Разбира се, НЭП-ът е тактически период и ход към който господстващата класа ще се връща в различни варианти, всеки път когато революционната криза направи пролетариатът опасен за властта ѝ. Че „новата класа“ не е възнамерявала да извади от сферата на експлоатацията многомилионното руско селячество, показа следващият крут завой в „генералната линия на партията“ и последвалите го събития. След по-малко от едно десетилетие след Кронщад започна най-бруталното в човешката история обезземляване и пролетаризиране на 150-милионното руско селячество. Английският прецедент от епохата на Елизабет I-ва за който Томас Мор говори с болка в своята „Утопия“, разказите му за „овцете, които изяждат селяните“, за стотиците хиляди прогонени от земите си, принудени да станат „разбойници“ в планините или скитници по друмищата на острова, преследвани като кучета, бесени или дамгосвани и натиквани във фабриките – „домове на ужаса“, бяха нещо невинно в сравнение с това, което настана 300 години по-късно в „страната на строящия се социализъм“.

Новата сталинска „победа на първата фаза на комунизма“ създаде една по-солидна база за акумулация на държавния капитал и за ускоряване на индустриализацията в Русия. Всички предпоставки за това бяха вече налице. Руското общество беше разцепено като със сатър от завършилия държавнокапиталистически преврат на експлоататори и експлоатирани. Междинни, средни, дребнобуржоазни слоеве няма. Едната от класите притежава чрез държавата цялата икономика и с помощта на глада, полицията и репресиите наблъсква другата в своите индустриални и селскостопански предприятия. В тях „нормата на принадената стойност“ (отношението между произведената от наемния работник стойност и неговата заплата) стига до фантастичните 1000 %! Маркс навярно се е обръщал в гроба си! Британските капиталисти от неговото време не са смеели да мечтаят в сънищата си за подобни проценти. Това не попречи на един от шутовете на Сталин – бившият троцкист Карл Радек, преди да го погълнат концлагерите в Сибир – да излезе на сцената и удари звънеца, за да оповести „Социализмът е построен!“.

Не всичко от огромните средства, създадени с труда на стомилионния „съветски“ пролетариат се изплюскваше от господстващата държавнокапиталистическа класа. Една част се натрупваше и инвестираше в създаването на нови предприятия, за да се разшири още повече базата за експлоатация на наемния труд и се създадат предпоставки за крезовски живот на партийните мандарини.

Капиталът бе съсредоточен в едни ръце и можеше да бъде насочван, изпращан, преливан заедно със цели армии от пролетарии в тези клонове на икономиката и районите на огромната страна където печалбарските интереси на „новата класа“ можеха да получат най-добра реализация. Темповете на икономически ръст бяха високи поради фелдфебелските „предимства“ на държавния капитализъм и по-високата степен на експлоатация на наемния труд. От развития капиталистически Запад пристигаха технически новости, капитали и специалисти. Неговата икономика се нуждаеше от пазари, а „съветската“ – от капитали и патенти с оглед намиране на временен изход от световната криза.

Освен инвестициите и колосалните разходи по въоръжаването, в търбуха на
държавнокапиталистическата класа попадна по-голямата част от националния доход, поради което бе ликвидирана възможността пролетариатът от индустрията, лабораториите и селското стопанство да има още сега поне три пъти по-висок стандарт от днешния. Ленин казваше:

Капитализмът се състои не във формата на собственост, а в отношенията на експлоатация на наемния труд от капитала…

Ако ние не сме обикновени политически шарлатани, трябва да кажем открито на работниците, че когато в нашето общество някои получават 3-4-5 пъти по-големи заплати от тази на средния работник, това вече е капитализъм. Защото последният не е в парите, а в тази разлика, която означава експлоатация.

Това датира от 1918 г. От зората на класовата диференциация на „съветското“ общество, когато са се въвеждали по-високи заплати за различни категории „специалисти“ в държавния, партиен и стопански апарат. Цитатите приличат на почтеност, но Ленин много често казва едно, мисли друго и върши трето. Впрочем, обсъжданията в историята на проблеми от рода – дали първите болшевики, като първите християни, са били честни или безчестни; дали са били искрено вярващи или са се приспособявали като хамелеоните към изменящата се обстановка, особено когато са били притиснати до стената и веднага след това са захвърляли обременителния товар на идеалите; дали са били съзнателни или
несъзнаващи оръдия на държавнокапиталистическия преврат? – нямат смисъл. Важна е програмата с която те влязоха в революцията, тяхната практика и най-вече – крайните резултати от реализацията на лозунгите. Защото, както се знае, пътят към ада е покрит с добри намерения.