Делнична вечер. Мъж на средна възраст се прибира към дома си карайки своята 25 годишна (западна!) кола. След 9 часа на тъпата работа, наближавайки блока той вече предвкусва бирата пред телевизора (цветен!). Но бързо се връща в реалността – няма места за паркиране … както винаги. Следват 15-20 минути на отчаяни обиколки около блока в разширяващ се периметър, докато най-после заветното място се разкрива между храсталаците, обрасли около черния път водещ до една от новите кооперации издигнати гордо между панелките. Колата е паркирана, следва последен напън – да се пренесат торбите с домати, краставици и бира до апартамента, който вече е на почти половин километър. „Поне не съм в тъпата кола вече“. Сутринта – пак същото. Ставане в 7, нерви в задръстванията, нерви на работа … „Ама като се пльосна с бирата пред телевизора, вече никой не може да ми каже копче. Сам съм си господар … поне докато не ми се доспи“.

Капитализмът създава гета – това е един от най-видимите му ефекти. Той създава локални гета, концентриращи декласирани хора по етнически и религиозен, но преди всичко по социален признак. Не всички гета са черни, но всички гета са бедни. Капитализмът създава глобални гета по същия признак – милионни популации от хора разположени в така наречения „глобален юг“ завъртяни в спирала от бедност, от която дори „експертите“ вече не смеят да предложат план за измъкване. Глобализирания капитализъм създава и глобално разделение на труда – милиони хора живеещи и умиращи като чаркове от машина в така наречената „световна фабрика“ в Азия. Нашият човек с проблемите с паркирането не е част от големите губещи от капитализма. Той не живее в гетото, нито работи във фабриката. Не живее в глобалния юг, макар че не е и точно в глобалния север. Не е цветнокож, макар, че не минава и за рус и синеок ариец. Може би има висше образование, макар и да не работи по специалността си (а и да работеше), а доходите му са средни както за страната, така и в глобален мащаб. Тези радикално „средни“ характеристики би трябвало да причисляват нашия човек към „средната класа“ – онази класа от хора, които според капиталистическата пропаганда са „гръбнака на обществото“ и би трябвало да са печеливши от капиталистическото статукво.

Капитализмът претендира да бъде силно индивидуалистична система, и затова неговите ефекти често биват оценявани на индивидуално ниво. Например гореспоменатия среден доход, собственото жилище и кола – при тяхното наличие, на теория човек би следвало да минава за живеещ „добре“. Но нашия човек не живее добре – напротив. И това  няма нищо общо с личните му способности или с някакви културни специфики на неговата общност. Нека да подминем злободневни факти като това, че колата му е стара и опасна, както за него и неговото семейство, така и за околната среда, а собственото му жилище няма нищо общо с капитализма, а е резултат от успешната жилищна политика през соц-а. Това, което превръща живота дори на средната класа в ад, в условията на капитализъм е токсичната среда, буквално и преносно, която той създава за всички нас. А тя обхваща всеки един детайл от нашето ежедневие.

Нека продължим с паркирането пред блока. Принципите на свободния пазар, приложени върху жилищното строителство водят до безконтролно презастрояване навсякъде, където липсва градско планиране и предприемачите са оставени да правят каквото си искат. В стремежа си към бързи печалби, те изграждат огромни жилищни комплекси без елементарна инфраструктура, което не само води до пренаселване, но и до транспортен хаос. По този начин, те влошават живота на вече живущите в квартала, в който те са решили да упражняват предприемаческите си способности. Влошават и живота на тези, които тепърва ще се нанесат да живят там привлечени от устройството на квартала преди застрояването. Липсата на паркоместа е само едни от ефектите на частния произвол в строителството, наред с унищожаването на зелените площи, замърсяването и пренаселването, но той е показателен за ефектите от него, както в индивидуален, така и в колективен план. Липсата на паркомясто след тежкия работен ден не само вгорчава живота ни, но и влошава отношенията с нашите съседи. Вместо да живеем в разбирателство и взаимопомощ, ние се превръщаме в жалки конкуренти за изкуствената оскъдица генерирана от капитализма. Конкуренция, в която печеливши няма – само губещи.

Примерът с паркомястото е нещо тривиално – дребно неудобство, което лесно може да бъде избегнато (което е и една от причините да е толкова дразнещо). Истинския му ефект може да бъде усетен единствено в комбинация с всички други социални деформации характерни за капиталистическото общество. Човекът лутащ се всеки ден за паркомясто заради безхаберието и алчността на частния предприемач, е същия човек, който всяка сутрин е събуждан от омразната аларма сигнализираща началото на онези 9 часа, в които той няма да принадлежи на себе си, а на работодателя. Онези 9 часа на принудителен труд, който често е и напълно безсмислен, което го прави още по-влудяващ. Това е същия човек, който заедно с милиони като него живее в онази засилваща се икономическа несигурност, която ни кара все по често, подчинени на пазарните цикли, да преминаваме от сурова капиталистическа дисциплина към принудително бездействие и обратно, докато социалната мрежа предвидена за тези ситуации се разкъсва под краката ни вследствие на все по-десните политики налагани над обществата в цял свят.

Методичното унищожение на публичните услуги, вследствие на същите тези политики, създава една нечовешка среда, в която животът се превръща в оцеляване, а ежедневието в ад. Въвлечени в тази абсурдна система още от своето раждане, ние рядко поставяме под съмнение, това което ни се представя като „естествен ред на нещата“. Обикновено това става в моменти на излизане от тривиалното и сблъсък с реален житейски проблем. Когато някое от нашите деца се разболее, ние се оказваме пред ужасяващата неизбежност на агонизиращата здравна система. Най-скъпото ни същество на този свят е твърде вероятно да бъде въдворено в рушаща се сграда, наблъскано със стотици други болни деца при липса на елементарни хигиенни условия. Много от нас, в такива моменти може би се сещат за гигантските ултра-луксозни хотели по черноморието, които стоят празни от години, или десетките, вече рушащи се, луксозни молове построени по времето на стрoителния бум, но така и не стартирали своята дейност. Коя е тази сила, която разпределя обществения ресурс към неизползваем лукс, вместо към покриване на базови човешки нужди? „Живеем в абсурден свят“ си казват повечето хора. Но тази констатация по-скоро ни помага да се примирим с несправедливостта, отколкото да ни начертае възможни траектории за промяна. За да можем изобщо да си представим промяната, на нас ни е необходим радикален анализ на доминиращата икономическа система, който да ни помогне да си обясним произхода на „абсурдността“ в нашия свят. Идентифицирайки капитализма като проблем и разбирайки начините на неговото функциониране, които пряко засягат нашия живот, ние ще можем най-после да спрем да обвиняваме комшиите за заетото паркомясто пред блока, и да се обединим срещу тази нечовешка система, която оковава във вериги всяка възможност за едно по-добро бъдеще.