След конвулсиите на „четвъртото съсловие“ в Украйна и Кронщад, Ленин и неговите комисари предприеха серия мерки, чиято цел бе съхранението на властта. Тази политика на балансиране върху противоречията между работниците и все още недовършената средна и дребна буржоазия в Русия, е позната в историята под името НЭП. Само военно-полицейската опора, която „новата класа“ имаше в лицето на държавните институции се оказа недостатъчна, за да се задържи господството. Затова през целия исторически период на своето съществувание тя ще продължава да търси трескаво и да създава слоеве, на които е отредено да играят ролята на социална опора на властта.

В годините на НЭП-а, със цел да се разединят работниците и селяните, болшевиките създадоха предпоставки за поява на така нар. непмани. За търсещите индивидуално „решение“ на социалните проблеми селяни, дребни занаятчии и търговци те декретираха временното съществуване на условия за дребно проспериране – всеки върху своята купчина тор, в своята  работилница или бакалница. И понеже няма нищо по-егоистично, ограничено и по-тъпо от дребния „гений на личната инициатива“ и на спекулата, властниците не се излъгаха във възлаганите надежди върху политическата и социална роля на непманите-остапбендеровци.

От тяхната среда излязоха многозначителни лозунги като: „Долу комунията, да живее Ленин!“ Не можем да отречем една своего рода „научност“ в стила на управление на малкия червенобрад пръч. Познавайки добре силата на парите, той подхвърли достатъчно милиони рубли на  по-висококвалифицираните специалисти под формата на многократно по-високи заплати от „средната“, за да ги интегрира по този начин в класата на държавните капиталисти. Заедно с това отдалечи от Москва и Петроград цели ешалони с работници, изпращайки ги в мините и заводите на Урал. Това целесъобразно отстраняване на взривоопасния социален материал от жизнените центрове на империята, Ленин придружи с „теоретически мотиви“. В доклада си пред Х конгрес на болшевишката партия през март 1921 г. (който протича по време на Кронщадското въстание) той заяви, че

Работническата класа повече не
съществува, че тя се е лумпенизирала и разложил.

Шляпников – водачът на фракцията в партията, наречена „Работническа опозиция“ – подхвърли саркастично от местото си в конгресната зала:

Аз съм щастлив да Ви поздравя затова, че упражнявате диктатурата си от името на една класа – фантом. Една класа, която не съществува!

Отговорът бе бърз и категоричен – ЗАБРАНА НА СВОБОДАТА за всички
фракции във ВКП(б). От този момент всички партийни „другари“ бяха лишени от елементарни свободи и права. Нещо, което всъщност е съвършено нормално за йерархическата пирамида на държавнокапиталистическата класа. Монополът си е монопол и той не позволява никакви сантименталности и „гнил дребнобуржоазен либерализъм и разпуснатост“, дори по отношение на „единомишлениците“. Защото, който има властта му е все едно дали ще му я вземат врагове или „приятели“! Така, още през далечната 1921 г., на същия Х конгрес на партията приключи историята с „вътрешнопартийната демокрация“ и възтържествуваха „ленинските норми на партиен живот“.