Защо десните са принудени да градят пропагандата си на базата на измислици, лъжи и манипулации? Отговорът е прост и той се корени в същината на политическите позиции, които те са призвани да защитават. Дясното е консервативния политически спектър стремящ се към запазване на статуквото и защита на интересите на привилигированото малцинство. Независимо дали говорим за феодализъм, капитализъм или обикновено робство – десницата, във всичките си разновидности винаги е изправена пред нелеката задача да обоснове икономически, политически и морално, привилегиите на едно малцинство. През средновековието, за това помага най-вече религията.

Повечето европейски монарси търсят легитимация в църквата и божието провидение. Кратко обяснение на божествените права на монарсите намираме в текстовете на английския крал Джеймс 6-ти от 1597 г.:

„Монархията е най-висшето нещо на земята, защото царете не само са Божиите лейтенанти на земята и седят на Божия трон, но дори и от самия Бог те са наричани богове.„

Повечето европейски монарси са коронясвани по силата на църковен канон, според който така наречените „наместници на бога на земята“ легитимират властта на богоизбраното малцинство, а тези, които не са коронясани от легитимната църковна власт измислят собствени истории за божествения произход на властта си. На практика няма владетел по онова време, който да не оправдава абсолютната си власт с волята на бога. Днес, тази пропаганда може да ни се струва абсурдна, но в силно религиозното средновековно общество много от хората действително са вярвали, че Бог е разпределил властта между коронясаните братовчеди из Европа, а на милионите мизерстващи поданици е отредил да им слугуват докато са живи. Този „божествен ред“ отбраняван от десницата в продължения на векове е пометен от големите европейски революции.

След излизането на европейските общества от така наречените „тъмни векове“, религиозното обяснение за властта на малцинството губи почва сред все по-образованото население. Структурата на властта се усложнява, но тя трудно може да се легитимира, освен чрез насилие, което води до 200 години почти непрекъснати революции и граждански войни в Европа – от Френската Революция в края на 18 век, до овладяването на революционните страсти от държавата в средата на 20 век. През този период, европейските консервативни сили се опитват да се адаптират към новата ситуация търсейки оправдание за подтисничеството и привилегиите в науката. Това е началото на серия от псевдо-научни теории фабрикувани от десницата. Практика, упорито следвана и до днес.

Тогава започват да се появяват изследвания, опитващи се да намерят научно оправдание за подчинението на жените в патриархалното общество в техните физически характеристики. Десетки шарлатани, финансирани от католическата църква и от заможни „благодетели“ предлагат на публичността своите „научни“ изследвания свързани с черепа на жените, теглото на мозъка им и т.н. целящи да докажат, че жената е по-нисше същество от мъжа. Но най-популярни, и дори за определен период считани за действително научни, стават расовите теории, които опитват да наложат йерархична класификация на обществата изобщо според външните белези на индивидите. Според тази псевдо-наука разработена от десницата, човечеството е разделено на раси, като расата на създателите на расовата теория (колко неочаквано) превъзхожда всички останали. Тези теории са използвани от управляващите елити не само като оправдание за жестокостите на робството и колониализма, но и за прокарването на рестриктивни и дискриминативни социални политики, евгеника, стерилизация и геноцид над европейските общества.  Най-голямо приложение тези теории намират в нацистка Германия, където те са преподавани в училищата и стават основа на цялостната социална политика на правителството насочена не само срещу евреите и други етнически и религиозни малцинства, но и срещу всички, които според расовите теории представляват „живи същества незаслужаващи да живеят“ –  хората с физически увреждания, опозиционери, хора с психически отклонения, хомосексуалните и слабите. Всъщност, първото масово убийство организирано от нацистите е умъртвяването на хиляди възрастни и болни хора извършено съвместно с католическата църква.

Но расистките теории са твърде очевидно не-научни, а ефектите от приложението им на практика твърде отвратителни и неприемливи за мнозинството. Те така и не намират широко разпространение извън нацистка Германия, особено на запад, където поддръжници на расистките теории остават предимно представители на икономическия елит, като Хенри Форд и други едри индустриалци, но те са широко отхвърляни от мнозинството – най-вече от работниците и студентите.

Друг проблем за глобалната десница през миналия век е разпространението на демокрацията и всеобщите избирателни права. Докато на мнозинството е отказван достъп до избори, елитите не виждат причина да крият своето отношение към него. Буржоазните вестници от 18-ти и 19-ти век открито обиждат работещите хора, наричат ги „каналии“ и въодушевено подкрепят насилственото смазване на стачки и екзекуциите на протестиращи от ниските класи. С извоюването на всеобщи избирателни права, работническата класа става основен електорален играч и десницата трябва да преориентира своята пропаганда, така че не само да не отблъсква работещите, а да опита да ги привлече на своя страна.

Така се раждат съвременните капиталистически теории, стремящи се да докажат, че капиталистическото производство и пазарът са изгодни за всички. В тези теории, индивидите са нивелирани до обикновени купувачи и продавачи, а самия социален живот е сведен до търговия. Щедро финансирани от едрия бизнес, десните теоретици се превръщат в любими придворни учени за елита. По-скоро проповедници, отколкото учени, те разработват нелепи теории, като „trickle down“ концепцията, доскоро прилагана в планетарен мащаб (но наскоро отречена като бутафорна дори от икономистите на МВФ), според която колкото повече обществени блага са съсредоточени в ръцете на един малък елит, толкова по-добре ще е това за всички. Консервативните икономически теории са придружени с плоска пропаганда обожествяваща привилегированото малцинство от едри собственици. Според нея капиталистите са умни, работливи, иновативни, но също така и щедри, човеколюбиви, филантропи. Инвеститорите „осигуряват работни места“, а десните политици „крепят стабилността“ – този висш и естествен ред, диктуван от Пазара. Характерно за този особен вид икономическа религия е догматизма и пълния отказ от емпирични доказателства. Не е изненада, че в повечето литературни произведения, смятани за класика на възхвалата на капитализма, като например книгите на Айн Ранд – героите са художествена измислица. Просто не съществуват капиталисти в реалния свят, които да притежават поне част от качествата приписвани им от пропагандата. Въпреки това, тази приказка се преповтаря ежедневно, до втръсване от стотиците телевизионни канали (самите те собственост на същите щедри филантропи, които хвалят), където се лее от устите на цели армии от „експерти“, „финансити“, нпо-активисти и т.н. прислужници (също собственост на щедрите филантропи).

В същото време, десницата съвсем не се е отказала от традиционните си пропагандни инструменти. От една страна десните партии, чрез пазарни реформи опропастяват публичното и достъпно образование – не само защото образованието е отколешен враг на десницата, но и защото спонсорите на десницата отказват да плащат данъци, чрез които да го поддържат. Според дясната концепция, образованието трябва да е частно и съответно достъпно само за децата на елита. Атаката на консервативните сили срещу образованието е придружена и с агресивни опити религиозната пропаганда да бъде върната в училищата.

Глобалната десница не се е отказала и от расистките си теории. С разрастването на бежанската криза, видяхме как десницата се превърна в най-големия генератор на фалшиви новини в историята. Създавайки масова истерия и всявайки страх и омраза, консервативните политически сили в Европа и САЩ (и не само) успяха не само да избутат във властта някои от най-крайните си елементи, но и да изместят целия политически спектър на дясно, при което редица доскоро дясно-либерални партии възприеха все по-расистка и авторитарна реторика. Масовата истерия разпространена от десницата бе използвана и за налагане на така наречения „режим на постоянно извънредно положение“, при което в редица големи европейски страни, като Франция и Испания, репресивните органи на държавата получиха огромни правомощия, а народите загубиха редица граждански свободи.

Независимо от историческия контекст, десницата винаги е разчитала и ще разчита на невежеството, страха и омразата. За това винаги и навсякъде, най-добрите оръжия, с които разполагаме срещу прислужниците на управляващия елит са образованието, солидарността и чувството за справедливост, които те така упорито се опитват да ни отнемат. Днес, дясното е във възход и от всички нас зависи, дали ще се оставим то да ни повлече към нови „тъмни векове“ или ще намерим сили да му се противопоставим.