Изборът между Нинова и Борисов е максималното, което представителната демокрация в България може да ни предостави в момента. Той е символ на глобалната ерозия на така наречения „либерален консенсус“ (съвместно управление на леви и десни центристки партии), която протича далеч по-интензивно извън България. Но тази ерозия съвсем не означава, че той ще бъде заменен с нещо ново, а по-скоро наблюдаваме един процес на интеграция на самата „ерозия“ в рамките на политическото статукво. Достатъчно е да погледнем политическото противопоставяне на основните политически сили в страната и гравитиращите покрай тях коалиционни партньори, медии, експерти и нпо-та.
Всички знаем, коя е Нинова. Лидерката на българската „социалистическа“ партия участва смело в масовата приватизация, по време на СДС-арската хегемония края на 90-те. Костов я назначи за изпълнителен директор на „Техноимпекс“ АД. Тогава Нинова беше на 28 години. Тя пое и председателския борд на директорите на ”Техноимпортекспорт” – друго гигантско външнотърговско дружество. В качеството си на директор, тя организира разпродажбата на дружествата, като по същото време банковата й сметка набъбна с милиони. Днес тя е начело на „лявата“ партия в страната, която пък преди няколко години наложи в България най-дясната данъчна политика позната в Европа.
Ако кариерното развитие на Нинова ви се струва нелогично, проблемът е във вас – вие не сте схванали логиката, а тя е желязна – това е логиката на „Режима от 89-та“. БСП е единствената опозиционна партия, която на този етап има някакъв шанс да стане „алтернатива на управлението на ГЕРБ“. Както повечето европейски социалдемократически партии, тя представлява една напълно безпринципна опозиционна сила, представляваща интересите на силни олигархични кръгове в страната (и извън нея) и стремяща се към властта за да реализира техните проекти свързани с България. Представителите на десницата на власт не само легитимират Нинова като представител на „лявото“, но я критикуват за това, че е … „комунистка“?!
Логиката на „Режима от 89-та“ ни казва, че разграбването на публични активи, по време на масовата приватизация организирана по време на дясната хегемония на СДС (дясно правителство и десен президент), може и трябва да бъде характеризирана като проявление на „комунизъм“! Някои биха казали, че да правиш сделки с цел лична облага е чист капитализъм, но това е грешка! Всъщност, в логиката на „Режима от 89-та“ антиподът на „комунизъм“ не е капитализъм, а „анти-комунизъм“.Антикомунизмът служи за универсално оправдание за всяка капиталистическа кражба, за всяка политическа мерзост, по същия начин, по който комунизмът служи за универсално обяснение на идентични кражби и мерзости.
Един от доминиращите аргументи за поддържането на правителствата на Борисов е именно – „по-добре мутро-десницата, отколкото да се върнат комунистите“. По същото време, по което Нинова разписва приватизационните сделки и проверява по два пъти на ден движението по банковата си смета, Борисов е регистриран в оперативния отчет на Централната служба за борба с организираната престъпност (ЦСБОП), като информатор. Това се случва в качеството му на един от големите играчи в силовото натрупване на капитал през 90-те, чрез бизнес-охранителните му начинания под марката ИПОН. Борисов влиза за първи път в народното събрание, като депутат в листатата на НДСВ – тогава коалиционен партньор на БСП, в рамките на правителството на тройната коалиция със зам.министър на икономиката – Корнелия Нинова.
Противопоставянето по линията комунизъм/антикомунизъм е единствения начин да си обясним и да приемем противопоставянето между типични герои на Прехода като Нинова и Борисов. Всъщност, за да можем да си представим и да участваме в каквото и да било политическо противопоставяне, което ни се предлага в рамките на „Режима от 89-та“, неговата логика трябва да доминира напълно общественото пространство. Иначе логическата нишка се къса и мнозинството би се изправило пред невъзможността да бъде управлявано повече от конфигурациите на режима.
Българския политически живот днес обаче не ни дава никакви индикации за подобно скъсване. Докато противопоставянето между основните политически сили на режима в лицето на Борисов/Нинова доминира публичното пространство, достатъчно е да погледнем кресливата извънпарламентарна опозиция за да установим неговата стабилност. Да вземем „най-авангардния“ политически проект от последните години – самообявилата се за „политически стартЪп“ партия на бившия съдебен министър на Борисов – „Да, България“, която задълбавайки в претенциите си, че представлява „нещо ново“, дори бе обвинена в „лявост“.
Преди няколко седмици, по време на конференция в Берлин, лидерът на партията, поставила борбата с корупцията в центъра на своята платформа, Христо Иванов, заяви – „корупцията е новия комунизъм“, давайки ясно да се разбере, че „анти-корупцията е просто анти-комунизъм продължен с други средства“ и че логиката на режима е по-жива от всякога. Важно е да отбележим обаче, че опитите на партии като Да, България да мобилизират млади и прогресивни (условно, защото все пак, да, в България сме) хора в рамките на една типична партия на прехода украсена с термини от гиг-икономиката и подсолена с щипка активизъм (но не прекалено, че да не уплашим Американското посолство), все пак претърпя пълен провал и се върна обратно там, където й е мястото – в консервативния ъгъл на градската десница, сред потенциалните коалиционни партньори на ГЕРБ чакащи своя звезден миг и своя „исторически компромис“.
Всички значими политически групировки в страната, независимо от определени, необходими за електоралната игра, разлики в реториката, на които залагат, в крайна сметка са обединени около стълбовете на „Режима от 89-та“ – капитализъм, частна собственост, пазарна икономика! Настоящето е черно, а бъдещето изглежда сиво, както се пее в една сръбска песен. Въпреки набралите сила последните години, особено след социалните бунтове през 2013, различни анти-авторитарни, експлицитно или имплицитно леви активистки групи, синдикати и движения, те все още нямат необходимата социална база в страната за да бъдат активен фактор в обществения живот. Това може да стане, едва когато логиката на „Режима от 89-та“ бъде скъсана и обществото може свободно да погледне към едно възможно бъдеще отвъд Прехода и неговата управляваща политиката, икономиката и умовете ни олигархия. Докато перспективите пред това не са много оптимистични, далеч по-вероятен сценарий се разиграва в дясното политическо пространство, което след световните вълнения по време на икономическата криза усилено търси варианти за бетониране на статуквото.
След демократичните и антикапиталистически бунтове в цял свят, характеризиращи периода на финансовата криза 2008-2013, сега сме свидетели на една глобална реакционна вълна – повсеместно настъпление на консервативните сили и изместване на целия политически спектър надясно. За да отчетем действително планетарния мащаб на тази дясно-консервативна вълна, трябва да вземем предвид не само възхода на Тръмп в САЩ и анти-мигрантските консервативни партии в Европа, но и същите процеси в страни, които обичайния анализаторски разказ избягва да съпоставя със Запада. Това са затвърждаването на консервативните и силно религиозни режими на Путин в Русия и Ердоган в Турция, както и вълната от ислямски консерватизъм в близкия Изток, чието най-остро проявление – Ислямска Държава е само върха на айсберга. Към тях можем да добавим и краха на „розовата вълна“ в Южна Америка и възхода на консервативната десница в региона, като ефектите от тази вълна виждаме и сред определяни като „крайно-леви“ правителства в региона в лицето на анти-демократичния завой на Боливарската революция във Венецуела под Мадуро.
В тези условия на възход на глобалната десница и то на нейните най-консервативни и най-реакционни проявления, не е изненада, че наблюдаваме опит за консолидация в крайно-дясно и в България. Моментът е особено подходящ, тъй като освен световната тенденция, тази ниша в момента е освободена от НФСБ, АТАКА и ВМРО, които побързаха да осребрят дивидентите, които натрупаха по време на бежанската криза, като седнаха в скута на Борисов в първия момент, в който той имаше нужда от тях. Основни претенденти за гласовете изхвърлени на улицата от Патриотите са представителите на „градската десница“ в лицето на бившите коалиционни партньори на Борисов от разпадналия се Реформаторски Блок.
Кънев, Кунева, Атанасов, а от скоро и примирилия се с участта си Христо Иванов побързаха да яхнат консервативната вълна, разчиствайки всички либерални остатъци в партиите си и замествайки ги с религиозен фундаментализъм, пазарен популизъм и национализъм. В същото време, към интензивното политическо инженерство на нов десен коалиционен партньор на ГЕРБ се присъединиха и редица новосъздадени или новоактивизирани консервативни НПО и фондации (Мисъль, Младежки Консервативен Клуб, БЛО. ЕКИП и мн. др.), обградени с десетки медии и блогове и вероятно финансирани от ГЕРБ, чрез Георги Харизанов. Самия Харизанов пък наскоро получи телевизия Европа, която да осигури медийно присъствие на новата „автентична“ консервативна десница. Не че такова й липсва по националните медии, но явно медийното облъчване никога не е достатъчно за десницата. Дали консервативната алтернатива на Реформаторския Блок ще се групира около неговите остатъци, или ще се търси напълно нов формат, все още не е ясно, но е сигурно, че основните представители на извънпарламентарната десница с ентусиазъм ще се включат в каквото и да е, което би им осигурило преминаването на 4%-та бариера.
Амбициите на новата „автентична десница“, макар и разнообразни, си остават тривиални – връщане на държавната софра, комисионни, засилване на позициите в съдебната власт, съучастие в проектчета и лобистки схеми и всички останали традиционни форми на паразитизъм, които този тип хора използват за да плуват на повърхността, и които в техните очи са достатъчни, за да могат да гледат на себе си като „елит“. Естествено, зад лидерите са влачат и интересите на цял отбор млади десни „комсомолци“, тепърва прохождащи в мрежата от НПО-та и търсещи своето място под слънцето (и своите трохи от трапезата), както и още по-големия отбор на застаряващите тъмно-сини истерици, чиито интереси се изчерпват с подсигуряването на някаква медийна трибуна, където все още някой понася антикомунистическото им бръщолевене, което повтарят през последните 20 години.
Техните борби и стремежи остават несъществени за мнозинството хора в страната, които са изправени пред съвсем други проблеми – безпрецедентно неравенство, смазваща бедност, погазване на трудовите права, колапс на обществените услуги, липса на перспектива и социален канибализъм. Всичко това е пряко следствие от икономическия модел наложен от „Режима от 89-та“, от който приватизационните авантюри на Нинова, „спестяването“ с бухалка в ръка на Борисов и анти-комунистическата истерия на лакеите им са градивни елементи. За да започнем да мислим отвъд логиката на режима, трябва да разбием аполитичния разказ, в който сме препарирани и да разберем най-после къде се намираме. Трябва да осъзнаем, че няма пазарна икономика без приватизационно разграбване, няма капитализъм без Ипон! Няма и разклащане на статуквото без удар в неговите основи! В България не просто няма политическа опозиция. В България не съществува самото политическо пространство. Това е най-съществения елемент на режима, който представя себе си като „над-идеологически“, а в действителност е анти-политически : няма ляво и дясно – има експертно, по същия начин както няма комунизъм и капитализъм, а има комунизъм (не в политическия смисъл, а като проекция на отреченото минало) и анти-комунизъм! Аполитичността е усмирителната риза, която режимът ни налага и чрез нейното преодоляване, ние ще можем да започнем процес на реално политическо противопоставяне, което ще доведе до нещо, което днес дори не можем да си представим – пълен колапс на „Режима от 89-та“ и изграждането на нещо ново, сред неговите руини!