Георги Шейтанов е български анархист-революционер и писател. Един от най-опасните за властта хора в България  през 20-те години на миналия век, днес се знае малко за неговия живот и творчество. Архивите са заличени, а историите изопачени – съдба сполетяла много от големите личности на анархисткото движение в България, паметта за които се разглежда като също толкова опасна, колкото и самия им живот.

Може да се пише много за революционната дейност на Шейтанов, който е активен участник в бурните политически събития по онова време в България, но тук ще обърнем внимание предимно на неговото творчество. В София, пребиваващ в нелегалност, Георги Шейтанов е активен сътрудник на издаваното от Гео Милев списание „Пламък“, Освен това, Шейтанов сътрудничи и на анархическите списания и вестници „Протест“, „Свободно общество“, „Работническа мисъл“ и др. Поддържа тесни връзки с големите поети, писатели и интелектуалци на България по онова време, като: Антон Страшимиров, Христо Ясенов, Николай Хрелков, Асен Златаров, Ламар и др. Освен това поддържа връзки както с известни анархисти (Михаил Герджиков, Върбан Килифарски, Димитър Цонев – Кьосето и др.), така и с много комунистически и земеделски дейци, между които: Станке Димитров – Марек, Димитър Грънчаров, Николай Петрини и др.

Безспорно е влиянието на Шейтанов върху Гео Милев и списание „Пламък“. Двамата придават анархистично звучене на списанието. В него са публикувани статиите му „Изкуството и човекът“, „Начало“ и „Знамето на епохата“. Публикувани са и няколко негови стихотворения. Програмната статия на списанието „И свет во тме светится“, дълги години приписвана на Гео Милев, звучи по-шейтановски, а парите за финансирането на списанието идват най-вероятно от „ексовете“ на Васил Икономов и други нелегални анархисти.

Публикуваме част от запазените от онова време публикации на Шейтанов.

Анархизмът като философия и дело

Човешката мисъл е във вечна война със света – от него тя изтръгва красотата, удълбочава я, гради собствен мир и там намира наслаждението на един творец и бог.

Личността воюва с живота – тя иска да му бъде господар, а не роб.

Като личност човек оставя в живота диря, че е минал свободен. Пътят към идеала е страдание.

В страданието е родено стремлението на духът към слънцето. На нашето слънце има капки кръв, защото духът ни воюва за слънцето.

Пътят ни е творчески, епичен.

По този път човекът върви нагоре, издигайки расата си.

Учението на духа е огнен път в мрака.

От този огън ослепя старият бог и той изтърва едно слънце от кал.

Свободна и силна мисъл води човека към самия него – учи го да изгради света, в който има само един бог и той е човекът.

Ние идем да му кажем, че трябва да живее и умре като бог.

Личността е етичният център на обществото – тя носи в себе си индивидуалната етика, стояща над етиката на робството.

По пътя на тази етика човекът намира величието на своята същност и твори една по-висока духовна култура.

Тази индивидуална етика изтръгва човека от кръга на неговото животинство, чертаейки пътя на предназначението му – да бъде творец и бог.

В творчеството е етиката на човека – творецът не е роб или животно.

Който не гледа слънцето – умира.

Нашата философия гради нов свят, делото ни руши стария.

Ние влизаме в революцията като магове, защото тя е нашият дух, светата ръка на разрушението.

Анархисти,
Вие носите една философия на живота, която учи човека да бъде свободен.

Вашият духовен аристократизъм, отрича робството.

Държавата е петно в идеала ви – смажете я.

Бийте се против едно свинство с досадата на бог, който убива животно.

Поведете пролетариата открито в боя.

В метежи събудете волята му, научете го да обича революцията, защото тя е негова.

Нашата мисъл е бунт, делото ни трябва да е победа.

Бийте се, и бийте се първи – това е вашата честност и вашият дълг.

През кръв

Революцията има своя casus belli и ето ние го носим.

Днешното общество? За нас то е фарс и ние не искаме да участваме в него. Обществото, издигнато върху проституция и просия, върху раболепие и шпионство – това ли е обществото? Ние идем да плюем на тази обществена мизерия, да разгоним този вертеп, където мъжът е роб, а жената проститутка.

Днешното общество? То е цинична арена за хляб; на тази арена човекът е оскърбен и неговото глухо роптание е нашият casus belli.

Историята на анархизма е история на дирящата се личност; по пътя на еволюцията личността отрича робството си.

Тя се пробужда и вижда под носа си едно чуждо общество. Анархизмът носи самоопределението и – повежда я из нов път, като я сблъсква с днешното общество. Институциите на това общество не ще го задържат, защото досега то се е крепило върху робство, а днес ние решихме да станем свободни. Ние идем да съборим днешното общество, за да закрием арената му, върху която човекът разкъсва брата си за хляб. Ние идем да разкрием арена на духа; ние носим и меч да я наложим. Трябва да и съпоставим анархизма и да тръгнем по свободен път.

Днес сме пред революция.

Що е революция? – Заграбване властта на господстващата класа, след което настъпва господството на победителя. Такава е била революцията в миналото. Така се обяснява тази математика на революции в историята. Е, добре. Ние, анархистите, не искаме да правим от революцията търговски пазар за власт; ние идем да изгоним търговците от пазара и да обърнем сергиите им. За нас революцията има друг смисъл; за нас тя носи тържеството на личността, унищожила всяка власт.

Историята е била история на държави и революции; днес ние прегръщаме революцията, за да създадем история без държави… (тук 5-6 реда липсват)… държавата обявява днешния строй за къс хартия. Тази рушаща воля гради нов свят; историята познава само тълпа; днес личността говори и ние носим ценностите и.

Кой е против нас? – Дон Кихот, бранещ с камъш тлъстоумието на едно гнило общество. Кой е с нас? – Ние! С нас е юмрукът ни, зад който стои идеал. Ние ще издигнем гордо този идеал над гнилото общество, ще сложим юмрука си в лицето на Дон Кихот и ще счупим камъша му на две.

Пътят ни е кървав и такъв трябва да бъде той. По този път ние тръгваме да смажем едно свинство.

По този път вървим ние, върви личността към нов свят.

След нея ще тръгне и тълпата, защото е раздрано булото и.

Ние вървим пред масите – те ще ни следват.

Ние носим свобода и ръката ни няма да трепне, за да я наложим през кръв.

Нашата програма

(5-6 реда бяло поле – цензурата ги е заличила)

Ние прехвърляхме въпроса от общество върху личността и питаме: признава ли тя това общество? Така социалният въпрос става за нас въпрос индивидуален. От тук се определя у нас само едно поведение към господстващия порядък, върху който е изградено обществото, и това ни поведение е отрицанието.

Нашата теория за господстващия ред е презрението ни към него. Държавата е въоръжена сила, върху която почива този ред; всички негови институции – от полицейския участък до парламента – са контрареволюционните: те подържат строя, който е против нас. Ние не признаваме тези институции, не встъпваме в компромис с онези, които те пазят, а се обявяваме направо против тях.

(5-6 заличени от цензурата – бяло поле)

на буржоазията ние гледаме като на победител, който посредством държавата ни е наложил с конституцията си един лош мир. И на този мир ние отвръщаме с война.

Ние не поверяваме инициативата за освобождението си на други, а сами я носим.

Ние събаряме сградата на господстващия строй отдолу; разклащаме основата и – властта – с безвластие.

На властта ние гледаме като на хипноза, по силата на тази хипноза робът е навел врат. Върху наведени вратове е закрепена пирамидата на буржоазния строй; дигнат ли се вратовете – пирамидата рухва.

Там където има безвластие, няма подчинение. Безвластието привежда от покой в движение. Ражда у пролетариата воля за победа и го сблъсква с днешния строй.

Тук почива комунистическата страница на програмата ни.

Пролетариатът е в робство, защото е в мизерия. Буржоазията е свободна, защото е сита, защото е заграбила всички земни богатства. Пролетариатът събаря буржоазния строй, за да вземе тези богатства. Защото правото на щастие е общо. Безвластието отрича държавния строй – събаря го като политическа организация; комунизмът турга ръка върху икономическото му съдържание и собствеността от частна превръща в достояние на всички. Безвластието е политическото верую на пролетариата; комунизмът и безвластието водят към свободното общество, в което от земните богатства и оръдията на труда се ползват свободно свободни хора.

В съвременното общество държавата е задушила потиснатите, като е отнела нужното за свободата на движенията им в пространството; в свободното общество всяка личност ще начертае собствена орбита, носейки в себе си смисъла на едно свободно съществувание. За да искаме свободно общество, трябва да съборим този строй.

Комунизмът и безвластието изключват от себе си всякакви партийни различия, обединяват пролетариата като самодействаща класа, изнасят открита интересите му, противопоставят ги н буржоазията, разпалват борческата му воля и го водят направо към целта.

Комунизмът и безвластието изключват всяка идея за пазарлък с буржоазията, отхвърлят всички социалистически посредници, предрешават въпроса в полза на удар и нападат.

Комунизмът и безвластието са днешната задача на пролетариата; комунизмът и безвластието са днешната задача на пролетариата; комунизмът и безвластието са идеалът на човека и те готвят тържеството на една силна раса по дух.

Какво носим ние

Държавата уби човека. Обществото преви врат пред това престъпление и остана роб; обществото прегърна нищетата си.

Ние се възбунтувахме и отидохме в затвора; там заякна ръката ни и тя държеш в ноктите си разрушението.

Нощта прикри разкъсаните ни вериги; зората ни посрещна в шумата – оттам видяхме затвора, който висеше във въздуха: държавата трябваше да умре.

Ние прегърнахме гората, в нощта кладяхме огньове и пишехме учение на духа, по чиито страници засъхваше кръвта на падналите другари. Оттук почнахме да учим един народ да стане свободен; оттук светеха огньовете ни като символ в пътя на роба.

Ние идехме да довършим делото на богомилите, на Ботев и Левски, без които българската история би останала стъгда.

Кои сме ние? Богомили? Да ние сме богомили, но други богомили, които спят на револверите си и стискат карабини.

Ние сме синове на българския Заратустра, които носят скрижалите на един народ.

Създаде се държавата и ние дойдохме в планината; и тук се заклехме, че ще разрушим държавата или ще умрем.

Светът беше поруган; по всички кръстопътища на живота фарисеи издигаха идоли; филистерът угаси слънцето и в мрака звънтеше златото му. В планината изплетохме с огън бича си и скоро ще слезем долу. Ние ще съборим идолите, филистерът ще заплаче под бича ни.

Какво носим ние? Идеал. Нашата сила е в страданието, чийто път е нагоре; по този път ние вървим към себе си. Ние носим индивидуализма на духа, една висша арена, на която човекът е повикан да пресъздаде себе си като личност.

Само свободната мисъл и силната ръка градят живота. Идеалът ни е стремление, знаме, на което личи страданието на човека и величието на делото му.

Ние носим мисъл и зад нея нож; учението на духа води през кръв. Ние разбираме това, разбират го вълците, разбират го онези, които имат анархистическа индивидуалност, които носят в гърдите си бунта, великия arbiter elegantiorum на живота.

Държавата е лошо написана басня; ние идем да изгорим ненужната бумага.

Някога четяхме брошури; градихме себе си като воля – сега волята ни трябва да гради живота чрез разрушение.

Анархистическо стадо ние нещем; анархистическа лапа искаме, защото революцията се взема с лапа.

Анархизмът е презрение към законите, смелост да ги потъпчеш, жажда за отмъщение срещу робството; анархизмът е амбиция да бъдеш анархистически вълк против държавата, а не анархистическа овца в нея; анархизмът е да вярваш в ръката си когато държиш нож.

Това носим ние днес. Това е пътят ни. По този път ние градим себе си, градим човека. Човекът не е роб и ние трябва да му кажем това.

Който носи в гърдите си анархизъм – не се плаши от война.

Гответе се, бързайте!

Нужно е определение

През септември българският работен народ беше бит, но не беше победен.

И не от щиковете на държавата и златото на богаташа беше бит работният народ; катастрофата не дойде отвън – той я носеше със себе си. Работният народ беше роб на едно политическо суеверие; той вярваше във властта а не вярваше в себе си, нямаше определен идеал в борбата и това безплътие го порази. Работниците и селяните не вярват вече на днешната власт, те презират лукавото правителство на бедните духом професори. Работниците и селяните обаче продължават да вярват в социалистическата власт; те не могат още да извадят болния зъб, да се откажат от вярата си във властта. Това суеверие във властта бе трагедията на септември. Работниците и селяните не разбират още, че властта изобщо е зло за хората, че най-лошите хора я проповядват и подържат в обществото. Ние се учудваме, когато държавата увещава роба да търпи частната собственост и властта като законни форми на обществения живот. Само се отвращаваме от държавното малоумие, мразим държавното лицемерие и искаме лъжецът да се изгони навън. Но нам е гадно когато „новатори“ и „социалисти“ играят ролята на Тартюфа. Ние разбираме живота така: колкото по-високо стои един човек над ближните си, толкова по-големи задължение има към тях. Такъв човек отива при хората да раздели онова, което има, а не да отнеме хляба и свободата им. Въпросът е на съвест, а не на умувания. Най-характерният белег на нашето време е да се използва умът против хората; този занаят се цени високо в днешното общество и държавата го заплаща скъпо. Христос не стана председател на съветската република, Кропоткин напусна Зимния дворец, Толстой ореше в Ясна поляна. Те не използваха ума и силата си против хората, а ги дадоха на тях. Понеже бяха честни в мисълта си, те сами дадоха жертвите и не поискаха награда. Това, което за филистера е „дребна работа“, за нас е единствено важно. За нас животът има смисъл дотолкова, доколкото в него не сме подлеци. Трябва да бъдем правдиви в себе си и в живота, трябва да определим отношенията си към хората. Държавата е противообществено учреждение; защищават я най-паднали хора. Конституцията, с която залъгват простака, е най-голямото престъпление в обществото. Тя подържа грабежа и насилието публично; с това тя изражда човешката съвет, узаконявайки животинството между хората. В обществото днес има две категории хора; едните оправдават и практикуват потисничество и ограбват чуждия труд; другите живеят от собствен труд и искат да се освободят от ярема на първите. Има властници и безвластници; по средата няма място за идеи и партии. Затуй ние поставяме болшевиките като последни защитници на държавните традиции в света. За нас свободните идеи значат едно нещо: човещина, когато говорим обаче за нея не трябва да се преструваме и мислим, че тя е задължение на чужда съвест и други времена. Идеите имат смисъл, доколкото изразяват пробуждането на собствената ни съвест. Ние сме против държавата и капитализма и в личния си живот не ставаме функционери на властта и не отваряме лавки. Ние търсим нравствеността и съгласието между думите и делата. Ние се стремим да изградим личния си живот върху нравственост и да я пробудим у хората; така схващаме общественото обновление. От моралния уровен на съвременниците ще се определят и пътищата на целта. Нашата нравственост следователно е в стремежа към вътрешна правдивост и единение с ближния. На това възпитание поверяваме бъдещето. От тази нравствена гледна точка ние не искаме да поддържаме днешния порядък; затуй не се занимаваме с политика, не плащаме данъци и не постъпваме във войската. Саботажът срещу държавата за нас е нравствено задължение. С една дума, не сътрудничим на злото, то което страдаме, учейки и работниците, и селяните да правят същото. Анархистическото движение в България е зов към масите да се определят към своя идеал. Свободна и обща земя, свободни и общи фабрики, непринудителни отношения в обществения живот, духовно единение между хората, в този дух вървят думите и делата ни. Не за конституционно-монархическа България, не и за съветска България работим ние. Ние работим за отрицанието на днешните форми на обществения живот и за съзиждането на едно свободно общество, в което не ще има сираци: хора без хляб и свобода. Нужно е определение. Само тогава „ще напъпи младата шума на дъба и старата ще опада“.