Преди два дни, на 13 Януари се навършиха 140 години от раждането на българския поет символист Пейо Яворов, считан за едно от значимите имена в българската поезия на 20в. В негова чест публикуваме откъса от книгата на неговия съвременник Петър Манджуков, „Предвестници на Бурята“, в който главен герой е именно поетът. Преди откъса, ето и малко информация за другите главни герои:
Орце – Йордан Георгиев (Гьошев) Попйорданов, известен като Орце, е български революционер – анархист, ръководител на солунските атентатори. На 16 април 1903 година взривява динамита в прокопания тунел под Банк Отоман в Солун и я вдига във въздуха. Загива на 17 април 1903 година, хвърляйки последните си бомби върху обсаждащите го турски войници.
Милан п. Йорданов – анархист революционер, водач на чета на ВМОРО в Радовишко, брат на Орце.
Нунков – Константин (Коста) Нунков е български революционер, анархист, деец на Македонския комитет и кумановски войвода на ВМОРО.
„През м. май 1901 г., в салона на бившия кафе-шантан „Сан-Стефано“ се откри първият конгрес на женските дружества в България. От нямане какво да правим, ние — т.е. Орце, брат му Милан п. Йорданов, Нунков и аз — посещавахме редовно заседанията на тоя конгрес. Там Нунков ни запозна с Пею Крачолов, познат на широката публика под псевдонима му Яворов. Те и двамата — Нунков и Яворов — бяха родом от гр. Чирпан, познавали се от деца и бяха много близки. Яворов беше — така да се каже — заплес, захласнат в своите поетически стихобесия; често той чрез внезапно мълчание прекъсваше наченатия разговор, за да го почне — пак така внезапно — на същата тема тогава, когато тая последната отдавна беше променена от събеседниците. Яворов беше изискано облечен; върху чистия, нов и спретнат костюм той носеше отгоре едно пардесю от габардин, бежов цвят, което особено много се харесваше на Орцевия брат Милан п. Йорданов.
— Ми имрендисава алищата на овай утман! — казваше Милан. — Който да го кандардиса да иде да се похарчи, та да му ги земеме! Та и ние да се биджердисаме по мираз сос нови алища[15]…
Дяволит човек беше Милан! Оттогава насетне, всякога, когато сядаше в компания с Яворова, описваше в най-красиви картини четническия живот, моралното доволство от „изпълнения патриотически и граждански дълг“ и спомена за въстанника, загинал в борбата, възпяван от поетите в стихове, като ония на Христо Ботев:
…Тоз, който падне в бой за свобода,
Той не умира…
Яворов се хвана на въдицата: той замечта да замине с чета в Македония. Един месец по-късно той замина с Делчева.
След заминаването на делегатките, Милан продължи да обработва четническия мерак на Яворова, който, както казах по-горе, след около един месец замина с чета с Делчева. Тоя подвиг на Яворова беше възпят от Александър Кипров следната година в хумористическия в-к „Българан“ с думите:
…Във Турция бях,
турчин не видях!…
Яворов замина с Делчева; Милан получи от ръцете му и наследи спретнатия му нов костюм заедно с пардесюто от габардин бежов цвят, след което през есента замина за Македония, но не като нелегален, а за да изпълни своята мечта — да си иде във Велес, да седне върху кепенека на дюкяна и да заживее мирно, спокойно и кротко, както са живели неговите деди и прадеди, понеже — мислеше той — турската администрация ще да го е вече забравила. Той дошъл във Велес и няколко седмици живял мирно и тихо; изглеждало, че турската администрация действително го е забравила. Веднъж, когато се установило, че няколко души нелегални пребивават в града, покрай тях администрацията се сетила, че и Милан, който открито и спокойно си живеел в родното място, има някакви сметки с нея и го потърсила да го арестува. Милан напуснал бащината си къща и няколко дни се крил в свои близки роднини. Една вечер, заедно с търсените други нелегални, той „скършил фенерот“, както казваха по онова време във Велес за хората, които нелегално бягаха от преследването на властта. Около града, обаче, обикаляли девриета; едно от тях забелязало групата беглеци и стреляло по тях. Завързала се престрелка; Милан останал като задно прикритие на своите другари и водил престрелката с турците, докле всичките се измъкнат. По време на престрелката той бил ранен; след като му се свършили патроните, той бил убит и така накълцан с тесаците от войниците на деврието, че на следния ден, донесен в града и изложен, за да го познаят кой е, никой не можел да познае в тая накълцана маса лицето на Милана п. Йорданов. Познали го по пардесюто, онова — Яворовото пардесю — от габардин бежов цвят…“