Когато говорим за казионните синдикати изобщо и КНСБ в частност, често вземаме предвид техния произход като наследници на казионните синдикати създадени по времето на управлението на държавния социализъм (държавния капитализъм), като придатък на БКП или както е модерно да се казва тогава, като „трансмисия на партията“. Това е колкото вярно, толкова и непълно. Подчинението на синдикатите на партията е свързано с подчинението на целия политически живот в страната и протича по сходен начин. То не се извършва за една нощ, а напротив. След 9 Септември 44-та година, синдикатите, както и много забранени дотогава политически сили вкусват свободата. Докато земеделски, анархистки и други леви политически организации излизат от нелегалност и започват масова дейност из страната, синдикатите се регрупират, сключват се множество колективни трудови договори и много синдикални дейци се опитват да наложат принципите на свободния синдикализъм и да извоюват независимост на работещите от партията. Техните надежди са попарени и синдикалното движение е окончателно подчинено едва през 1948г, когато втората най-голяма синдикална организация в страната – Общия земеделски професионален съюз(ОЗПС) се слива със създадения още през 44-та и изцяло подчинен на БКП – Общ работнически професионален съюз(ОРПС).

Но това не е цялата история. Всъщност, КНСБ е наследник на доста по-стара казионна организация – Българския Работнически Съюз. След преврата на 19 май 1934 г . извършен от десните сили обединени в кръга „Звено“ и военните, правителството суспендира Търновската конституция , разпуска Парламента , забранява политическите партии и свързаните с тях масови организации . Независимите синдикати на работниците са забранени и на тяхно място започва създаването на нови , държавни синдикати , като за модел се възприема тоталитарната система въведена от Мусолини във фашистка Италия. Законодателно, с Наредба-закон за професионалните организации се започва организирането на работниците и служителите – първоначално от Министерството на народното стопанство , а в последствие – от Дирекцията на Обновата . През 1935 г . се приема Наредба – закон за работническите професионални организации . В нея се определят целите на работническата организация :  „да служи като орган на държавата в провеждането на нейната стопанска и социална политика и да се грижи за моралното възпитание в национален дух на членовете си ; да развива чувство на дълг и култ към държавата“ . В структурно отношение , според Наредбата , ръководните органи са избираеми от съответната организация или съюз , но, както във фашистка Италия се утвърждават от Министъра на народното стопанство или упълномощено от него лице , а държавната администрация има правото на пълен контрол върху финансите на профсъюза . В изпълнение на Наредбата се включва цялата държавна бюрократична машина , като за създаването на казионните работнически синдикати се използват различни методи , включващи както политически натиск, така и терор . През октомври 1935 г .  Българския работнически съюз ( БРС ) е напълно изграден като до 1937 в него вече са вкарани 75 % от работещите в страната. БРС се намесва значително в стачните конфликти в периода 1936 г . – 1944 г . Въпреки че не е в състояние да ги предотврати напълно , той допринася за тяхното ограничаване.

След Деветосептемврийския преврат от 1944 година БКП поставя Българския Работнически Съюз под свой контрол и той става основа на новосъздадения Общ работнически професионален съюз (днес Конфедерация на независимите синдикати в България – КНСБ). По този начин, се оказва, че Българската Комунистическа Партия не открива топлата вода, а просто продължава една традиция на подчинение на работещите и техните организации, започнала още по време на монархо-фашисткия режим в страната. Нещо повече – процесът на подчиняване на синдикатите и обхващането на работниците чрез държавни казионни организации протича по същото време в цяла Европа и САЩ. Проследявайки историята на синдикатите ние можем лесно да разбием някои заблуждения, родени по време на Студената война за да разграничат враждуващите страни в нея. За разлика от митовете разпространявани по времето на голямото противопоставяне между източния и западния блок, ние наблюдаваме един общ процес на подчинение на обществения живот от държавата, който протича почти едновременно и идентично във фашистките Италия, Испания и Германия, в болшевишка Русия, но и в традиционните западни капиталистически държави като Англия, Франция и САЩ.

Далеч от опростенческите опити идващи от либералната десница, опитващи да приравнят фашизма и болшевизма, историята ни разкрива една глобална тенденция на смазване на революционния дух сред работещите и то чрез използване на идентични инструменти и на изток и на запад – създаване на мощни казионни синдикати под контрола на държавата, които да изместят автономните синдикати на работниците, забрана и преследване на революционните организации. Всичко това гарнирано със социални отстъпки, регулации и държавен контрол над икономиката, който да смекчи ефектите от капитализма и по този начин да ограничи анти-капиталистическите настроения сред мнозинството. Резултатът е създаването на социалната държава в нейните различни вариации приложени в САЩ, СССР и Европа. Например, в следвоенния период, повечето англичани, както и българите работят държавна и сигурна в дългосрочен план работа, ползват държавно образование, държавно здравеопазване и т.н.. За повечето хора в България, като част от бившия източен блок и обект на особено интензивна пропаганда и от двете страни на желязната завеса е особено трудно да си представим тази обща траектория, която споделяме с обществата в западна Европа и отвъд океана. Но това е особено важно както за да си обясним миналото, така и за да разберем къде сме сега. Защото какво е политическото разделение днес, освен различни цветове и враждуващи групировки съществуващи в рамките на един и същ политически проект, една и съща партия следваща глобалните тенденции на неолибералния капитализъм? И какво са съвременните казионни синдикати, като КНСБ днес, освен „трансмисия“ на тази партия?