Резултатите от първият тур на изборите за президент не могат да послужат за категорични прогнози, нито за крайния резултат, който ще научим едва другия понеделник, нито за политическите ефекти от него вътре в управляващата коалиция. Но пък могат да ни послужат за политически компас посочващ тенденциите сред българския електорат и ефективността на интервенциите прилагани върху него от политическите сили.
Въпреки, като цяло предизвестения избор, резултатите ни поднесоха и някои дребни изненади. Например, че безличния и никому неизвестен генерал Радев изпревари безсмислената и широко нехаресвана Цачева още на първи тур, въпреки прогнозите за победа на кандидата на ГЕРБ с малка преднина. Това показва, че тактиката на БСП на тези избори, да издигне изпразнен от съдържание кандидат се оказа успешна, докато лансирането на може би единствения кандидат, с който ГЕРБ може да загуби избори, очаквано (а може би и желано) доведе до слаби резултати и първа изборна загуба за управляващата партия. Представители на опозиционните партии побързаха да вещаят началото на края на хегемонията на ГЕРБ, докато политически анализатори видяха в издигането на неизбираемата Цачева тактика за предизвикване на предсрочни парламентарни избори, бетониране на ГЕРБ във властта чрез евентуален мажоритарен вот на предсрочните парламентарни избори и преформатиране на управляващата коалиция.
Съвсем очаквано, на тези избори електората даде голяма подкрепа за нечистата патриотична коалиция между НФСБ, ВМРО и АТАКА. Огромните 15-тина процента от вота, отидоха при фашизоидните националистически образувания благодарение на вълната от ксенофобия и анти-мигрантската истерия, която се вихри с пълна сила в България, както и поради тяхното обединение в името на властта, което се оказа единствения възможен ход, особено за Атака, която е заплашена от изчезване ако продължи да разчита на самостоятелно политическо съществуване. Така, най-големият разпространител на гей порно в България (Валери Симеонов по думите на Волен Сидеров), перхидроленият наркоман (Волен Сидеров по думите на Валери Симеонов) и доносникът на ДС и комплексар (Каракачанов по думите на Волен Сидеров), дадоха заявка за дългоочакваното от патриотично разстроения електорат обединение между вождовете в обща коалиция за следващите парламентарни избори. Това означава, че патриотите ще бъдат желан коалиционен партньор за следващото управление на страната, както поради широката си популярност, така и поради своята политическа непретенциозност. Участието на Патриотичния Фронт в управляващата коалиция доказа, че патриотичните формации могат да служат за патерица и на най-безпринципното управление и в същото време да поддържат влиянието си сред своя електорат чрез лансиране на популистки и безобидни за политическото статукво политики, като забрана на бурките, както и да служат за параван на антисоциални политики, като орязването на социални помощи, които националистите успешно обличат в анти-ромска опаковка, въпреки че потърпевши от тях са предимно бедните етнически българи, които съставляват голямата част от електората на същите тези патриоти.
Провинциалния бизнесмен Марешки е сочен като една от големите изненади на тези избори. След десетина години напразни опити да влезе в голямата политика (въпреки че от дълги години се подвизава из общинския съвет на гр. Варна), повсеместното отчаяние и разочарование на електората от големите политически играчи най-после отвори прозорец за политическите амбиции на аптекарския бос, който чрез влиянието си в бизнеса с горивата, успя да купи електората с временното намаление на цените и с един замах да се превърне в четвърта политическа сила в страната. Семейното богатство на фамилията е натрупано чрез връзките на баща му в БКП, като самия Марешки е изпратен в Москва където с бизнесмени от КГБ е договорено подаряването на фармацевтичния бизнес в ръцете на семейство Марешки през 1991г. След окуражителния резултат на този първи тур на президентските избори, Марешки обяви, че стартира свой политически проект за следващите парламентарни избори. Нападайки яростно „Обединените патриоти“, и самоопределящ се като български бизнес-патриот, той прави ясна заявка за съревнование с националистите за протестния вот на националистически настроения десен електорат вярващ в мита за богатия бизнесмен-филантроп, който милее за народа и е готов щедро да сподели трохите от трапезата си с него.
И докато възходът на национал-популизма (процес, който в момента наблюдаваме в цяла Европа) определено е повод за притеснение (и организирана съпротива), то все пак, тези избори ни изпратиха и някой позитивни сигнали идващи от тъмно-синьото дясно политическо пространство. Например пълния провал на кандидата на Реформаторския Блок – Трайчо, който не успя да се пребори дори с кандидата на #КОЙ въпреки разцеплението в ДПС. Плачевния резултат на реформаторите затвърди тенденцията към маргинализация на самодоволната „градска“ десница, която доказа, че съчетанието между площаден антикомунизъм и елитистка претенциозност не са достатъчни за да мобилизират дори десния избирател да гласува за лъскавата патерица на ГЕРБ. За провала на реформаторите естествено спомогна и безпринципното поведение на министрите им в кабинета Борисов, които дадоха ясно да се разбере, че предпочитат да запазят достъпа си до кацата с меда на всяка цена, вместо да се жертват в името на поддържане на претенцията за „морал в политиката“ експлоатирана от РБ. И докато реформаторския електорат вече се подготвя психически за изразяване на твърдата си антикомунистическа позиция на балотажа, гласувайки за партийната секретарка Цачева, то провалът на изборите най-вероятно означава и краят на мимолетното съществуване на реформаторския блок в политическия живот на страната.
В тази привидно шарена политическа надпревара, не открихме нито един ляв кандидат, което е лесно обяснимо с пълното отсъствие дори на реформистка организирана левица в електоралния политически живот на страната. За сметка на това пък, изборите ни предоставиха избор от всики нюанси на десния политически спектър. Имаме си традиционната дясно-центристка, лидерска формация ГЕРБ в титаничен сблъсък с либерал-олигархичната десница БСП, която някак си успява да съчетава десните си политики с нещо като лява реторика и която успява да задържа застаряващия си електорат в своите редиците, предимно чрез заиграване с носталгия по сталинисткия режим и експлоатиране на русофилски настроения. Имаме крайната фашизоидна десница на патриотите, която разчита, както БСП на лява реторика, но примесена с национал-популизъм и расизъм. И докато лявата реторика е широко използвана дори сред кандидатите на крайната десница, то практическото й изражение отсъства напълно в политиките водени от използващите я политечски играчи. Което ни води и до другия типично десен кандидат, натрупалия съмнително богатство по време на прехода олигарх, Веселин Марешки, успешно комбиниращ популизма с фетиша към „успешния бизнесмен“ характерен за десния избирател. Естествено, макар и със затихващи функции имаме и кандидата на елитарната десница Трайков и още няколко кандидата от неговия ранг (и с подобен резултат) които няма смисъл да разглеждаме насериозно.
Отсъствието на ляв кандидат и изобщо на леви сили в българското политическо пространство води до странни деформации в политическия анализ. Често срещан опит за прокарване на разделителна линия между различните десни сили е според тяхната гео-политическа ориентация, съответно на евроатлантици и русофили. Поради политическа неграмотност и липса на други разграничетелни линии, евроатлантическата десница усърдно се опитва да се разграничи от русофилската десница лансирайки концепцията, че евроатлантизма е десен, а путинизма – ляв и по този начин съчинява едно химерно ляво политическо пространство в българия, с което може да се бори използвайки единственото оръжие с което разполага – антикомунистическата реторика от прехода.
От друга страна, отсъствието на електорална левица може да се разглежда и като положителен факт, особено като се има предвид опита с леви проекти като Сириза, които подведоха очакванията на своите избиратели и чието предателство и отстъпление пред политиките на тройката доведе голяма част от левите хора в Гърция до отчаяние и политическа апатия. Отсъствието на реформистка левица в България разкрива по-големи възможности за радикалната, анти-авторитарна левица да разгърне своята дейност без конкуренция, която да залъгва левите хора с електорални илюзии. Друг е въпросът, че развитието на антиавторитарно ляво движение зависи най-вече от способността на студенти, работници и т.н. да се самоорганизират и да развият своя автономна политическа култура, която да противопоставят на политическото статукво – нещо, което в пост-тоталитарна, неолиберална България, към този момент изглежда утопично… но не и невъзможно!