По принцип не обичам исторически романи и е странно колко много ми хареса този. В началото и с него тръгна трудно, но след като свикнах с нестандартния стил на автора, ме грабна и не можех да го оставя.
Романът „Една и съща нощ” ни пренася директно в началото на XX век, когато правителството на Кървавия професор е на власт, милитаризмът минава всякакви граници, а обществото е гневно и потънало в кръв. Това са времена на политическо съперничество, безкрайна вендета и масови убийства, но и времето, когато Гео Милев създава безсмъртните си произведения.
По онова време няма безпристрастна политика, няма обективен поглед. Държавата е прекалено малка за това. Всички се познават и всичко е лично. Раните от Първата световна война все още не са зараснали, а България продължава да кърви, но този път отвътре. Царят се е превърнал в карикатура върху цирков плакат, белят терор затяга примката, комунисти взривяват храмове, без-мислени убийци раздават смъртни присъди, а хора изчезват и никога не се завръщат:
Над цяла София тежали тежки облаци и веднъж Мила си помислила, че това не са облаци: помислила си, че това са душите на изчезналите през оная пролет хора, събрани на мълчаливо бдение там някъде горе – на прага между земята и небето.
Карастоянов улавия до съвършенство атмосферата на конкретната епоха и я прехвърля върху страниците на книгата. Без да задълбава в излишни описания, с няколко думи, ни отвежда директно в момента на действието. Можех да си представя Шейтанов, който върви по тъмните улички с широкопола шапка и мушама. Или поетът, който с ръце в джобовете рецитира стихове, а сянката зад него танцува под напиращите емоции.
Образът на Шейтанов – този търсен номер едно в царството с име на дявол – е същевременно силно индивидуален, но и типичен за българския революционер. Той не е идеализиран, а ни е представен достоверно, такъв какъвто може би е бил: анархист, невярващ на правителството и отнел не един живот; но и смел и спокоен човек, борещ се до последно за идеалите и вярванията си. Той е непреклонен и верен на себе си дори пред дулата на пушките:
Мен – казал – не може да ме съдите. Мен – казал – или трябва да ме стреляте, или да ме пуснете.
Гео Милев е светлия лъч на словото. Той няма нужда от пистолет, а само от думи. Думи, които полицейската критика смята за по-опасни и от бомби. Трудно е да си независим писател в България от онези години. Мислещите и самостоятелни хора никога не са толерирани в тоталитарните държави и Гео не прави изключение. Дните му са преброени и това най-добре е осъзнато от жена му Мила. В очите и проблясва тревогата от неизбежното. Самия поет обаче се държи сякаш не го съзнава и до самия край е уверен в правотата си.
Тук няма злодей, но ако има един антигерой, то това е Никола Гешев. Но и той е просто жертва на едни смутни времена. Докато Карастоянов изграждаше портрета на Гешев, в главата ми непрекъснато изплуваше спомена за полковник Ханс Ланда от „Inglourious Basterds“. Никола Гешев е изобразен като студен и подреден бюрократ, отвращаващ се от смъртта, но и безучастно гледа, как другите я причиняват. Презира анархистите, заради невъзможността да разбере тези изпълнени с хаос души. Той е прозорлив и много умел в разпитите и е способен да изтръгне всяка истина. Това е човек, от когото всяка тоталитарна власт се нуждае.
Карастоянов създава незабравим роман по един много необичаен начин. Той разказва края в началото, а след това го разказва отново в края. Понякога в скоби вкарва допълнителна информация, която разяснява случващото се, но друг път няма нищо общо със сюжета, а е нещо случващо се в момента на писане. Например: Във входа – прилеп…Странно. Но това не трябва да ни изненадва, защото то си го пише и на корицата – „Дневник на един роман“. Дори главите от книгата вместо имена имат дати, но не на годините на действието в романа, а от периода на написването му.
„Една и съща нощ” е сред най-добрите романи на съвременна България. Не губете време, а го почвайте, защото времето лети и страхотно завива в нощта. А нощта е все една и съща.
http://zombie-morning.blogspot.bg/2016/03/blog-post_23.html