Даже в сборника староеврейски страшни приказки за плашене на деца и вдетиняване на възрастни, наричан „света книга“, Слънцето е споменавано като пример за справедливост: грее над бедни и богати, над роби и господари.
„Свещените“ текстове тънко подминават „дреболията“, че същото Слънце може да изгаря – и тогава богатите и господарите имат повече възможности да се прикрият.
Нещо подобно се случва със слънчевата енергия. При все че е най-чиста, производството на уредби за превръщане на слънчевата енергия в електричество е достатъчно мръсно. И все пак, нейно е бъдещето за най-голямата част от територията на планетата.
Преобразувателите на слънчева енергия в електричество по коефициента си на полезно действие все още са далеч от теоретичния си таван – според различни учени той се намира в интервала 75-86%, но себестойността на производството пада през годините – от близо 80 долара за ват до миналогодишните 30 цента за ват.
Прогнозите твърдят, че слънчевата енергия ще започне да доминира в световната енергетика съвсем скоро – към 2025 г. Навярно е прекалено оптимистично. Себестойността, колкото и да пада, не влияе толкова пряко върху цената, която трябва да платят потребителите. По простата причина, че цената се определя от… не, не от пазара, каквото и да твърдят поклонниците на капитализма. Цената се определя от монополистите или от картелите на олигополистите. Дори в картел, съперничеството между икономическите групировки не изчезва, но вече са си осигурили добра гарантирана минимална печалба – разликата между себестойността и цената на едро и дребно. Печалбата е всичко в капиталистическата система. Цената е зависима и от рециклирането на износените фотоволтаични панели. От държавните данъци. От отчисленията за собствениците на патенти и други копирастии – в цената на един iPad например влизат надбавките за четвърт милион патента.
Освен това, вече са всекидневие множество технологии, които не просто обещават изобилие, но и реално могат да го осигурят. Нещо повече – изобилието е налице от няколко десетилетия при най-предпазлива оценка. Изобилие означава възможност за задоволяване на потребности – потребности, а не лакомия или платежоспособност.Свидетелство за фактическото изобилие намираме в дела на изхвърляната храна от всичката произведена – вече се похабява повече от половината, и то при наличие на гладуващи, на недояждащи, на хранещи се с обявени за „отговарящи на стандарта“ боклуци. От промишлените стоки между една трета и две трети също отиват на сметищата или се предават за рециклиране – и пак не само защото произведеното е било наистина излишно, но и защото нуждаещите се нямат пари.
Всичко това означава, освен всички други форми на похабяване, пилеене на ресурси и в частност енергия – веднъж за направа, после за рециклиране. За собствениците на произвеждащите енергия предприятия това не е проблем, те си вземат печалбата.
Главната пречка пред човечеството да се възползва от постигнатото вече изобилие е самата природа на властта, изразена в държавни и корпоративни структури. Властта се крепи върху неравенството, а разпределението на благата според потребностите – не според алчността, според дебелината на кесията – означава ликвидиране на неравенството. Заедно с това рухва и практиката на властничеството.
Затова оптимизмът за евтина и общодостъпна енергия от слънцето е пресилен. Капиталистическите производители са заинтересовани да поддържат максимално възможна разлика между себестойност и цена. Държавата има полза от високи цени, върху които начислява ДДС. Този интерес на капитала, бранен от държавата, намира множество поводи и извинения да диктува на потребителя такава цена, която е изгодна на диктуващия – например с правила за ползване на закупени фотоволтаици (у нас не можеш просто да си покриеш покрива с тях, ако имаш някаква възможност за включване в електропреносната мрежа, а щом имаш – длъжен си да продаваш електроенергията на енергийния монополист по негови разценки).
Иначе потенциалът на реално евтините и с повишено КПД слънчеви панели е огромен. Те позволяват изграждане на децентрализирана мрежа, в която ще е по-естествено безкористното споделяне на ток, отколкото търговията с него. Фотоволтаикът генерира постоянен ток, почти всеки уред преобразува променливия, за да работи. Основното предимство на променливия са по-ниските загуби при пренос на големи разстояния, а такъв пренос, при наличие на огромен брой генератори, става излишен. Опростяват се уредите, наред с тенденцията им да стават по-икономични.
Това обаче няма да бъде допуснато, защото енергийната независимост на гражданите от държавно покровителстваните монополисти е част от социалното равенство изобщо – а значи и недопустимо за властта.
Накрая евтина ще е енергията отново за избрани, за привилегировани. Общодостъпността ѝ ще бъде кастрирана с хитро измислени изисквания към потребителя, така че да не се откачи от кукичката на зависимостта си от монополиста, да му е все длъжен нещо – до гроб.
Всяка технология тласка режима, изграден върху неравенство и потисничество, към гибел, защото технологиите капка по капка разширяват възможностите на отделния човек – обективен процес, въпреки старанията на режима да ограничи този свободотворен потенциал на технологиите.
При това положение, редът е на субективния фактор да си каже тежката дума, тоест осъзнаването на хората и готовността им да се опълчат. Докато обаче стихийният анархизъм позволява да паразитират върху него, държавата и капиталът ще успяват да обръщат технологиите изключително в своя полза, а трохичките изгода, ако не ги духне вятърът, остават за онези, които с труда и лишенията си са платили създаването на същите тези технологии.
Николай Теллалов