„Колко повече могат да вземат те от мен? Взеха кръвта ми, сега взеха и моята кола! […] Високо-октанова кръв закипява в мен. Ако умра, аз ще умра епично на Пътят на Яростта.“

– Лудия Макс: Пътят на Яростта

НАЧАЛОТО

Дни като този, който имаме днес,  4-ти Януари 2017 г., ден на ярост и адреналин ще се помнят дълго. Те са специални, тъй като са различни от дните, които ние ценим индивидуално, като големия рожден ден, почивката на плажа или пъстрия „Ден на Мъртвите“; Тези дни ще се помнят от всички като необикновени.

Само преди няколко дни, тук, в това, което наричат Мексико, цената на бензина се изстреля нагоре с между 14% и 20%,  което „се дължи на нарастването на международните цени“, според [мексиканския президент] Пеня Нието. Той пропусна да спомене, че то това се дължи на енергийната реформа на неговата администрация. Това не е нищо ново за никого в страната; всяка година цената на бензина се покачва и повлича със себе си нагоре цената на всички други стоки, като храна, транспорт, облекло, наеми. От ден на ден болката се усещаше, в началото олекваш със 17 песос, след това с 18, 19, а сега с повече от 20 песос. Тръмп спечели, Брекзит премина, положението в Сирия се влошава; всичко върви от лошо към по-лошо. Но въпреки това всичко си вървеше към обичаен край на годината и когато обявиха, че бензина се повишава, ние решихме, че нищо няма да се случи, защото всеки вече е свикнал с всичко това. Но случаят не беше такъв.

Тази седмица хората започнаха да говорят един с друг. Бунтът започна. Информация за далечните протестите в Баха Калифорния и Сонора започна да се споделят от уста на уста. Хората казваха, че в Баха Калифорния хората превзели бензиностанциите и започнали да раздават гориво на всеки, който дойде. Че те блокирали магистралите в Оахака, че имало протести в Халиско, Чиапас, Чилпансинго и Тлахкала, в Морелос и в Кан-Кун.

Тогава, протестите започнаха да се приближават. В Аколман, Екатепек, Ночалпан, Никола Ромеро, Гуантилан и Тюлепеч Текамак, Гуаутепе [общини в щата Мексико]. Те достигнаха дори до Густаво А. Мадеро [северния квартал на Мексико Сити]. Това е, те идват! Те са на път! Никой не знае кои са „те“, но те са много, ядосани и отдадени. Те започнаха да се появяват в социалните мрежи чрез изображения и видео. Те бяха всички, всеки един човек, ние. Бунтът се разрази.

Откраднете всичко, което искате и не връщайте НИЩО

Не се страхувайте от унищожаването на стоки. Не се плашете при вида на разграбваните магазини. Ние го правим, тъй като тези стоки са наши. Вие (както и ние, някога преди) бяхте отглеждани за да ставате всяка сутрин с цел да създавате стоки, които после няма да бъдат ваши.  Върнете си това, което ви принадлежи и го споделете. Точно както правим с нашите приятели и нашата любов.

– Писмо от гръцките работници към студентите, 2008

В моя квартал, всички бяха навън да оглеждат наоколо, да проверят къде какво става, да говорят с останалите. Малко по-на север, в Екатепек и в околните квартали, работници разграбваха магазини като Coopel (спортен магазин) и Elektra, супермаркети като Wal-Mart, Chedarui, Bodega Aurrera и Soriana. Някои слухове дори говореха за банкомати, банки и заложни къщи, които също са били разграбени. Този ден бях на работа сутринта и един колега се оплака, че бил закъснял защото протестиращи са блокирали магистралата Мексико-Пачуа. Колегата ми беше от Коакалко и ми разказа, че там вече е започнало плячкосване и сблъсъци с полицията. Това, което ядосваше моят колега беше не толкова, че е закъснял, а че не е можал да се присъедини към плячкосването на магазин Coopel. Днес на работа, всеки говори за това: „Вече наистина прекалиха“, „наистина смятам да се въоръжа и да се надигна“, „добре, по принцип не бих направил това, но тъй като бунтовете вече започнаха … това чувство и емоциите в хората … да,  определено ще си взема нещо „,“ ако това стане организирано и продължително тогава бих се пристрастил към това“. Всички участваха в тези разговори и се смееха нервно, сякаш това беше някакво Богоявление за богатите [празник на който се раздават подаръци на децата в Мексико]. През целият път към вкъщи чувах шепнене из метрото за плячкосване, което се случва тук или там. Когато пристигнах близо до дома ми, една група от възрастни дами, продавачки в малкото квартално пазарче обсъждаха: „те идват към нас“, „добре де, те няма да ни направят нищо, а ако опитат, ние сме повече“, “ те плячкосват само големите магазини, няма да дойдат в кварталния битак“, „добре де, ама ако дойдат тук, аз ще ги изпъдя, „А така, момиче, дръж ги!“.  Аз, Макиавелистично ги попитах: „Шефа ли идва?“ – „Не, мародерите, не си ли чул? Те са навсякъде. Казват, че те идват и ограбват всичко. „,“ Не, не шефовете. Тези които идват са хора като нас, те нищо няма да ни направят, плячкосват само големите магазини“. Казах им да се успокоят и да знаят, че няма от какво да се притесняват за нещата, които продават на пазарчето. В действителност те наистина нямаше за какво да се страхуват. Важно беше да обсъдим нещо, за което никога не сме говорили. Трябва или не трябва да има плячкосване по време на протестите, Дали трябва,  „защото ни е дошло до гуша по дяволите“, или пък не, защото „ние трябва да атакуваме властта, а не само да крадем телевизори, чрез които да продължим да се отчуждаваме“.

Разграбването, унищожаването на стоки и машини съставят дълъг списък с повтарящи се практики на яростта и бунта на нашата класа, работниците. От дните на пиратските нападения, до яростта на Лудитите. От аржентинските бунтове през 2001 до изгарянето на пари и стоки по време на гръцкото въстание през 2008. Лудостта на радостта, ярост смесена с емоции, докато тези  работници с триони отваряха стоманената завесата на Elektra [магазин], като че ли това беше подарък от Тримата царе, като че отваряха една дупка във времето, която възпламенява отмъщението, прозорец към живота. Да ограбим тези, които ни ограбват е справедливост. Да изгорим тези тези, които оковават живота ни, това е борба. Разривът с нормалността (защото не всеки ден плячкосваме магазини и супермаркети) е искрата, от която имаме нужда. Но това не е достатъчно.

Нека да преосмислим всичко това. Аз продавам времето, което съставлява живота ми. Ако това е така, то когато човек работи, той обменя собствения си живот за пари, които представляват акумулиран труд. Част от тези пари са предвиден бизнес разход за да можеш ти да оцелееш, да можеш да ядеш, да има къде да спиш, така че да можеш да продължиш да работиш за тях. Това, което остава след като си платил за храна и транспорт може да бъде използвано по два начина: или го използваш или го спестяваш. Можеш да го харчиш за забавлени: да отидеш на кино, да си купиш наркотици или алкохол, да излезеш с приятеля си, да си купиш нов мобилен телефон. Ти купуваш, консумираш: и тъй като повечето от нас нямаме достатъчно, за да си вземем iPhone7 (нито пък го искаме), ти търсиш кредит, за да може да го купиш с каквото е останало от заплатата. Нов телевизор, перална машина, един XBox, дрехи, маратонки, а може би дори и нов мобилен телефон. Тези национални вериги, които отпускат най-много кредити са Elektra и Coopel, както и тези, които работят с Western Union, тъй като нашите семейства ни изпращат пари от САЩ. Същите тези магазини, които са в предградията и в градовете са тези, които те примамват с изплащането малко по малко, и всеки знае, че накрая плащате двойна цена. Тогава защо, по дяволите, ние винаги правим това? Именно Elektra бе ограбена, а не iStore или Паласио де Йеро по простата причина, че тези магазини не съществуват в нашите квартали. И те не са тук където ние защото ние просто не разполагаме с необходимите средства, които да изхарчим за техните стоки за богати. Все още няма Liverpools [най-висок клас от търговците на дребно] на всеки ъгъл, а когато има един, той се охранява от един куп полицейски служители и е разположен на сигурно място в мола. Когато става дума за спонтанни грабежи, работниците нападат големите вериги, които са наблизо, в работническите квартали в периферията на града. Защото това е мястото, където живеем! Където сме натъпкани; От където трябва да пътуваме два часа с градския транспорт, за да отидем на работа и да продължим да пропиляваме живота си за няколко песос.

Разграбването е не само логично, то е неотменимо. Ние експроприираме това, което други работници са създали. Ние експроприираме, тази малка частица живот, която иначе бихме продали за чифт нови маратонки или телевизор. Или за храна или дрехи, или за повече пари. Това е, когато започнем да се дистанцираме от фигурата на добрия гражданин, който не се бута, не тича, не крещи, но пък гласува. Който, когато има проблем със съседа си, отива в съда; ако е бил ограбен, отива в полицията, където го тормозят и омаловажават; Работническите бунтове, това е когато човек взема своя живот в свои ръце, отговаря сам за себес си и премахва всички абурдни форми на посредничество, всички тези пречки, които сковават живота ни.

Но какво ще стане след като открадна телевизора?

All that we got, it seems we have lost
We must have really paid the cost

Burnin’ and a-lootin’ tonight
(Say we gonna burn and loot)
Burnin’ and a-lootin’ tonight
(One more thing)
Burnin’ all pollution tonight

– Burning and Lootin’, Bob Marley & The Wailers

Разбира се експроприациите са неотменими и необходими, но после какво? След като откраднете телевизора, седнете в неделя,  включите любимото си телевизионно предаване и новините в 3:00 ви казват, че тове, което се случи миналата седмица е било много лошо, че разграбването е направено от инфилтрирани и платени провокатори. „Аз не съм инфилтратор“ си казваш; „Никой не ми е плащал за това“, но те вече са преобразили твоя акт в репрезентация. Буквално. Нещо странно, външно за теб изображение, чуждо на твоите нужди, така че да не се поддадеш отново на общата еуфория, нито ти, нито другите, така че да стоите вкъщи. И това е така, защото ако има нещо, което е трудно да се направи в този живот, това е да се скъса с нормалността. Много често, пламъците на бунта загасват, защото за да се борим трябва и да ядем, но ние можем да ядем само ако имаме пари за да си купим храна, а ние трябва да работим, за да имаме пари и така всички ние се връщаме на работа и бунтът умира. Вярно е, че ние не можем да се борим през цялото време, но има разлика между битка и война.

В това общество, всичко е стока. Това общество, което акумулира стоки по един болен и обсесивен начин, се нарича капитализъм и след това, когато това натрупване е нараснало твърде голямо и чудовищно, и когато ние започваме да губим разбиране за него, ние спираме и просто го гледаме с пуканки в ръце. Някой го беше нарекъл общество на спектакъла. Войната между нямащите и капиталистите, между класите, е предмет на същите тези правила. Те поставят сцената и задават правилата, но никога не са били способни да ги разберат, нито да ги контролират. След плячкосването имаш две опции: или да си останеш в къщи и да гледаш филм на новия си BluRay DVD плейър и SmartTV (и двете крадени) и след това да се върнеш на работа за да можеш да платиш абонамента си за Netflix, да изплатиш дълга си към банката, към Coopel и към леля си, да можеш да си купиш храна и да си плащаш наема … или да се приготвиш за второ нападение. Много от нас решиха да влязат в тази война, но това съвсем не е лесно. Когато осъзнаш, че ти е писнало от това общество и че искаш да атакуваш отново, първото ти усещане е все едно плуваш в средата на океана, далеч от всички. Тогава се сещаш, че авера ти Бето също участваше в плячкосването,  че преди няколко дни видя Фрида да бяга с мобилен телефон от Elektra. Ние се откриваме един друг по улиците. Никога не сме сами. Това е така, защото всички в квартала сме в същото положение на наемни работници. И за да се придвижим напред, от битката към войната, следващата стъпка е да организираме нашата ярост.

Нека искрата запали цялата туба с бензин!

Тези, които не успяват да осъзнаят, че за Маркс и за революционните работници, единната историческа мисъл по никакъв начин не се различава от практическата нагласа, в крайна сметка  стават жертви на практиката, която те възприемат.

– Гай Дебор, Обществото на зрелището (Теза 95)

Един колега ми каза, „да го духат, ще си намерим оръжия“ – без съмнение в даден момент ще трябва да направим това … но първо трябва да се организираме, да си вярваме взаимно и да познаваме бойното поле. Тази седмица имаше много събрания и срещи, а в следващите дни ще има още повече. На тях ние можем да обмислим следващите си ходове. Но когато това се случи, ще се появят две неща: Да говорим с часове на асамблеите, на които ще започнат да пристигнат политически партии, синдикати, герили?, Торчистите, Троцкистите и всички останали шибаняци. Те ще направят събранията безкрайни, с часове ще се карат помежду си, че движението трябва да се намали до „Всички за Пеня“ или „За нова конституция“, като че ли нов лист хартия ще реши всичко. Те ще се държат като народни представители и ще достигнат до един единствен извод: нищо. Или може би ще решат, че трябва да организираме мирен поход, от Ангела на независимостта на Зокало (Zócalo), което в крайна сметка ще бъде спряно на площад Хуарес и толкова … или пък можем да ги пренебрегнем … или направо да ги изгоним и да се организираме сами. Без идеологии, въоръжени с нашата интуиция и с практическата ни памет, помнейки, че други преди нас са се бунтували, че преди нас е имало плячкосване и блокади, че ние не сме сами и не сме първите, които се надигат. Тези преживявания ще ни помогнат в идващите дни. Но мамка му, ние не трябва да се плашим. Във всички войни винаги е имало агенти на пропагандата. С това имам предвид хора, които са били натоварени с разпространяване на нещо достатъчно пъти, така че то да стане истина. Тогава ние започваме да го повтаряме и накрая в крайна сметка започваме да мислим, че това е, което наистина мислим. Днес всички медии, интернет,  лявите и десните вестници правят именно това. Нека не ги гледаме или ако ги гледаме, нека да ги критикуваме, а като ги критикуваме ние ги отричаме и след това ние създаваме наша собствена версия, която ние живеем – това ще бъде нашата пропаганда. По този начин ние ще намерим повече хора на наша страна.

Ние също така знаем, че нещата никога не са на наша страна, това е ясно. Нашата борба не е за по-добра държава или за повече демокрация. Това, което Франция и САЩ го имаха преди, но ако погледнете там също има плячкосвания и бунтове защото те също са в света на стоките, а той се разпада. Работниците са във война, те изразяват своята ярост всеки ден, а миналата година той прерастна в метеж. Ние сме едни и същи тук и там.

Тези дни ще можем да продължим с грабежите и бунтовете, които са важна стъпка в нашата битка. Ние можем да продължим по този начин, да продължим да си връщаме парчета от нашите изгубени животи, да вземаме все повече и повече и повече … .и след това още повече. Ще можем да мечтаем и да живеем, да променим това, което е гнило в този свят и кой знае, може да се превърнем в история разпознаваща себе си като революция. Ако не успеем тогава ще оставим важен опит за тези, които ще дойдат след нас, но само ако се борим. Ако не, вашите деца, вашите племенници ще продължат да живеят в дълг, задоволявайки своите фалшиви нужди, работейки до напреднала възраст и те ще си спомнят, че през 2017 г. член на семейството бил откраднал телевизор.

Смърт за всички, които застават на пътя на пролетарския боен поход!

– Един ядосан работник. 4 януари 2017 Мексико Сити