„Мислех, че в Италия ще намеря жизнено пространство, с дъх на цивилизацията, гостоприемство, което ще ми позволи да живея в мир и да култивирам мечтата за едно бъдеще без бариери и предразсъдъци. Вместо това, аз съм разочарован. Да си черен в тази страна означава да си изхвърлен от гражданския живот. Расизмът е яростен: Тези, които искат единствено солидарност и уважение получават вместо това тормоз, измами и ежедневно насилие. Ние, хората от страни от третия свят допринасяме за развитието на вашата страна, но изглежда, че това няма никакво значение. Рано или късно, един от нас ще бъде убит и едва тогава нашето съществуване ще бъде забелязано.“
Джери Массло пише тези думи през 1989 г., когато той наистина е убит от банда престъпници, които разбиват бараката му, за да откраднат от него и останалите работници жалките пари, които те са получили след тежък труд на полетата. В четвъртък, същите тези думи бяха прочетени на гроба му във Вила Литерно от една ученичка. Сред малкото хора, отдаващи почит към него бяха и секретарите на синдикатите CGIL и FLAI, Сузана Камузо и Ивана Гали, кметът на Кампания и консулът на Република Южна Африка (родната страна на Массло). Тази малка тълпа отдаде почит и на многото имигранти, които плащат нашите пенсии и понижават цените на нашите домати.
Денят започва в 5 часа сутринта, на разсъмване, когато три пътнически автобуса пристигат от Кастел Волтурно до трите пиаци, където се намира черния трудов пазар: Вила Литерно, Мондрагоне и Пескопагано. Адът в Мондрагоне надхвърля и най-богатото въображение: сергии с дрога са нагло изложени на ъглите на жилищните блокове в близост до централния площад. Рушащи се балкони заредени с дълги редици дрехи висящи от прозорците и армия от български работници – най-малко 1000 в района, но повече от 2,000 в разгара на сезона – повечето от които, въпреки че са живели тук в продължение на няколко години , все още не могат да кажат нито една дума на италиански.
Обикаляйки между кофите за боклук, където ровят бездомни кучета, докато камионите на бригадирите свистят по улиците, в 5:30 се чувстваш като един бездомник, защото тук думата „държава“ е пълна глупост: Но, разбира се, всички ние знаем много добре, че и това е Италия.
Синдикалистите от FLAI се приближават до работниците и започват да разпространяват брошури, написани на техния език (български), шапка с логото на синдиката и дъждобрани за подслон от вятър и дъжд. Много от работниците са жени, носещи забрадки или някакъв вид традиционни селски български дрехи. Ние успяваме да говорим с някои от тези работници чрез посредничеството на Валентина Васильонова, синдикалист от София пристигнала по покана на CGIL.
„ДА, благодаря ви, ако имаме нужда от нещо, ние ще отидем в синдиката.“ Но работниците изглеждат по-заинтересовани от шапката, тениските и дъждобраните, отколкото от листовката. Тези стоки могат да бъдат оскъдни: В провинцията, всеки елемент от облеклото, който покрива част от тялото може да бъде безценен. Те казват, че са тук с мъжете си, но някои са дошли сами и децата им са останали в България. Те изпращат парите обратно на бабите и дядовците, които ги отглеждат. Междувременно в Мондрагоне, те трябва да плащат наема за тези сгради, храна, за да изкарат деня, а след това, разбира се, трябва да платят и на бригадирите.
Усмихват ни се от техните микробуси. Те също приемат шапката от CGIL, но когато вратите на бусовете се затворят и жените ни се усмихват за поздрав като малки момичета, всичко се променя. Синдикатът, става враг. Друг работник, който може да говори няколко думи на италиански, повтаря това, което са му наредили: „Не отивайте при тях!“
Благодарение на доверието, което Валентина е в състояние да спечели, като се има предвид, че тя говори техния език, най-накрая се отваря един малък прозорец за възможности: петнадесет български работещи мъже и жени решиха, че следващата сряда ще дойдат на синдикална среща във FLAI за среща с министър Игор Прата.
Прата обяснява: „Много по-сложно е да се общува с българите. Те имат по-скоро затворена общност. По различна е от тази на румънците, украинците и африканците от Магреб, които също работят тук. Ние сме щастливи, че сега имаме възможност за комуникация – най-малко, поне да им помогнем за документите или други дребни нужди. Може би по-късно вече ще можем да мислим за трудови спорове. “
Също така, провинция Казерта с нищо не е по-различна от условията в толкова много други части на Италия: € 25-30 за 12-14 часов работен ден, пет от които отиват за бригадира. Те имат съвсем кратки почивки и страдат под зверски графици. Здраве и безопасност са изтласкани отвъд границите на човешкото достойнство. В този случай не са налице бараки и българите живеят в блокове в Мондрагоне, където до 15 души споделят малки, около 60-70 квадрата, апартаменти в които рядко се срещат ток и вода.
Антонио Сциото
Източник: Il Manifesto Global