Тази статия е писана от и за жители на Обединеното кралство и коментира реалностите в него. Но макар и с това уточнение, тя изглежда полезна за разбирането на случващото се у нас и по света.
Захер Бахер е британски гражданин от кюрдско потекло. Активен анархист, автор в различни издания. В последните години дейността му е свързана предимно с популяризиране на процеса на еманципация на Рожава (Западен Кюрдистан).

Трудно е да отговорим на този въпрос в кратка статия. Но преди да отидем по-далеч, може би трябва да дадем ясна дефиниция на „работническа класа“. Трябва да призная, че това също не е лесно.

Има различни концепции или дефиниции за „работническа класа“. Според речникът на Кеймбридж, „това е социална група, състояща се от хора, които печелят малко пари, често платени само за часовете или дните, в които работят, и които често извършват физическа работа. Работническата класа (наричана още „трудещи се“ или „пролетариат“) са хората, работещи на заплата, особено ръчен труд или специализиран индустриален труд. Занятията на работническата класа включват индустриалните, някои офисни и повечето професии в сферата на услугите.“

По-общата дефиниция, използвана от марксисти и социалисти, е, че работническата класа включва всички, които нямат какво да предложат на пазара, освен своят труд и умения. В този смисъл тя включва и индустриални работници, и офис-служители, и ръчен и умствен труд от всякакъв вид, изключвайки онези, които получават доходи от собственост върху някакъв бизнес и чужд труд.

Очевидно е, че светът, в който Маркс живееше, се е променил драстично – както се е променила и работническата класа. Онова, което не се е променило, е фактът, че все още има три класи – работническа, средна и висша класа.

Тъй като мнозинството марксисти и социалисти, както и някои анархисти, вярват, че работническата класа е единствената движеща сила, която може да ни доведе до социалистическо общество, определянето на тази класа все още е важно. Различните дефиниции могат да ни доведат до различни изводи или различни общества в бъдещето.

Много от нас вярват, че голямото мнозинство от хора в обществото са работническа класа. Това включва всички видове работници, пенсионери, безработни, самонаети, дори студентите и онези хора, които печелят толкова много пари, че понякога ги наричаме „средна класа“.

Ако дефинираме работническата класа в тези рамки, можем да заключим, че тя не е кохерентна класа, текущите цели на нейните членове са различни и обединение между тях може да бъде почти невъзможно. Може би това е причината за слабата подкрепа и солидарност между тях, водеща до поражението им по отношение на различните искания.

Ако приемем, че традиционните индустриални работници, заедно с онези от фермите, магазините, офисите, общественото хранене и т.н. са работническата класа, можем да срещнем друг проблем. Докато тези хора все още не са мнозинството от обществото, трудно ще постигнем безкласовото общество, което искаме. Също така, поради различните условия на работа и различните професионални обединения – солидарност и обединение между тях биха били трудно постижими.

Преди да продължа, трябва да попитаме какво е революция? Някаква фундаментална реформа ли е? Класова борба, която трябва да доведе до диктатура на пролетариата? Насилствено събаряне на правителството или социалния ред, в полза на нова система? Или просто социална трансформация, която води до нейерархично и безкласово общество, чрез борбата на голяма част от нас, без значение от социалната ни характеристика?
По моето мнение, революцията е социална революция и е дълъг процес, който ни води към такова бъдеще. Може би споделяме същите цели с марксисти и комунисти, но нашите пътища и средства за постигането им са много различни.

Каквато и да е дефиницията ни за работническата класа, всички доказателства сочат, че в истинския свят работническата класа не е революционна класа. Ако смисълът на революцията е да замени настоящото общество с безкласово и нейерархично, според мен, тя никога не е била революционна. Революцията не е цел на работническата класа и никога не е била.

Тук идва важен въпрос. Ако работническата класа е революционна класа, защо марксистите искат да създадат политическа партия – авангард, която да ги организира и да промени класовото съзнание?
Маркс направи съдбоносно изявление, когато каза „Не съзнанието на хората определя битието им, а обратно – социалното битие определя съзнанието им“. Мисля че сам противоречи на това, когато настоява, че революцията е дело на работническата класа. От своят произход до днес тя води икономически, а не политически борби, и не е била овластена. Като такива, работниците ограничават борбите си до профсъюзи и се доверяват на политически партии. Те работят и се борят според горното твърдение на Маркс и тяхното съзнание не успява да премине отвъд диктатурата на пролетариата към безкласово общество. Не беше почтено Маркс да им налага подобна роля.

За мен изводът от твърдението на Маркс е ясен. Работническата класа няма защо да бъде по-революционна от пенсионерите, студентите, безработните, хората с увреждания и други. Поне докато работещите са финансово много по-добре от останалите групи, които споменах. Несъмнено това е причината да виждаме сред тези групи повече активни хора. Те участват в демонстрации и протести и в организацията на местните общности. Те подкрепят работниците, които се борят с шефовете си, докато собствените им колеги от други отдели в същия офис или същата компания продължават да правят каквото им наредят.

Вярно е, че работническата класа има силата и възможността бързо да свали правителството, ако предприеме колективно определени действия. Те наистина могат да спрат работата на системата, но това не е тяхна цел или задача. Не е учудващо, че правителството на Консерваторите може да изправи профсъюзите на съд, за това че имали политически, а не икономически искания.

Глобалната история на работническата класа показва, че онези, които искат да променят обществото, просто не са от работническата класа. Всъщност социалистите и анархистите измежду работниците бяха движещите елементи в революционните движения.

Можем да видим това в Русия през 1905 и 1917 и в Испанската революция през 1936-1937, доколкото те бяха анархистически/социалистически революции. Социалистите и анархистите измежду работниците изиграха главна роля и движеха останалите работници отвъд собствените им финансови или икономически искания.
Първоначалната идея за пролетариата като революционна класа и създател на социалистическото общество е Маркс. Действителността доказа, че неговата икономическа и политическа теория доведе до капитализъм, а не до социализъм. „Капиталът“ никога не е бил толкова важен за работническата класа, колкото за обслужващите капиталистическата система. В моята статия „Leftists and Communists have damaged the Socialist movement as much as the right-wing did“ съм засегнал този въпрос.
Светът се промени след Втората световна война и движенията на работническата класа ставаха все по-слаби и по-слаби. За дълго време работническата класа постигна много малко в нашата част на света. Всъщност, понякога дори не успяваше да защити малките постижения, които беше достигнала.

При настоящата система работническата класа стана точно това, което Мъри Букчин описа: „В невероятна ирония на историята, Маркс се провали в предвиждането на диалектиката на капитализма. Пролетариатът, вместо да се развие като революционна класа в утробата на капитализма, се оказа функциониращ орган в тялото на буржоазното общество…“ (The Murray Bookchin Reader, редактиран от Janet Biehl, стр. 131-132)
Фактически работническата класа успя да направи системата по-силна като я поддържаше и защитаваше. Работниците служат на тази система, така както и всеки друг сектор на обществото – полицията, военните и шпионските мрежи.

Работническата класа създава богатството, печалба и капитал и поддържа войната, когато се наложи. Войната убива много хора и унищожава средата за живот. Работниците продължават да създават още печалба и богатство и да побеждават народните движения, включително работнически, в други части на света. Нещо повече, опитът показва, че работниците са загрижени само за живота на себе си и на семействата си, и са готови за това да убиват хора (техни другари) в други страни.

Трябва да разберем това и да си вземем поука, вместо да вярваме на текстове писани преди около 150 години. Трябва живите, а не мъртвите, да анализират текущата ситуация. Трябва да помним, че анархизмът не е замразена идеология, а идея, начин на живот, практически метод за анализиране на събития и ситуации чрез факти, и действителност, а не текстове.

Да приемем, че пролетариатът, „работническата класа“ е единствената класа, която може да ни придвижи към социализъм, означава да ограничим революцията в само индустрализираните страни и никъде другаде. Означава да пренебрегнем факта, че навсякъде, където липсват равенство и свобода, е узряло времето за революция и създаване на анархистко/социалистическо общество. Означава да отречем че предкапиталистическите общества са имали шанс за социалистическа революция, защото са липсвали пролетарската класа и напреднали технологии. Означава да не разглеждаме екологичните проблеми като централен въпрос на революционния процес.

Революцията трябва да бъде социална революция. Тя е революция на цялата общност, а не само на работническата класа. Трябва да бъде революция, включваща по различни начини почти всички от общността, въпреки различията между тях. Тя предполага самоорганизация в радикални, независими и нейерархични местни групи. Те координират борбите и действията, те създават федерация, която да отвърне на системата като цяло.

zaherbaher.com