След въвеждането на извънредното положение в Турция към старите методи за изтезания се прибавиха и нови.

Висене и електрически ток са само част от методите, чрез които фашистката власт в Турция изтезава хората по арести и затвори.

Адвокат Гюлсерен Йорели разказва:

„30-дневният срок на задържане, невъзможността човек да получи адвокатска помощ, както и решенията за засекретяване на делата, сами по себе си са мъчение. Правото и справедливостта са нужни на всеки един от нас. Своеволията и полицейският произвол вече са повсеместно явление. Няма да мине много време и мъченията и насилието по време на задържане в ареста ще бъдат прилагани срещу абсолютно всеки. Ще ви разкажа за затвора край град Силиври, област Истанбул, който посетих наскоро, на 31 август. В много от затворите политическите затворниците спят на смени, т. е. се редуват кой да спи на леглото, защото място в килиите вече няма.

Редуват се и да дишат

Карцерите в затвора в Силиври са превърнати в общи килии. Вместо по един, вътре се вкарват по трима и повече души. Това са съвсем тесни места без врата към общия двор. Политическите затворници ни разказаха, че се редуват на тесния прозорец да дишат. Обмислят да започнат гладна стачка. В затворите цари пълен произвол на администрацията и надзирателите. Не е ясно кога ще има свиждания. Напълно своеволно, без заповед администрацията променя датата за свиждания. Хората, които идват от отдалечени краища на страната, се връщат обратно, без да се видят с близките си. „Дисциплинарните наказания“ са се увеличили. При влизане и излизане от килиите, надзирателите заставят затворниците да се събличат голи, за да бъдат претърсени. Ако откажат, биват пребивани жестоко.

„Няма да говориш, само се вижте!“

Това ми разказа една учителка, която ме потърси наскоро: „Нямаме нищо общо с Фетула Гюлен и привържениците му. Ние сме съвсем обикновено семейство, което просто има по-консервативни виждания за обществото. На съпруга ми беше наложена безсрочна забрана да практикува професията си. Видях го в ареста едва 4 дни след като беше задържан. Полицаят ми каза: „няма да говориш, само ще го видиш и толкова“. Заплашили са съпруга ми: „Ако ѝ кажеш нещо, ще лежиш 30 години или пък долу ще си поговорим повечко с тебе!“ Той им отговорил: „Съгласен съм да лежа 30 години, само не ме връщайте обратно в ареста“. Беше много изплашен. Не съм го виждала такъв. Полицаите ме разпитаха, без да съм задържана, а нямат право на това, доколкото знам. Заплашиха ме“.

В Кюрдистан – висене, оковаване с вериги и електрически ток

Преди две седмици аз и още 18 мои колеги заминахме за град Шърнак и град Нусайбин (Северен Кюрдистан, б. ред.) като част от делегация прогресивни юристи, които искаха да се запознаят лично със случващото се в региона. Разказаха ни, че в центровете за задържане жестоко се изтезават хора. Старите мъчения, познати от миналото, са се завърнали. Висенето с ръце оковани с вериги за тавана и пускането на електрически ток са повсеместна практика. Дори вкъщи и на улицата там е истинско мъчение. Хората са принудени да живеят сред развалини. Денонощно се чуват изстрели. Строителни машини постоянно разчистват отломки. Улиците са превзети от бронираната техника на армия и полиция.

Репортерката на закрития през август опозиционен кюрдски вестник „Йозгюр гюндем“ Севдийе Ергюрбюз разказва за нахлуването на полицията в редакцията на вестника и престоя си в ареста.

„Хвърляха ни по стълбите“

„Продължавахме да работим в редакцията, защото не знаехме, че вестникът ни е закрит от властта. Докато работехме на компютрите, изведнъж в офиса нахлуха полицаите. По-късно научихме, че са разбили вратата с таран и чукове. Срещу нас се изправиха маскирани командоси с автомати и картечници. Постоянно ни заплашваха: „Ние сме държавата, сега ще видите какво ви чака!“ Имаше полицаи от отдела за „борба с тероризма“, отряда за борба с безредиците, командоси, отдела за обществения ред, медийния отдел – полицаи от всички възможни отдели. Арестуваха ни и ни биха всичките. Бяхме на втория етаж на сградата, хвърляха всички колеги по стълбите. Докато ни хвърляха, ни удряха с палки, ритници, юмруци, вериги. Качиха ни в полицейския автобус с белезници на гърба. Престояхме в автобуса цели седем часа в това положение, без да помръднем. Цели 7 часа им трябваха, за да бъдем отведени от район „Таксим“ до район „Еюп“, за да ни прегледат в болницата. Биха ни и в автобуса, псуваха ни, имаше расистки и сексистки подмятания. Полицаите ни опипваха по интимните части.

„Чувахме виковете им“

Държаха ни в ареста 4 дни. В полицейското управление на район „Таксим“ не ни измъчваха, но чувахме, как изтезават други хора. Първият ни медицински преглед беше в държавната болница в район „Еюп“. Издадоха свидетелства, в които пишеше, че не сме бити. Повече не ни водиха в болницата, Доведоха доктор в ареста на районното. Лекарите там записаха, че има следи от побой. От дете мечтаех да стана журналистка. Обичам професията си. В момента в Турция тя е невъзможно да се практикува. Властта иска да заглуши гласа на всички, които не мислят като нея. Те не търпят инакомислещи. Ако сте кюрд, жена и особено ако имате леви убеждения, бъдете готови на всичко, дори и да ви убият“.

Ритници, юмруци, вериги…

Главният редактор на вестника Зерки Ерден разказва за полицейския терор:

„Един от полицаите ме посочи с пръст и в същия момент 10 командоса едновременно се нахвърлиха върху ми. Ритници, юмруци, вериги, удряха ни с каквото им дойде на ум. Същинската гавра с нас се разигра в полицейския автобус. Опипване по интимните част на мъже и жени, псувни, ругатни. Всячески се опитваха да ни провокират, полицаи ни казваха: „Вие не сте мюсюлмани. Вие сте арменци, вие сте евреи. Вие сте християни“. Измъчваха ни в „името на исляма“. В автобуса бяхме почти равен брой кюрди и турци. Полицаите се ядосаха: „защо се обединихте кюрди и турци?“ Това единство много ги беше раздразнило. Жените полицаи измъчваха жестоко колежките ни. Като нищо можеха да убият някоя от тях. Лявото ми око се поду от побоя. Докато бях в автобуса, всеки полицай, който се качваше или слизаше, удряше с юмрук подутото ми око. То се затвори и вече не виждах почти нищо. А когато не им отговарях на псувните, още повече се озверяваха.

“Ами те, полицаите, доста са ви насъбрали…“

Репортерът на вестника Фърат Йешилчънар разказва:

„Полицаите ни ненавиждаха. Не ни смятаха за журналисти, а за криминални. Докато бяхме на разпит при прокурора, той ни каза: „ами, те, полицаите доста са ви насъбрали, не се учудвай“. И наистина така беше, те бяха озлобени срещу нас. Опитваха се да счупят компютъра ни. Помислихме, че ще ни убият като в град Джизре тази зима. Наши колеги там бяха изгорени живи в едно мазе. След това ни биха, полицаите ни показваха пръстените си с герба на Османската империя. Заплашваха ни постоянно: „ще ви разстреляме, ще ви пръснем черепите“.

Севим Гюлмез, близка на политическия затворник Али Гюлмез, осъден на доживотен затвор, разказва за мъченията и изолацията в затворите:

„Камерите са обърнати към банята на политическите затворнички“

В последните месеци зачестиха случаите на насилствено интерниране. Много политзатворници бяха преместени далеч от своите близки и роднини. Преврат наистина беше извършен, но не срещу правителството, а срещу нас. Напоследък не ни предават писмата на Али, оправдават се, че почеркът бил много лош и не можели да ги прочетат. Докато не прочетат, че в тях не пише нещо за техните гаври, не ни ги предават.

Като негова леля не мога да се виждам с него лично, защото той е осъден на доживотен затвор на строг режим. Али ми разказа, че арестуваните при операциите срещу привържениците на Гюлен, са изтезавани с жестоки мъчения. Повечето нищо общо с Гюлен и организацията му. Казва, че стоновете и виковете им се чуват из целия затвор. Той и приятелите му им давали вода, цигари.

Политическите затворнички, интернирани от затвора Синджан край Анкара в този в Силиври, изпращат писма, в които молят да бъде чут гласът им. При влизането в затвора надзиратели ги съблекли насила, за да ги „претърсят“. Те се възпротивили и били жестоко пребити. Политзатворничките Ресмийе Ватансевер и Дениз Тепели пишат, че камерите за видеонаблюдение гледат към банята им. Сложили перде на прозореца на банята, но мъжете надзиратели постоянно го махат, за да гледат вътре. Няма отговор на жалбите им. Търсят подкрепа в своята борба срещу сексуалния тормоз в затвора.

в. „Джумхуриет“
(със съкращения)