„Френският синдикализъм се появява като противодействие на пролетариата срещу парламентаризма.“ (Лагардел)
В историята на европейското работническо движение френският революционен синдикализъм заема специално място поради оригиналността на неговата организация и неговия модел на действие.
Неговото начало
Присвояването на революцията през 1789 г. от буржоазията в нейна полза води до установяването на нейното господство. Един от нейните приоритети е да предотврати работниците да се организират сами, за да се защитят от експлоатацията на буржоазията. Под лъжлив претекст за премахване на гилдиите на Стария режим, законът „Льо Шапелие“ забранява всякакви споразумения между работниците за гарантиране на техните интереси. Всеки опит от тяхна страна се наказва като „опит срещу свободата и Декларацията за правата на човека“.
Следователно, работническото движение се появява тайно. Нарастващото развитие на работническите организации за взаимопомощ се признава при Втората империя, която слага край на на криминализацията на съюзяването през 1864 г. Но кървавите репресии срещу Комуната водят до изчезването на най-добрите революционни кадри; разстрел, изгнание или депортиране в наказателни колонии в чужбина последват Кървавата седмица.
Работническата класа след това е под драконовско наблюдение при няколко поредни правителства. Буржоазията, страхувайки се от общо въстание срещу нейната власт, насърчава най-жестоки решения. Не можем да разберем буржоазния егоизъм без да вземем предвид постоянния страх, че може да изгуби собствеността си, която притежава. За работниците държавата се превръща в репресивен инструмент на капитала. През 1831 г., 1848 г. и 1871 г. управляващите класи реагират с насилие на законните искания на работническата класа. Този опит за репресии принуждава пролетарският авангард да се изправи срещу властите, те не могат да преговорят, а само да се борят. Антипарламентаризмът на революционния синдикализъм се обяснява с убеждението, че никаква реформа не е възможна в система, която е произлязла и е доминирана от капитализма. Антимилитаризмът също излиза на преден план. Армията повече не е защитник на нацията, а съкрушител на стачките. Изкарването на войските е отговорът на публичната власт по отношение на исканията на хората. Интензивната антимилитаристична пропаганда на революционните синдикалисти среща благоприятен отговор в народните класи, принудени да видят синовете си мобилизирани в услуга на репресивния режим.
Трудови борси
Провъзгласяването на Третата република не слага край на репресиите. Дезорганизацията на синдикалните структури води до появата на реформаторски групи, проповядващи съгласие с държавата и буржоазията, което само потвърждава безполезността на диалога с потисничеството и което се възпроизвежда в съживяване на революционно настроените синдикати.
През този период с цел да контролират движението на работната сила, работодателите насърчават общините да създават трудови борси като целта е да се регулира трудовия пазар на местно ниво. Те се умножават с изумителна скорост (първо в Париж през 1887 г. и от 1890 г. в Тулуза).
Много бързо тяхното присвояване от революционните бойци превръща борсите в центрове за социална борба. Организирайки работническата солидарност, те са като лаборатория за бъдещите форми на действие от страна на френските синдикалисти. Това движение се води от един изключителен човек, Фернан Пелотие, който е един от вдъхновителите на Жорж Сорел, който го описва като „най-голямото име в историята на синдикатите“. Той ръководи създаването на Френската федерация на трудовите борси (Fédération des bourses du travail de France). Френското работническо движение дължи идеята за генералната стачка и независимостта на синдикатите от политическите партии и държавата на него. Той е в пълна опозиция на Жул Гед, създател на вдъхновената от марксизма Работническа Партия на Франция (Parti Ouvrier Français), която поставя за свой приоритет политическото действие, а не синдикалните борби.
Борсите преследват паралелно две цели. Първо, социално действие, което се състои в назначаване на служители, за да се помогне на работниците да се квалифицират и да се усъвършенстват. Трудовите борси дават знания за теорията и практиката на революционния социализъм чрез професионални и общи курсове за обучение. В тях са изградени също медицинските диспансери, чрез които работниците са освободени от лапите на застрахователните компании, действащи заедно с работодателите при трудови инциденти. В трудовите борси функционират множество библиотеки за идеологическо усъвършенстване на работниците, програми за организация на свободното време на трудещите се и юридически служби, които информират работниците за новите социални закони на Третата република. Увеличаването на народното образование е един от приоритетите на Пелотие съгласно неговия известен цитат „за да има бунт, трябва преди всичко образование“. Еманципацията на работниците ще се случи за едва тогава, когато те осъзнаят действителността на тяхната експлоатация. Както твърди Емил Пуже (френски синдикалист), „задачата на революционерите не се състои просто в организирането на стихийни борбени движения. Тя се състои в подготвянето на духа и културата, така че тези движения да изригнат, когато се проявят благоприятни условия за това“.
Второ, тяхната дейност помага за свързването и обединяването на работническите синдикати. Установяването на борси води до развитието на синдикатите, които разчитат на техните мрежи. Те се превръщат в места за събиране на стачкуващи работници. Средствата за стачки се набират от членски внос във фабриките, за да се помогне на работниците в борбата. Най-големия френски синдикат – CGT (Confédération Générale du Travail) и Федерацията на борсите се обединяват през 1902 г. по време на конгрес в Монпелие, създавайки по този начин една централна организация, която е съставена от две секции – тази на работническите федерации и тази на трудовите борси. Но преди това е важно да проследим историята на създаването на мощния синдикат CGT.
1895 г.: CGT
През 1884 г., когато законът разрешава създаването на синдикати, Републиката (буржоазното правителство) се опитва да съблазни работническата класа, за да не се бунтува срещу съюза между властта и едрия капитал. Мнозинството от работниците остават недоверчиви, осъзнавайки, че този закон е замислен, за да постави под правителствен контрол техните съществуващи синдикални структури, които до този момент са нелегални.
След предварителни преговори в Лимож през септември 1895 г. възниква CGT – Confédération Générale du Travail (Общата конфедерация на труда – бел. прев.), която определя като своя основна цел „да обедини работниците в борбата на икономическия терен и да осъщетсви връзки на солидарност за тяхната пълна еманципация“. В организацията преобладават анархо-синдикалистките идеи и практиката на революционния синдикализъм.
Първите години са изключително интензивни, а под ръководството на Виктор Грифюел организацията осъществява огромна активност. Обявен за генерален секретар на CGT, този стар работник е страстен бланкистки боец, който посвещава цялото си време, за да направи организацията ефективен инструмент на класовата борба.
С Емил Пуже, негов верен другар, той е навсякъде, където се правят стачки. Несвикнал на безкрайни дискусии, той налага властта си с желязна ръка, за което често е упрекван и което му спечелва много врагове, но въпреки това не можем да поставим в никакъв случай под въпрос неговото влияние. Благодарение на своя безмилостен характер, споровете между различните течения са заглушени и синдикатът успява да запази пълна независимост по отношение на държавата, която се опитва да корумпира синдикалните лидери.
На конфедеративния конгрес през 1905г. е приета Хартата от Амиен, чрез която синдикатите се обединяват около позицията, че отхвърлят държавата във всичките й форми, включително и диктатурата на пролетариата, и че основната организация на работещите хора трябва да бъде тяхната синдикална организация. В нея четем следното:
“CGT, отвъд всякакви политически школи, обединява всички работници, които участват в борбата за премахването на наемния труд и работодателите. Конгресът заявява, че тази декларация е признаване на класовия характер на борбата на икономическия терен, и като такава, тя трябва да организира работниците на бунт срещу всички форми на експлоатация и гнет – както материални, така и морални, установени от капиталистическата класа срещу работническата класа.
Пряко действие
В социалистическото движение през януари 1905 г. Виктор Грифюел дава следното определение на прякото действие: „Прякото действие означава действие на самите работници. Така да се каже, действие, което е пряко упражнявано от заинтересованите страни. Това е работникът, който сам насочва своите усилия; той лично ги упражнява срещу властта, която господства над него, за да получи облагите, които иска от нея. Чрез прякото действие работникът създава своя собствена борба, той я води, решен да не предоставя на друго лице отговорността за собствената си еманципация“.
Революционните синдикалисти водят борба за подобряването на условията на труд, така че „ежедневната борба представлява подготовка, организация и е предусловие за осъществяването на революцията“, както пише Грифюел.
Прякото действие, извършено от активните и осъзнати малцинства има за цел да разбуни духовете (както по време на генералната стачка през 1907 г., когато Париж потъва в мрак след саботажните действия на революционните синдикални електротехници). Целта е да се наложи волята на работниците над работодателите, като само евентуалното използване на пролетарско насилие може да се впише в тази стратегия. „Всъщност ще има пълна еманципация, само когато експлоататорите и шефовете изчезнат и когато бъдат премахнати всички капиталистически институции на държавата. Подобна задача не може да се извърши мирно – и още по-малко законно! Историята ни учи, че привилегированите никога не са жертвали своите привилегии без да бъдат принуждавани и насилвани да го направят от своите бунтуващи се жертви. Малко вероятно е буржоазията да има изключителното великодушие и да абдикира доброволно… Ще бъде необходимо да се прибегне до сила, която, както казва Карл Маркс, е акушерката на обществата.“ (Емил Пуже – CGT).
Митът за генералната стачка на практика
Ожесточената битка за осем часов работен ден между CGT и държавата започва през 1904 г. Кампанията достига най-високата си точка с демонстрацията на сила на 1 май 1906 г., която е активно организирана в продължение на една година. Всички сили на организацията са хвърлени в битката за осем часовия работен ден. Контекстът тогава е бунтовнически, трудовият свят кипи след драмата в мината в Куриер, където 1200 миньори са открити мъртви. 40 000 миньори в Па дьо Кале обявяват спонтанна стачка. Репресиите на държавата не постигат нищо и гневът се разпространява. Около 200 000 стачкуващи са мобилизирани в строителството (бастионът на революционните синдикалисти), металургията, печатарството… движението кулминира с 438 500 стачкуващи във Франция!
Правителството се страхува от избухване на социална война и реагира светкавично. Клемансо, назначен за министър на вътрешните работи, дирижира репресиите. Грифюел и главните синдикалисти на CGT са арестувани без причина. 1 май е придружен от огромна мобилизация на репресивните органи на правителството, които умножават арестите и стрелят по стачкуващите. В общо съгласие властите и работодателите организират уволнението на най-активните работници, които са най-много ангажирани с прякото действие. Изготвени са черни списъци на бунтовниците, които да направят невъзможно тяхното наемане на работа.
Клемансо и неговия наследник Ар. Бриан са най-ефективни, когато успеят да корумпират някои синдикални лидери и чрез тях инфилтрират провокатори (архивите на полицейската префектура са пълни с техни доклади за активността на внедрени полицейски доносници в CGT), които разпространяват недоволство и дискредитират действията на революционните синдикалисти. Увеличаването на степента на вътрешните разногласия и на вътрешния сблъсък между революционните тенденции създават експлозивна ситуация сред ръководството на синдиката.
Противопоставяне: работниците срещу Държавата
Става дума за историята в Дравей Виню, която е започната от Аристид Бриан, тогава министър на вътрешните работи, който хвърля масло в огъня. Демонстрацията на дигеристите и железопътните работници в Париж на 30 юли 1908 г. е удавена в кръв и се превръща в бунт. Двама работници са убити. CGT призовава за мобилизиране на работниците в генерална стачка. В последващата демонстрация във Вилньов-Сен-Жорж има още седем смъртни случая. С помощта на агент провокатор, министърът на вътрешните работи намира претекст да арестува голяма част от синдикалното ръководство, включително генералният секретар Виктор Грифюел, което позволява на предателите да се възползват от лишаването му от свобода, за да организират истински преврат.
Синдикалните лидери са освободени от ареста, но агентите на Бриан, заедно с касиера Леви (вероятно корумпиран) и Латапие, започват истински заговор срещу Грифюел, който открито е обвиняван в злоупотреба със средства на местната конфедеративна организация. Следващият конгрес оправдава Грифюел по всички обвинения, но кризата остава, тъй като огорченият генерален секретар подава оставка. Ниел го наследява с избирането си за генерален секретар на CGT на 25 февруари 1909 г. с гласовете на реформаторите в организацията. Революционните синдикалисти не го оставят на мира: шест месеца по-късно Ниел е принуден да подаде оставка.
Той е заменен от Леон Жуо. Не е учудващо, че напрежението с държавната власт започва да се повишава отново през 1910 г. През октомври по време на голяма стачка на железопътните работници, министърът на вътрешните работи Бриан започва атаки с цел разформироването на CGT. Под прицелът му попада секретарят на въглищарския синдикат в Авър, който е осъден на смърт за стачни действия, с които няма абсолютно нищо общо. Отприщва се огромно работническо протестно движение.
В този критичен момент в своята история трудовият свят до голяма степен се противопоставя на либералната Република. Той е отвратен от отношението на старите драйфусисти (Клемансо и Бриан), които призовават работническата класа да се мобилизира за справедливостта и изведнъж след като се издигат на власт се превръщат в убийци на народа. Това отхвърляне на буржоазната демокрация е особено мощно през годините до голямата война. Започването на Първата световна война е провал за революционните синдикалисти. След като правят всичко възможно, за да спрат отиването към война, патриотичният устрем към в Свещения съюз в крайна сметка ги увлича. Леон Жуо на гроба на Жорес призовава работниците да се сплотят около режима. Това сплотяване около Свещения съюз бележи края на героичния период на синдикализма на прякото действие в CGT, която след войната е поета от бюрократи, които я превръщат в познатия ни днес казионен синдикат.
Rébellion, 16 септември 2014 г.