По силата на един ефект, който пруският философ Георг Хегел нарича „шега на историята“ (негови илюстрации можем да намерим в първите векове, когато христовите апостоли станали папи или във времето, когато френските рицари на кесията въплътили в себе си илюзорните очаквания на цялото трето съсловие) болшевиките се оказаха достатъчно влиятелни в големите градове на империята и с помощта на въоръжените си привърженици от гарнизоните и предградията се наведоха и по израза на своя вожд взеха „търкалящата се по калните улици на Петроград държавна власт“. С един удар на държавният преврат от 25 октомври 1917 г. те заковаха Русия в последния стадий на капитализма. Променените обстоятелства от началото на ХХ век модифицираха класическата буржоазна революция в държавнокапиталистическа. Февруарското начало, което напомняше 1789 г., стана бързо история. Оказа се, че икономическата еволюция, която води до господство на държавния монопол е най-силна, а представляващата я маркс-ленинска партия – с най-добри шансове.

Политическите схватки с придружаващите ги военно-полицейски хватки пометоха всички останали от сцената. Свределът на революционното капиталистическо развитие изхвърли като стружки другите партии и организации от обществения живот на Русия. Удари часът на държавния капитализъм! За няколко години „Левиатан“ погълна всички – едри и дребни – собственици на банките, в индустрията, търговията и земеделието.

Историята отново си направи поредната хегелианска „шега“ с революционерите, които загинаха в царските тюрми и по фронтовете на гражданската война – селяни, работници и войници. На социалната повърхност останаха само социалистически лозунги, знамена, „Съвети“ и етикети. А от мрака и идейната мъгла изникнаха корпусите на марксическата полиция, Че-Ка, армия. Кристализира и се консолидира партийната и административна бюрокрация. Болшевишките “деца” на недоносената руска революция я… изядоха, а от присъединилите се и умножили редовете им лумпени, се роди новата държавнокапиталистическа класа. Не за пръв път в човешката история, при подходяща икономическа даденост, държавата акушира на „израждането“ на господарите.

Обезкръвените от гражданската война три милиона руски работници и десеторно повече селски бедняци започнаха да разбират измамата. Кредитът, който болшевиките бяха получили за своята борба с довчерашните господари и експлоататори, чиято „историческа роля“ поеха, започна да се изчерпва бързо. Защото новите „революционни“ властници можеха да паразитират само за известно време върху справедливата омраза на масите срещу съборените предшественици. Тя беше един от източниците на илюзиите, които работниците имаха спрямо болшевиките. В борбата им с буржоазията, унижените и оскърбените виждаха най-малко справедливото възмездие, ако ли не осъществяването на справедливостта. (Този феномен, който условно може да се нарече „злорадството на роба“, е разкрит най-добре в усмивката на концлагериста от полския филм „Тази нощ градът ще загине“. Падащите американски бомби, които предизвикват апокалиптични пожари и руини и изкривяват от ужас лицата на нацистите и довчерашните самодоволни поданици на Третия райх, извикват само една усмивка върху лицето на заградения с тел, огньове и бомбени гръмотевици пленник.)

И след овладяването на властта болшевиките продължиха да събират симпатиите на мнозина от работниците и мужиците, докато довършваха социаликономически остатъците на буржоазията и дворянството. На тях им бе необходимо известно време, за да проумеят истинската природа на новия режим и неговата дълбока противоположност и враждебност на интересите им.

Първите изригвания срещу новите господари не закъсняха. Руските  работници и ратаи направиха един отчаяно смел опит да тласнат революцията отвъд последния предел на капитализма. Но тяхната малобройност, общата неразвитост на предпоставките за една анархокомунистическа революция в изостанала Русия, безхарактерността и фантасмагориите на голяма част от руската „революционна“ интелигенция и най-вече липсата на собствен, жив опит на масите в борбата им с държавния капитал и неговата диктатура, направиха Украйна и Кронщад поле на поражението на нашите първи военни схватки с марксизма.

Срещу 150 000 хилядната въстанническа армия на Махно в Украйна, Ленин и Троцки изпратиха 1 500 000 червеноармейци под командването на зам-комисара по отбраната – Склянски. Операциите срещу въстаналите работници и матроси в Кронщад се ръководиха лично от „Червения Наполеон“ – Троцки. Окървавеният палячо на болшевизма, който величаеше бойците от този бастион като рицари на революцията, сега изригна в клевети срещу тях и тяхното дело.

Тези първи класови боеве на руските работници, матроси и селяни завършиха с победата на държавнокапиталистическата класа. Шрапнелите и последвалите разстрели разсяха окончателно илюзиите. Мартенските дни на 1921 г., когато морето край Кронщад стана червено от пролятата кръв на пролетариите, потвърдиха казаното от Бакунин в прощалното му писмо до членовете на Юрската Федерация на антиавторитаристите. В него той предупреждаваше работническата класа, че на нея ѝ предстоят десетилетия на кървави борби с марксизма, която ще бъде много по-жестока и кръвопролитна от тази, която водеха вече с господстващата в Европа буржоазна реакция от епохата на Френскопруската война и Парижката Комуна насам. Смазването на революционния Кронщад показа недвусмислено, че пътят към работническото самоуправление, към свободата и равенството за тружениците минава през щурма срещу Кремъл, партийните комитети, полицейските управления и генералните щабове. На практика се изясни, че “работническа” държава няма и не може да има. Или работниците се въоръжават, разрушават държавната машина с нейните партийни, военни, полицейски, съдебни и бюрократични институции и организират обществения труд, производство и разпределение, в които дейности се включват всички без изключение, или тези функции се поемат отново от държавата на господстващата класа, която граби, мародерства и паразитира върху обществения организъм. Среден път тук няма!

Аналогично развитие, със смяната на подобни тенденции, партии, фракции и личности могат да се открият във Великата революция на френските санкюлоти и дошлите на смяна буржоа. Започнала с абат Сейес и граф Мирабо, тя премина през Жирондата и Дантон, Ебер, Шоме, Жак Ру, Анахарзис Клоотц и техният убиец Робеспиер, за да стигне до диктатурата на Бонапарт. В по-неразвит вид процесът може да бъде установен и в Английската революция на Кромуел. Разликите в изявата и резултатите, водещи към поредния Термидор. се обясняват със 125 или 250-годишната давност на тези социални революции срещу феодализма.