Малко преди първия учебен ден пукна скандал. Предлагали се два варианта на някакъв учебник: единият стандартен цветен, а другият сив – за по-бедни родители.
В обществената говорилня се навдигна смешен плач. Възмущение, че децата щели да почувстват неравенството в обществото. Сякаш децата нямат очи и уши за нищо друго, освен за учебниците!
Медиите, традиционно загрижени за неравенството, добре отразиха негативната реакция,… но в рамките на позволеното. dВЕРСИЯ публикува обширна статия, в която добре доказа, че неравенството между учениците се създава и обгрижва от държавата. Барикада безсилно се провикна: защо са ни цветни учебници, когато може всички да са черно бели? А мозъчният тръст зад a-specto веднага излезе с решение на проблема – да сме ликвидирали бизнеса в образованието.
Няма лесни решения, господа! Няма решение, в което и народът да е сит, и Пеевски – цял.
Образователната система е поддържана и оформяна така, че да крепи съществуващото общество. В това общество народът е гладен, а Пеевски – дебел. Децата от малки научават, че по-добро няма измислено. Че знанието идва свише. Че за да живеят добре, не бива да възразяват, а да изпълняват задачи. Че наградата за усилията е по-добра оценка, после по-добра заплата и накрая – по-малко работа. Че справедливостта е неравенство, а равенството – илюзия.
Цветът на учебниците няма значение, защото никой не ги чете. А не ги чете, защото няма нужда от това. Времената на поговорката “Учи, за да не работиш!“ отминаха. Днес само най-добрите успяват да се изучат достатъчно, за да работят високоплатен труд в белите страни. Останалите нямат нужда от учебници – уменията, нужни за издигане в бандитското общество, не се придобиват с четене. Прозрачните манипулации на страниците на учебниците дразнят дори децата, които не познават тази дума.
Няма реформа, която да укрепи подобна изгнила основа. В рамките на образователната система не може да се мисли по-добро общество. Въпреки това, някои деца намират интерес към учебниците. Някои учители дават пот и живот, за да остане нещо повече в умовете на децата. Това е семето на истинското образование. То обаче не може да покълне върху неравенството. Без значение колко шарени учебници продава министерството.
Условия за пълноценен образователен процес би създало само истинско освобождение. Ученици, свободни да избират какво и с кого да изучават. Да избират професионално поприще. Родители, способни да отделят време на децата си, за да изучават нуждите и интересите им. Учители, свободни да обучават когото и както намерят за добре. Накратко – хора, свободни от принудата да работят, за да оцеляват. Звучи утопично, но това е единствената алтернатива.
“Учителите и преподавателите, с много малки изключения, не се интересуват от нищо друго, освен от материала, който преподават. И съвсем никак от възпитанието на учениците, от формирането у тях на характер, воля, добродетели и правилни възгледи за живота. Поради това учителите са считани за неприятели от учениците. Последните гледат на тях като на угнетители, защото искат да се изучават големи учебни материали; като на тирани, защото евентуално наказват и пишат лоши бележки; като на ограничени хора, защото, вън от учебниците, рядко беседват с тях по други въпроси.“
Това описание на българското образование е дадено през 1917 година, когато прокурорът се опитал да обясни защо подсъдимите анархисти имали толкова силно влияние сред връстниците си. След сто години реформи, подобрения и усъвършенствания, картината е същата – само казармено-сивото е сменено с папагалски-цветно. И още сто да минат, държавата няма да премахне оловния калъп, с който оформя умовете на децата. Пътят към истинското образование е един, и той минава не през оцветяването на учебниците, а през освобождението на учители, ученици и родители от оковите на неравенството.
Наблюдател