Тънкообидчиви поклонници на чужди президенти се разяриха от боядисания паметник на Роналд Рейгън в София. Защо не се възмутиха от също така „осквернения“ преди време Паметник на съветската армия?! Специалистът-бояджия Асен Генов рече и отсече, че може да се боядисват само паметници, за които лично е дал разрешение.
С какво политиката на починалия през 2004-а Рейгън може да буди подобни силни чувства у нашите сънародници?
Докато беше на власт, бившият актьор не бе особено популярен. Средният му рейтинг бе под този на Кенеди, Джонсън, Буш-баща и Клинтън. През 1992 г. бе нареден до Никсън като вторият най-малко популярен президент в историята. Оттогава пропагандата в основните медии разми спомена за политиката му до превръщането му в уважавана историческа фигура.
За запазилите трезв разум сред потока от грантаджийско възмущение, ще предоставим един критичен поглед върху политиката на Рейгън, какъвто трудно може да се намери на български език.

Ноам Чомски, интервюиран от Ейми Гудман за „Демокрация сега!“ на 7 юни 2004 година.

Ейми Гудман (ЕГ): Ноам Чомски, как ще коментирате твърдението, че хората, които управляват администрацията днес¹, са сред същите хора, които управляваха администрацията на Рейгън преди 20 години?

Ноам Чомски (НЧ): До голяма степен е вярно. От администрацията на Рейгън произхождат или същите хора, или, в повечето случаи, преките им наставници. Мисля, че може да се каже, че настоящата администрация е подбор на най-екстремистките, арогантните, агресивните и опасни елементи от рейгъновата администрация. И тогава те бяха посветени на демонтирането на компонентите в управлението, които служат на огромната част от населението – социално осигуряване, обществени училища и така нататък, но днес стигат по-далеч. Отчасти защото мислят, че имат по-добра позиция днес. Очевидно същото важи и в международен план. Фактически много от старите водещи кадри на Рейгън и Буш² изразиха загриженост, дори ужас, от екстремизма на настоящата администрация по международните въпроси. Затова има безпрецедентна критика сред елита към стратегията за национална сигурност и нейната реализация в Ирак – ограничена критика, но значима. Така че, да, те са там, някои примери са забележителни, не може да се отрече. Тъкмо назначиха Негропонте, новият посланик в Ирак, който ще оглави най-голямото посолство в света. Обяснението за назначението му е, че ни трябва това огромно посолство, за да дадем пълен суверенитет на иракчаните. Това е дотолкова самооборващо се твърдение, че трябва да признаем професионализма на коментаторите, които някак успяват да се правят, че не разбират какво значи, и че не помнят ролята на Негропонте в администрацията на Рейгън. Тогава той беше посланик в Хондурас, където управляваше най-голямата база на ЦРУ в света и второто по размер посолство в Латинска Америка. Хондурас не беше от особено значение за САЩ, но оттам Негропонте управляваше базите, от които наемниците на САЩ атакуваха Никарагуа докато, в края на краищата, я разрушиха. Това беше само част от мощната международна терористична кампания, която рейгънистите изнесоха през 1980-те под предтекста, че водят война с тероризма. Обявиха война на тероризма през 1981 с почти същата реторика, която използваха, за да я обявят отново през септември 2001.

Това беше убийствена терористична война. Тя опустоши Централна Америка, имаше ужасяващ ефект и в други части на света. В случая с Никарагуа тя беше толкова екстремна, че бе осъдена от Международния съд на ООН и от две резолюции на Съвета за сигурност, на които САЩ наложиха вето, след което, разбира се, отхвърлиха присъдата на съда и засилиха войната до степента, в която резултатите от нея станаха невъобразими. Според анализите на собствените им специалисти, смъртността на глава от населението в Никарагуа би била сравнима със смъртта на 2 500 000 души в САЩ. Това, както те отбелязаха, е повече от всички жертви на САЩ във всички войни, включително гражданската война и всички войни на 20-ти век. Обществото на Никарагуа бе превърнато в развалина. Днес тя е втора по бедност в полукълбото след Хаити. И това не е случайно – Никарагуа е втората по значимост мишена на САЩ през 20 век, след Хаити. Според последните статистики на здравната администрация, около 60% от децата под две години страдат от тежка анемия и, вероятно, мозъчни увреждания, причинени от недохранване.

Това е безспорна победа. Можем да разберем защо Колин Пауъл и други толкова се гордеят с нея. Но Негропонте я ръководеше пряко през първата половина на десетилетието, а през втората – по-непряко чрез Държавния департамент и Националната сигурност, където беше съветника на Пауъл. И ето го днес, готов да играе подобна роля в Ирак. В Никарагуа го наричаха „Проконсулът“³ и Уол Стрийт Джърнъл беше достатъчно почтен, за да пусне статия под заглавие „Съвременният проконсул“, в която да спомене неговият опит в Никарагуа, без да задълбава неудобно, и каза, да, той ще бъде проконсулът на Ирак.

Това е пряка приемственост. Но има и много повече. Елиът Абрамс е изключителен случай. Той беше началник на секцията за Близкия изток към Националния съвет по сигурността. Както знаете, беше осъден за лъжа пред Конгреса. Получи президентско помилване, беше назначен за съветник и сега отговаря в Националния съвет по сигурността за Северна Африка и Близкия изток. Това показва не просто приемственост в политиките, а изместване към екстремизъм в рамките на тази приемственост.

ЕГ: Имаше много малко критични коментари за Президента Рейгън след смъртта му. Може би просто така става, когато някой почине. Но може би друга причина е процеса на пренаписване на историята. Един от малкото, които основните медии цитираха, бе бившия външен министър на Мексико Хорхе Кастенада, чийто баща също служи като външен министър между 1979-1982. Той каза, че Рейгън е бил крайно непопулярен в Мексико, докато е бил президент, заради политиката си в Централна Америка, и заради кампанията „срещу наркотрафика“, която мексиканците виждат като насочена срещу тяхната страна. Видяна от Мексико, каза той, намесата на Рейгън в Никарагуа и Ел Салвадор е била неоправдана интервенция, „с корени в студената война и неуважение към международния закон“. Кастенада продължава: „Не само че политиките му изглеждат зле, но той притисна Мексико докрай, за да смени външната му политика“.

НЧ: Всъщност Кастенада е дипломатичен. Той говори за международен закон и интервенции. Докато в края на краищата резултатът е няколкостотин хиляди убити хора и четири разрушени страни. И САЩ, хората, които сега са на власт във Вашингтон, имаха уникалната чест да бъдат единствените, които светът осъди за международен тероризъм в Международния съд. Той премълча тези неща, но те са подтекста на думите му. Непопулярността продължава. Последните проучвания сочат, че сред латиноамериканския елит – хората, които можем да очакваме да поддържат най-много САЩ, този Джордж Буш, номер две, е близо, мисля, до 90% опозиция в полукълбото и 98% в Мексико.

За да сме точни, това не е отскоро. Например Джон Ф. Кенеди опитваше много сериозно да присъедини Мексико към своя кръстоносен поход⁴ срещу Куба. Добре известен е отговорът на тогавашния премиер. Когато Кенеди се опитваше да го убеди да се включи в терористичната война и задушаващото икономическото ембарго, защото Куба била заплаха за сигурността в полукълбото, на премиерът на Мексико се наложи да откаже. Според него, ако опита да каже на хората на Мексико, че Куба е заплаха за тяхната сигурност, 40 милиона мексиканци биха умрели от смях – това би бил, общо взето, нормалният отговор на подобни твърдения.

Но тук е по-различно. Мисля че по един въпрос коментарът на Кастенада е наистина подвеждащ – когато говори за надпреварата в Студената война. Нямаше руснаци в Латинска Америка. Всъщност, САЩ правеха каквото могат да ги въвлекат там. Да вземем за пример Никарагуа! Когато терористичната война срещу нея наистина се развихри, Никарагуа опита да вземе военна помощ, за да се защити. Те отидоха първо при европейските страни – Франция и други. Администрацията на Рейгън ги притисна много, за да не изпратят военна помощ – те отчаяно искаха Никарагуа да вземе военна помощ директно от Русия, или индиректно – чрез Куба, така че да могат да представят конфликта като част от Студената война. Но Никарагуа не падна в този капан, както направи Гватемала през 1954⁵ по почти същия начин. Така че не взеха самолети от Русия, за да защитят въздушното си пространство от самолетите на САЩ. Имаха всяко право да го сторят, дори отговорността да го сторят, но знаеха какви ще бъдат последствията. Така че администрацията на Рейгън трябваше да съчинява непрекъснато истории как Никарагуа получавала самолети МиГ от Русия, за да може конфликтът да изглежда като част от Студената война.

Много поучително е да се видят реакциите на тези истории в медиите. Разбира се, Никарагуа имаше пълното право да го стори. ЦРУ имаше пълен контрол над въздушното ѝ пространство и не се колебаеше да го използва. Изпращаше на партизаните (много неподходяща дума в случая) компютри и хеликоптери, инструкции от централното командване, позициите на правителствената армия и на онова, което те наричаха „меки мишени“, незащитени граждански обекти. За да не изглежда като съветска марионетка, Никарагуа трябваше да приеме това, контрола над въздушното си пространство, който да улесни за атаките над беззащитни мишени. И въпреки това администрацията на Рейгън и медиите я представяха като такава.

ЕГ: Вие описвате САЩ като единствената страна в света, осъдена за тероризъм в Международния съд. Във връзка с бомбандирането на никарагуанско пристанище по времето на Рейгън. Бихте ли говорили за това!

НЧ: Да, това е малко подвеждащо… Никарагуа се надяваше да прекрати конфронтацията чрез легални средства, дипломатически средства имам предвид.

ЕГ: Имам предвид минирането на пристанището…

НЧ: Точно минирането на пристанището. Никарагуанците помолиха правен екип, воден от много изтъкнатия американски международен адвокат А. Чайес, професор по право в Харвард, с дълга история на работа в правителството, и този екип реши да използва възможно най-самодостатъчни случаи. Така че да се избегнат всякакви противоречия относно фактите и всякакви отричания от страна на САЩ. Минирането на пристанището е сред тези случаи, но те са само върхът на айсберга. Избраха най-явните случаи, с надежда, че ще получат присъда в Международния съд, която ще накара Съединените щати да се оттегли от кампанията на международен тероризъм. И спечелиха присъда в съда, който нареди на САЩ да прекрати всяко действие, всяко насилие срещу Никарагуа. Не само минирането на пристанища – това е най-малкото. Екипът от Харвард избра минирането като добре документиран случай, открито признат от САЩ. Но присъдата трябва да се чете като много по-широко обвинение. Използваният термин беше „незаконна употреба на сила“, което е техническия термин за неформално насилие, международен тероризъм. На международно ниво няма правна дефиниция за международен тероризъм. Така че това фактически беше осъждане на международен тероризъм в широкия смисъл на думата.

Важно е да запомним, че, колкото и ужасна да беше войната в Никарагуа, тя не беше най-лошата. В Гватемала⁶ и Ел Салвадор беше по-зле. Предполагам, че защото в Никарагуа населението поне имаше армия, която го защитаваше. В Ел Салвадор и Гватемала терористите, атакуващи населението, бяха армията и силите за сигурност на държавата. Нямаше кой да постави случая в Международния съд – там могат да отидат правителствата, а не селяните, подложени на заколение.

ЕГ: Професор Чомски, не бих искала да свършим разговора без да говорим за политиката на Рейгън в Африка. По-специално в южна Африка.

НЧ: Е, официалната политика нарича това „конструктивно ангажиране“. Спомням си 1980-те, тогава имаше огромен натиск да се спре всяка поддръжка за правителството на апартейда. Конгресът прокара забрана за всякаква помощ и търговия. Администрацията на Рейгън намери начини да избегне забраните на Конгреса и фактически търговията с Южна Африка нарасна в края на десетилетието. Случайно това стана по същото време, когато Колин Пауъл зае поста на национален съветник по сигурността.

САЩ поддържаше силно режима на апартейда – и пряко, и чрез съюзници. Например Израел помагаше да се заобикаля ембаргото. Подобно на Централна Америка, където прикрития терор използваше други обслужващи държави, за да заобиколи забраните на конгреса. В случая с Южна Африка просто погледнете грубите сметки. В Ангола и Мозамбик, съседните държави, само в тези страни южноафриканските грабежи убиха над милион и половина души и навредиха на други 60 милиона по време на периода на „конструктивни ангажиране“, с подкрепата на САЩ. Това е ужасяваща история.

Може да се изпише още много за външната политика на Роналд Рейгън, а още повече – за вътрешната. Но по-важно е да се каже ясно, че политиката на всички следващи президенти по същество е същата. Буш-баща воюваше в Залива, Панама и Сомалия. Клинтън – на Балканите, в Сомалия и Хаити. Буш-син – в Залива, Афганистан и Пакистан. Обама взе Нобелова награда за мир и разшири войните на Буш до Либия и Сирия.

При първата си визита в Саудитска Арабия настоящият президент Тръмп продаде на шейховете оръжие за 460 милиарда долара. Същите шейхове, които в момента спонсорират Ислямска държава и бомбандират народа на Йемен с касетъчни бомби.

Увод, превод и заключения: Наблюдател

1. Интервюто е правено по време на печално известната администрация на Буш-син – б.пр.
2. Става дума на Буш-баща, чиято администрация също беше продължение на рейгъновата – б.пр.
3. В древен Рим – форма на висша власт в провинциите – б.пр.
4. Не е случайно, че Чомски използва точно това сравнение, за да опише действията срещу Куба. В мюсюлманския свят кръстоносните походи са известни с жестокостта на победителите, а в християнския те отбелязват въвеждането на доктрината за идеологическата война, въпреки проповядваното уж от църквата ненасилие. – б.пр.
5. През 1954, след като демократично избраното правителство на Гватемала получава военна помощ от Чехословакия, ЦРУ извършва преврат в страната, който приключва за 9 дни – б.пр.
6. Става дума за гражданската война в Гватемала, която започва скоро след преврата от 1954 и се води и по времето на Рейгън, в която, подкрепяното от САЩ правителство извършва документиран геноцид над местното население от народа на маите – б.пр.