Четири от най-големите синдикати във Франция обявиха обща стачка срещу новия трудов закон на френския президент Макрон, който често е наричан „Макрон 2“ или „Макрон XXL“, тъй като той е дори по-зле от предишната версия на закона предложена от социалния министър Ел Корми по време на управлението на Оланд.
Реформата в трудовия закон е разработена изцяло в полза на работодателите и орязва сериозно правата на работещите. Основната концепция зад него е съставена от популярните десни клишета, като „гъвкава заетост“ и е лансирана като глътка въздух за бизнеса и лекарство против високата безработица във Франция. Зад термина „гъвкава заетост“ се крие атака от страна на правителството срещу възможностите за сигурна и добре платена работа, на които французите се радват днес, позволявайки на работодателите по-лесно да наемат и уволняват хора. Дори ако приемем, че тези мерки действително ще доведат до намаляване на безработица, новите работни места ще бъдат много по-несигурни и ще допринесат за прекаризацията на труда, включително и за тези, които днес имат сигурна работа.
Ключовата дума тук е прекаризация. За тези, които все още не са чували този термин, добил широка популярност последните години, това означава състояние на трайна икономическа несигурност. Прекаризацията създава новата класа съществуваща заедно с, или на мястото на традиционния пролетариат – тази на прекариата. Прекариат, това са всички хора, които често сменят различни нископлатени и несигурни работни места редувайки ги с трудовата борса и социалната система . Хора без осигуровки или с непълни такива, работещи без трудови договори или с такива не отговарящи на реалната им дейност. Хора работещи работа без перспектива за дълготрайна заетост, без синдикална защита и без повечето трудови права, характерни за добрите работни места. Тази класа от хора се разраства с умопомрачителна скорост в страните от западна Европа. Но на изток, в страни като България – масовата прекаризация е факт от години. Всъщност дотолкова сме свикнали с нея, че днес имаме едно цяло поколение млади работници, които изобщо не могат да си представят съществуването на правата, силата и сигурността осигурявани от стабилните работни места на запад.
Причина за това положение е сравнително безпроблемната имплементация на тези десни политики и дерегулации в сферата на трудовите отношения (и не само) в България, които тук не срещнаха този отпор, който срещат навсякъде из Европа. След години на площаден анти-комунизъм и пълна доминация на дясната политическа и икономическа мисъл в общественото пространство, работещите хора в България нямаха нито силата, нито знанието за да се опълчат на политиките унищожаващи бъдещето им. Насилствено изтръгнати от историческия контекст, на нас ни беше забранено да видим историческата приемственост, както в прилагането на този тип политики, така и на съпротивата срещу тях. Всъщност много хора действително повярваха в мантрата, че прекаризацията на труда, „затягането на коланите“ и облекченията за бизнеса, в крайна сметка ще стимулират икономиката и ще донесат благоденствие за всички, включително и за работещите. Докато продължаваме да дълбаем дъното на класациите за най-бедните и най-обезправените хора, населяващи Европа, тази надежда все повече губи почва.
Това което се случва в момента във Франция не е изолиран феномен. Френския Loi Travail (трудов закон) има свои аналози в повечето европейски държави. В момента, подобен пакет реформи, наричан Hartz IV в Германия е налаган използвайки подобни съображения за облекчение за бизнеса и насърчаване на икономиката, докато същото законодателство в Гърция се лансира като част от мерките на остеритет, налагани от тройката кредитори над закъсалата страна. Навсякъде където този пакет от политики бива налаган, той среща яростен отпор от синдикатите и социалните движения, които на много места успяха, ако не да спрат, то поне да забавят тяхната имплементация. Тук в България сме в по различна ситуация. Докато на запад, работещите хора са заели отбранителна позиция, ние имаме пълно основание и дори бих казал задължение да преминем в атака, тъй като правата, които работниците на запад защитават днес, ние вече изгубихме без бой – вчера.
Но макар и изхождайки от различни позиции, борбата срещу структурните реформи прекаризиращи труда и животите ни несъмнено трябва да бъде общо европейска. Това е пределно ясно на нашите врагове, които от самото начало се организират на пан-европейско ниво срещу работещите. Видяхме безпрецедентните междудържавни споразумения, които се случиха миналата година, когато френските работници блокираха икономиката на страната в знак на протест срещу трудовите реформи. Тези споразумения успяха да обезценят усилията на работниците, прехвърляйки потоците от стоки и производства от държава в държава, като дори се стигна до идеята за общо контролирано въздушно пространство в Европа, при което, когато френските летищни работници са в стачка – контрола над френското небе да бъде поет от немски или английски компании.В същото време, стачното движение на работниците също успя да прекоси границите на Европа. Последната година наблюдавахме координирани стачни действия между работниците в складовете на Амазон в Германия, Полша и Франция. Все повече синдикати и социални движения призовават към общо-европейски стачни действия, които да поставят на колене шефовете и техните представители в националните и европейски институции.
Френската есен тепърва започва. Всички по-големи синдикати (без казионния CFDT) заявиха готовност за безсрочни стачни действия, като дори се чуват призиви за организация на Генерална Стачка, която да парализира страната и да принуди политическия елит да отстъпи. Но на всички е ясно, че колкото и масови и добре организирани да са действията на френските синдикати и социални движения, без разрастване на стачното движение из Европа, то е обречено на неуспех. Без обединени координирани действия в европейски мащаб, без разгръщането на една транснационална социална стачка, ние ще загубим своите борби на местно ниво и Европа ще потъне завинаги в блатото на неолиберализма.