Пиер-Жозеф Прудон. „Какво е собствеността“. Извадки от глава IV

– Какво е правителство? Власт? Правителството е обществена икономика, по-висше управление на труда и благата на цялата нация.

Но нацията представлява така да се каже голямо общество, акционерите на което са всички граждани: всеки има правото на съвещателен глас в събранието и всички те, ако имат равни акции, имат правото да гласуват. Въпреки това, при господството на собствеността дяловете на акционерите са изключително неравни, като по този начин един разполага със стотици изборни гласове, а другият няма нито един.

<…>

В страна, където господства собствеността, равенството на избирателните права е нарушение на правото на собственост.

Ако, обаче, всеки гражданин разполага със суверенитет в съответствие с размера на принадлежащата му собственост, то следва, че дребните акционери ще се намират в ръцете на големите. Последните, ако поискат, могат да превърнат първите в свои роби, могат да ги женят за когото и когато им е угодно, могат да отнемат жените им, да кастрират синовете им, да обезчестяват дъщерите им, да изпращат старците да бъдат изядени от рибите. Едрите акционери, дори ще бъдат принудени да го направят, ако не искат сами да се обложат с данъци в полза на своите роби.

<…>

Собствеността е несъвместима с политическото и гражданско равенство, следователно, тя е невъзможна.

<…>

Тъй като собствеността е главната причина за съществуването на привилегиите и деспотизма, то формулата на републиканските стремежи трябва да бъде променена. Клетвата на встъпващия в тайно общество трябва сега да не гласи, че се кълне в неомраза към кралската власт, а че се кълне в неомраза към собствеността.

Собствеността е невъзможна, тъй като, консумирайки това, което получава, тя го унищожава, спестявайки го, тя го загубва, а капитализирайки го, тя го прави във вреда на производството.

<…>

Какво е собственост? Това е машина, която не функционира или пък функционира за собствено удовлетворяване и нищо не произвежда.

Какво означава да се консумира по собственически? Това означава да се консумира и да не се работи, да се консумира и да не се произвежда. Защото, повтарям, собственикът се принуждава да плати за това, което той консумира като работник; той не дава своя труд в замяна на своята собственост, тъй като по този начин ще престане да бъде собственик.

Консумирайки като работник, собственикът печели или поне нищо не губи; консумирайки като собственик, той беднее. Следователно, за да се наслаждава на собствеността си, трябва да унищожава, а за да бъде действително собственик, трябва да спре да бъде такъв.

Работникът, консумиращ своята заработена заплата, е машина, която се подчинява и произвежда.

Собственикът, консумиращ своя доход, е бездънна пропаст, която се пълни с пясък, камък, на която не може да се сее. Всичко това е толкова вярно, че собственикът, не умеейки и не желаейки да произвежда и знаейки, че същевременно, докато консумира своята собственост, последната се разрушава, решава да принуди вместо него да произвежда някой друг. Политическата икономика, отличаваща се с неизменна справедливост, призовава да се произвежда посредством своя капитал, да се произвежда посредством своето оръдие!… Но трябва да се каже, че това значи да се произвежда посредством своя роб, да се произвежда по мошенически и тираничен начин.

Казвате, собственикът произвежда!… С това право и крадецът може да каже: аз произвеждам.

Консумирането на собственика, в противоположност на полезното консумиране, е получило названието разкош. След всичко изложено по-горе не е трудно да се разбере, че в рамките на нацията цари величаещ разкош, но нацията няма да забогатее от това; колкото повече бъде разкошът, толкова по-бедна ще бъде нацията, и обратното. Трябва да се отдаде дължимото на икономистите: те внушават боязливо, че в настоящото време значителен брой капиталисти, ако не почти всички, се срамуват от своята леност, работят, събират и трупат капитали. Това се нарича попадане от огъня в тигана.

Аз пак ще повторя: собственикът, въобразяващ си, че заработва доходите си с труд, и получаващ за своя труд възнаграждение, е просто длъжностно лице, получаващо заплата двойно – това е разликата между безработния собственик и собственикът, който работи. Със своя труд собственикът създава просто своята заплата, но не и доходи. И тъй като отгоре на това положението му дава възможност да взима най-доходните длъжности, то може да се каже, че трудът на собственика е по-скоро вреден, отколкото полезен за обществото. Без значение какъв е собственикът, консумирайки своите доходи, той нанася на обществото действителна загуба, която неговите платени услуги не могат нито да оправдаят, нито да компенсират и която би унищожила собствеността, ако последната не се възстановяваше постоянно чрез производството на другите хора.

Собственикът, консумиращ продукта, го унищожава. Но още по-лошото е, когато го спестява. Вещите, спестени от собственика, отиват в друг свят; от тях не остава нищо, дори caput mortuum, дори тор.

Ако съществуваше възможност да се пътува до Луната и ако собствениците мислеха да сложат там своите спестявания, то след известно време те биха издърпали цялата наша планета на нейния спътник.

Собственикът, правещ спестявания, пречи на другите да се наслаждават, въпреки че и самият той не се наслаждава; за него няма нито владения, нито собственост. Подобно на скъперник, той само защитава своето съкровище, но не го ползва. Нека радва очите си, гледайки златото, нека спи с него, нека да го отрупва, прегръщайки го, но златото няма да създаде ново злато.

Няма собственост, когато тя не се ползва, няма нейно ползване без консумиране, и няма консумиране без разрушаване на собствеността: това е нейната неизбежна съдба, придадена й от Бога. Да бъде проклета собствеността!

Собственикът, капитализиращ своя доход, вместо да го консумира, прави това във вреда на производството и по този начин се лишава от възможността да ползва правото си. Увеличавайки сумата на лихвите, които трябва да плати, той е принуден да намали заплатите; но колкото повече намалява заплатата, т.е. орязва средствата, предназначени за ремонтиране и поддържане на машините, толкова повече намалява количеството труд, а заедно с това и количеството на продуктите, с други думи, самият източник на своите доходи.

<…>

На практика, доходът може да се увеличи само с увеличаването на производителния капитал; ако собственикът би решил да огради земите си с мраморни стени и да ги обработва със златни плугове, то по никакъв начин няма да увеличи доходността на земята. Но тъй като е невъзможно постоянно да се придобива, да се присъединява имение към имение, да се продължава своето владение, както се изразяват римляните, и тъй като същевременно в собственика винаги ще остане известна сума, подлежаща на капитализация, то ползването на правото на собственост ще стане в края на краищата по необходимост невъзможно.

Въпреки тази невъзможност, собствеността натрупва капитали, и натрупвайки ги, увеличава сумата на лихвите. Няма да се спирам на множество примери, които дава търговията, промишлеността, банковото дело, а ще се спра на по-важния факт, представляващ интерес за всички граждани, а именно безкрайното увеличаване на бюджета.

Данъците се увеличават с всяка година. Би било трудно да се определи с точност каква именно част от данъчната тежест се увеличава; едва ли ще се намери смелчага, който да заяви, че разбира каквото и да е от бюджета. Ние ежедневно слушаме за разногласията сред най-опитните финансисти; какво мнение може да се вземе от науката за управлението, ако самите жреци на тази наука не могат да се споразумеят във възгледите за значението на цифрите? Каквито и да са непосредствените причини за увеличаването на държавния бюджет, във всеки случай, данъците постоянно се увеличават. Всички виждат това, всички говорят за това, но, както изглежда, никой не разбира първоначалната причина за това явление. Аз твърдя, че това явление е неизбежно и необходимо.

Самият народ представлява арендатор на едрия собственик, наречен правителство, на който за ползването на земята плаща аренда, известна с името данък.

Всеки път, когато правителството започне война, губи или печели сражението, превъоръжава армията, издига паметници, прави канали и железопътни пътища, то взима парични заеми, лихвите на които плащат данъкоплатците; с други думи, правителството, не увеличавайки своя производителен капитал, увеличава оборотния капитал, т.е. постъпва точно по същия начин, както капиталистът, за когото говорех по-горе.

След като правителството сключи заем, след като лихвата бъде установена, то бюджетът не може да бъде освободен от него, тъй като за това е нужно притежателите на рентата да се откажат от получаването на лихвите, но това е невъзможно без отказ от собствеността; или държавата да обяви банкрут, което ще бъде мошеническо отричане на политическия принцип; или да върне дълга, което е немислимо без сключването на нов заем; или да намали разходите си, но това е невъзможно, защото и заемът е сключен поради недостатъчни доходи; или парите, похарчени от правителството, да бъдат изразходвани производително, въпреки че това би имало място само при увеличаването на производителния капитал, като това увеличение би противоречало на нашата хипотеза; или, накрая, данъкоплатците да бъдат обременени с нов данък за погасяване на заема, но и това е невъзможно, тъй като, ако този данък бъде разпределен по равно между всички граждани, то половината, а може и повече, не би била в състояние да го плати, а ако пък го възложат само на богатите, то той ще бъде принудителен данък, нарушаващ правото на собственост. Отдавна практиката на финансистите е показала, че пътят на заемите, въпреки и неговата изключителна опасност, все още е най-удобният, верен и евтин. Затова правителството постоянно сключва заеми, т.е. постоянно увеличава бюджета.

И така, бюджетът не само не може никога да бъде намален, но точно обратното, неизбежно трябва да се увеличава. Този факт е толкова прост и осезателен, че е непосредствено изненадващо как икономистите при цялата си ученост не са го забелязали. Ако пък са го забелязали, то защо мълчат за него.

Превод: Революционната борба по света