Сега е времето, в което традиционно, медиите, както и известни лица от политиката и шоу бизнеса правят обзор на събитията от изминалата година, предлагат ни своя анализ и дават прогнози за идващата година. Тъй като голяма част от важните събития на 2016, по една или друга причина ще отпаднат от този обзор, ние решихме да им направим кратък преглед. Събитията, които ще разгледаме бяха неглижирани от българските медии, някои бяха представени манипулативно или едностранчиво, а други напълно отсъстваха, като Без Лого беше единствената българска медия, която публикува информация за тях.
Светът
Годината започна с някои положителни събития. Бе проведено учредително събрание за създаване на автономната област Рожава (Северна Сирия). За тези, които не знаят – Рожава е регионът, в който Ислямска Държава срещна първата по-сериозна съпротива по време на своята експанзия отпреди 2 години. Освен, че успяха да обърнат джихадистите в бягство, кюрдските мъже и жени от Рожава започнаха социална революция в региона прилагайки модела на демократичния конфедерализъм и отхвърляйки капитализма.
Освен традиционните ежегодни шествия, демонстрации и сблъсъци с полицията, организирани от социалните движения, които се случиха в по-големите градове из цял свят, месец Май се оказа най-взривоопасен във Франция. Предложения от френския министър-председател Франсоа Оланд нов трудов закон (Loi Travail) орязващ правата на работниците и увеличаващ работния ден, предизвика истинско цунами от протести, стачки, бунтове и блокади, които продължиха през цялото лято. Бе обявена обща стачка – синдикатите блокираха индустрията и транспорта, електроцентралите и пристанищата.
Социалните и студентските движения окупираха улиците и площадите, а част от тях се включиха и в индустриалните действия. Франция бе парализирана – анархисти, синдикалисти, либертарни социалисти, радикални студентски движения – всички леви сили се включиха в масовите бунтове. Роди се движението Nuit Debout като продължение на подобни движения от площадите на Гърция, Испания и Турция, което постави пряката демокрация и социалната справедливост на дневен ред. Въпреки масовите протести, в които се включиха милиони работници и студенти, законът беше приет чрез парламентарна хватка, без гласуване. Работниците се заканиха да бойкотират новите разпоредби, а социалните движения и автономните синдикати обърнаха поглед към създаване на международна инфраструктура, заедно със социалните движения, за съпротива срещу неолибералните законодателства в пан-европейски мащаб.
Едва след като на 20 юни, мексиканската полиция разстреля осем учителя и рани още петдесет, световните медии започнаха да пишат за протестите в Мексико. Екипът на Без Лого, за разлика от останалите български медии следеше събитията отблизо, като писахме неколкократно за нарастващата държавна репресия срещу учителските синдикати. Учителите от SNTE (най-големият латиноамерикански синдикат на учителите), както и борбените учители от радикалния CNTE (национално координационно тяло на работниците в сферата на образованието), обявиха безсрочна стачка и започнаха масови протести срещу неолибералната образователна реформа в Мексико, която предвиждаше приватизация на училища и въвеждане на „мениджърски“ практики в образованието. Федералната полиция отговори с масирана атака срещу стачкуващите учители в Оаксака, като уби и рани много от тях.
Горе долу по същото време, започна и медийната истерия покрай кризата във Венецуела. Международните медии, най-вече тези в САЩ и в Испания, усилиха традиционната си медийна атака, експлоатирайки икономическата криза в бунтовната южноамериканска страна като част от кампанията им срещу местното управление в лицето на Чавистите, както и срещу лявото изобщо. И докато управлението на Мадуро трудно може да бъде определено като социализъм, въпреки някои действително леви политики в сферата на социалните услуги, здравеопазването и подпомагането на кооперативното движение, то атаката срещу Венецуела бе предизвикана по-скоро от геополитическото позициониране на страната, отколкото от някакъв реален идеологически сблъсък.
В САЩ също се случваха интензивни събития. Напрежението срещу полицейското насилие избухна в серия от протести, екзекуции на ченгета и възраждане на черното движение в лицето на BLM. Започнаха и организирани действия срещу робството в частните американски затвори, които доведоха до започването на най-голямата затворническа стачка в историята на САЩ. Тази мобилизация представляваше мощен, дългоочакван удар срещу статуквото в държавата, която се превърна в най-лишената от свобода нация на земята. Идеята зад мобилизацията бе да бъде отправено предизвикателство срещу масовото затваряне на хора и затворническо-промишления комплекс като цяло, като стачките са съсредоточени по-специално срещу широкото използване на затворени работници. Организационния комитет на Работниците Лишени от Свобода(IWOC) описа кампанията като „призив за действие срещу робството в Америка.“
Брекзит, победата на Тръмп и възходът на крайната десница в Европа белязаха 2016 макар и прочитът на тези събития да беше силно поляризиран в зависимост от геополитическите и идеологически предпочитания на коментиращите. Либералните западни медии ни заглушиха с оплаквания за край на демократичните ценности, руска заплаха и в крайна сметка край на „истината“, от което пък излезе популярния в момента термин „пост-истина“ характеризиращ, според либералите, актуалната политическа обстановка. Повече за пост-истината можете да прочетете в статията на Барикада – Самозаблудата на „пост-истината“.
Всъщност, процесът който наблюдаваме на запад бе пряк резултат от финансовия колапс от 2008, а погледнато в по-широк контекст – резултат от 30 години неолиберални политики, които направиха хората по-бедни , а бъдещето – по-несигурно. Недоволството срещу капитализма и неговата крайна форма – неолиберализма, избухнаха още в началото на кризата, като левите движения в цяла Европа поведоха съпротивата срещу мерките на остеритет налагани повсеместно от тройката кредитори – ЕЦБ, МВФ и ЕК. За съжаление, те не успяха да разклатят международното статукво и въпреки моментите на надежда и еуфория се сгромолясаха заедно с провала на проекти, като СИРИЗА, водейки след себе си масово обезверяване и отчаяние.
Тези събития отвориха пространства за канализиране на недоволството от дясно, като бежанската криза послужи за техен катализатор. В същото време, лидерите и политическите организации на това ново, крайно-дясно, анти-европейско и уж „анти-системно“ движение, дават ясно да се разбере, че те не само нямат намерение да променят неолибералното статукво, но те самите са неразделна част от него. Назначенията в кабинета на Тръмп на видни неолиберали, олигарси и банкстери, неолибералните икономически политики на подкрепящите Брекзита политици само ни показват още веднъж очевидното – това, което наблюдаваме в Европа не е възход на анти-системни сили, а възход на авторитарния капитализъм, който идва да налага същите неолиберални политики, но този път с железен ботуш и съпровождан с традиционните за крайната десница – смазване на човешките права, расизъм и религиозен фундаментализъм.
Балканите
Всъщност, няма нужда да търсим надалеч, за да намерим примери за дясно авторитарно управление – един от най-бруталните съвременни режими процъфтява точно през южната ни граница. Турция е в гражданска война и това е така от поне 2 години въпреки, че този факт тенденциозно убягваше и продължава да убягва на повечето медии. Всички кюрдски градове в югоизточната част на страната, благодарение на които про-кюрдската партия HDP влезе в парламента, бяха изравнени със земята от турската армия и обезлюдени. Левите сили в страната бяха подложени на държавни репресии и убийства. Независимите и опозиционни медии бяха безпардонно ликвидирани, хиляди журналисти и опозиционери бяха хвърлени в затворите. И всичко това се случи много преди опита за преврат срещу Ердоган и беше посрещнато с лицемерно мълчание от големите медии.
Едва когато в отношенията на Ердоган със запада настъпи разрив, медиите започнаха да правят първите си плахи опити за осъждане на политическите репресии на авторитарния режим. Въпреки това, националистическото ислямистко управление в Турция продължава да бъде толерирано, като дори преговорите за членство на страната в ЕС продължават да бъдат на дневен ред.
В съседна Гърция, годината премина под знака на провала на Сириза и разочарованието на левия електорат.
Предавайки всичките си обещания, кабинетът на Ципрас започна поетапно изпълнение на всички желания на тройката кредитори – приватизации, дерегулации, орязвания на социални придобивки и пенсии. Гръцките работници отговориха с масови стачки, а пенсионери начупиха каските на не едно ченге по време на протестите срещу орязването на пенсиите. 
Освен организацията и участието на протести срещу остеритета, антиавторитарната радикална левица участва в множество общностни проекти и местни политики. Анархистката мрежа от свободни училища, безплатно здравеопазване и окупирани сгради за настаняване включва все повече работници, мигранти и активисти, въпреки репресиите на правителството, което атакува окупирани от анархистите социални центрове в Солун. В същото време, борбата на анархистите от атинския квартал Екзархия срещу наркокартелите и полицията се ожесточи, като анархисти разтреляха наркотрафикант и биха полицейски шеф. Революционната анархистка въоръжена група „Конспирация на огнените ядра“ се завърна на сцената с бомбени атаки срещу прокурори и корумпирани съдии.
България
В България, освен всичко друго, годината започна с новината, че столична община възнамерява да увеличи билета за обществения транспорт с 60%. Докато вносителите на предложението от Центъра за Градска Мобилност АД и Столична община така и не успяха да аргументират исканото увеличение, медиите като цяло не проявиха интерес към казуса и то набързо бе прието без какъвто и да било обществен дебат. Въпреки това, съпротива срещу тази откровено анти-социална мярка не липсваше. Автономният Работнически Синдикат организира няколко многочислени протеста в столицата. От синдиката, както и други организации като „Гражданска инициатива за свободен градски транспорт“ започнаха и дългосрочни кампании за солидарност между пътниците и съпротива срещу ЦГМ и новата цена на билета. Част от тези кампании продължават и в момента.
Същата пролет, управляващите ни поднесоха нова изненада. На 19 април 2016 г. беше обявено с онлайн публикация, че Министерски съвет разработва нов Закон за концесиите, който изцяло отменя действащата национална уредба и разширява правата на фирмите концесионери за сметка на задълженията им към обществото и държавата. Съдържанието на закона бе меко казано скандално. В него се предвижда отпадане на и без това огромния срок за концесия от 35 години. С новия закон, частниците ще могат да ползват общите ресурси без нормативно определен максимален срок. Сериозни дебати по темата липсваха, въпреки формалното възмущение срещу закона от представители на някои маргинални партии. В крайна сметка, за всички се оказа политически по-изгодно да раздухват темата с бежанците, отколкото да коментират скандалния закон, и темата бързо отшумя.
Лятото на 2016 се разгоря още една драма, този път във Варна. Спомняте ли си протестите от 2013 срещу енергоразпределителните дружества? Те бяха най-мощни именно в морската столица, където недоволството срещу местния частен монополист Енерго Про (тогава все още Е-ОН) доведе до социални бунтове, самозапалвания, атаки срещу сградите на частника, оставка на кмета и т.н. Е, 3 години по-късно, същото това дружество, което тогава политици, общественици и десни анализатори бранеха като очите си от народното недоволство, реши да създаде собствен частен съд, в който юристите на частния монополист влизат в ролята на съдии срещу абонатите.
Това стана възможно с една клауза, добавена в новите договори, които корпорацията предоставя на своите клиенти. Там, със ситни букви е записано условието, че клиентите на Енерго Про се съгласяват, отношенията между тях и компанията да се уреждат от частния съд. Всъщност, тъй като Енерго Про е монополист в региона хората са изправени пред избора, или да се предоставят в лапите на частния съд или да останат без електричество. Темата с частния произвол на електроразпределителното дружество получи известна гласност, чак след намесата на омбудсмана. Въпреки общественото внимание, което получи, решение на този проблем все още няма, а частния съд продължава да тормози гражданите на Варна.
Несъмнено, най-обсъжданата тема на 2016 в България, беше тази за бежанците. Бежанската истерия роди герои като Динко от Ямбол и „защитника на жените и вярата“ Перата от Бургас, както и една дузина нови патриотични, фашизоидни и нео-нацистки организации, пара-военни отряди, граждански патрули и блогове с фалшиви новини. Тя успя да захрани и националистическите партии в страната, което резултира в обединение на парламентарно представената крайна десница в обща формация за предстоящите парламентарни избори.
Традиционните „леви“ и десни партии също не останаха незасегнати от новия „тренд“. И ГЕРБ и БСП се включиха в ксенофобската реторика на националистическите партии, a в същото време, държавата ни не спря да изнася оръжие за джихадистките групировки сражаващи се в Сирия през цялата година. На страницата на Без Лого неколкократно публикувахме информация и снимки относно този факт, месеци наред, но той се превърна в новина и сензация, едва преди седмица, когато световните медии започнаха да говорят за това и българските управляващи влязоха в оправдателен режим и назначиха разследване.
В края на годината бе приет и предложения още през лятото нов закон за защита на държавата или по новому – антитерористичен закон, като според текстовете в закона само “обосновано предположение” е достатъчно службите да започнат разследване за съпричастност към терористична групировка или съучастие в подготовката на терористичен акт. Законът предвижда погазване на правата и свободите на гражданите „заподозрени“ в тероризъм. В тази връзка сме длъжни да споменем за пореден път безсмъртната сентенция – „Който заменя свобода за сигурност, накрая губи и двете“.