежанците; „нуждите на обществото“ се използват, като оправдание за ограбването на широките обществени маси.
В Гърция отдавна е очевидно, че неолибералната левица и неолибералната десница са два варианта на един и същ проект – проект, който изисква едно по-дисциплинирано, атомизирано и послушно население, заето с максимизиране на индивидуалната си печалба, отказвайки се от всякакъв вид колективни действия целящи социална промяна. Трагичните събития от 2015 г., когато волята на народа, да се спре със строгите икономии, беше игнорирана и партийната опизиция срещу строгите икономии се превърна в изпълнител на неолибералното преструктуриране, може би също дадоха тласък в посока на демобилизация на социалните движения и генериране на широко разпространено примирение.
Солидарността в Гърция сега е криминализирана, обявена за противоречаща на интересите на държавата. Въпреки това, има една част от населението, която остава решена да продължи да се опитва да напълни със съдържание думата „солидарност“, да я изтръгне от ръцете на репресивните институции, електоралните проекти и доходоносните нпо-та и да я превърне в основа на един колективен стремеж към по-добър живот – построен от долу, на принципите на равенството и участието.
Теодорос Кариотис
Теодорос Кариотис е социолог, преводач и активен участник в социални движения, които насърчават самоуправлението, солидарната икономика и защитата на общите блага. Той пише в autonomias.net.
- *Squat (англ.) или скуот няма точен еквивалент на български. Означава изоставена сграда или строеж, в които хора се нанасят нелегално, превръщайки ги в място за спане, социални и арт центрове