За мен анархизъм е преди всичко свобода и свързаната с нея отговорност. Исторически погледнато, българското село живее далеч и от бога, и от царя от векове в едно особено състояние на свобода. Повечето села са самодостатъчни – имат общинска гора, независими водоизточници, мери, пасища, обработваеми земи. Дори пътищата са на селото, а не на държавата. Повечето въпроси от общоселско значение се разрешават или в кръчмата, или на общоселски събрания, където достъпът и правото на глас са равни. Тоест свободен си дотолкова, доколкото не пречиш на свободата на останалите. Големите , световните въпроси, не са и никога не са били приоритет на селото, освен, разбира се, когато пряко засягат местното население.
Тази свобода е нож с две остриета. Оставен сам на себе си , човек трудно оцелява без подкрепата на себеподобни. Затова и взаимопомощта на село е нещо дълбоко вкоренено и неподлежащо на съмнение. Всякакви видове кооперативно подпомагане на трудовата дейност са се породили съвсем естествено на село и са отработени в годините. При равни други условия оцеляването на общността е приоритет дори пред оцеляването на индивида и семейството и пример за това са селските въстания, хайдутите, партизаните, укриването на данъците, неподчинението на държавните служители, с дори когато те са с произход от селото.
Същевременно, обаче, се наблюдава и един стремеж към йерархия, една склонност за прикрепване към ядро, едно мъчително търсене на авторитет, което довежда много често до съмнения в собствените сили и в собствената преценка. Именно тази склонност умело е използвана от държавният апарат за да внася все повече неувереност у малцината останали да живеят на село и последствията от това се наблюдават все по-ясно , особено в последните години.
Делът на селското население намалява драстично и на много места е под естествено установеният за оцеляване на една общност, като дори и мисъл за процъфтяване на тази общност не се и прокрадва. Безумните държавни разпоредби са довели българските села до едно състояние на хаос, в който са потопени всички участници в общественият живот. Тази несигурност се подсилва и от изострянето на взаимоотношенията между тях- арендатор срещу собственик на земя, земеделец срещу наемен работник, зеленчукопроизводител срещу зърнопроизводител, пенсионер срещу жена в майчинство, животновъд срещу мандраджия.
Закони, подзаконови разпоредби, нормативни актове – всички те сякаш само допълнително усилват хаоса и нормално съществуващите противоречия, произтичащи от естествени различия в интереси и начин на живот са уродливо преувеличени до състояние на нестихващ конфликт. На много места в страната се наблюдават печалните последствия и , сигурна съм, разумните и мислещи хора страдат от това неестествено положение и дълбоко в сърцата си искат да го променят.
Къде е мястото на Анархизмът в тази обстановка? Като начало в просветителска работа. Способността за самоорганизиране е дълбоко вкоренена в селските жители и трябва да й се даде възможност да се прояви. В последните години се наложи моделът на сезонно живеене на село , което би спомогнало разпространяването на информация от уста на уста. Каква информация , обаче?
1. Всеки от нас може да оцелее самостоятелно, но да процъфтява може единствено в общност.
2. Сговорна дружина , планина повдига.
3. Привидно неразрешими проблеми могат да бъдат разрешени само когато всички участници в конфликта заедно участват в разрешаването му, вместо да чакат спускане на решения от властите.
4. Локалните решения са винаги за предпочитане, тъй като отчитат местни особености и разчитат на инициативи, произтичащи от местните хора.
5. Човек е винаги по- важен от юридическото лице.
6. Безопасността на труд и живот и обществената хигиена са приоритет и трябва да бъдат плод на усилията на всички.
И всичко друго, което повдига у човека вярата в собствената преценка и в собствената инициатива и увеличава както личната свобода, така и свободата на общността, изваждайки я от сковаността на държавните закони.
Силвия Велкова