Точно преди една седмица бе 1 Май – Международния ден на труда. За всички класово осъзнати работници, това не е поредния празник или обикновен почивен ден, а ден символ на борбата на работещите хора. Повечето от читателите на Без Лого вероятно са наясно с неговата история, но смятам че е важно да я споменем отново, поне накратко.

Началото се поставя на 1 май 1886 г. в САЩ, когато синдикатите провеждат мащабна национална стачка, в която вземат участие над 300 000 работници от цялата страна с искане за въвеждане на официален 8-часов работен ден. След тридневни протести в Чикаго полицията и частни охранители наети от бизнеса, разпръсват протестиращите, раняват около 200 души и убиват поне 4 души. Репресиите срещу работниците продължават и след смазването на протестите. 7 работници-анархисти са арестувани заради участието си в демонстрацията. Те са набързо oсъдени и обесени в центъра на Чикаго. Делото срещу тях се превръща във фарс и международен скандал, като няколко години след обесването на работниците, съдът е принуден да признае, че те са били напълно невинни. Драмата в Чикаго дава още повече сили и решимост на борбите на работещите хора, като борбата за 8 часов работен ден се разпространява по цялото земно кълбо, а 1 Май започва да се отбелязва, като ден – символ на борбата на всички работници по света.

От тогава, до днес – всяка година, на тази дата, по целия свят милиони работници заливат улиците на големите градове в борба за социална справедливост. Там, където работническата класа е силна, не се провеждат тържества, а стачки и блокади, чрез които работниците заявяват своята колективна сила и се борят за своите права! Разбираемо е, че всичко това е неудобно за политическата класа и икономическия елит, и затова те всячески се опитват да омаловажат този ден, да го обсебят и да го превърнат в бутафория. Ние не можем да позволим това да се случи.

1 Май е нашия ден – символът на нашите борби и на тези, на работниците преди нас. Ден в който трябва да си спомним за всички постижения на обикновените хора в неравната борба срещу капитализма и привилегированите класи. Работниците преди нас и техните синдикати успяха да извоюват на практика всички социални придобивки, на които се радваме днес – петдневната работна седмица, осемчасовия работен ден, обезщетенията при уволнение, майчинските, социалните и здравните осигуровки, годишния отпуск, обедните почивки и т.н. Същите работници бяха на първа линия в борбите за свобода на словото, за демократични права и права на жените. Нито една от тези придобивки не ни е била подарена от политиците или шефовете, а е извоювана от работниците чрез безброй протести, стачки и окупации и с цената на много жертви. Затова, на този ден е важно да си припомним колко трудно е извоювано всичко това, което днес приемаме за даденост. Само така, ще можем да осъзнаем колко голям е залога в социалната борба, която и днес продължава с пълна сила.

Днес сме в разгара на открита класова война, водена срещу нас от страна на бизнеса и държавата. Капитализмът е в екзистенциална криза по цялото земно кълбо. България, като периферия на европейския капитализъм е принудена да понася най-тежките удари на тази криза. През годините на Прехода, срещу българския народ бяха проведени серия от неолиберални експерименти, които опустошиха българската икономика и общество. Днес, българските работници са най-бедните и най-обезправените в цяла Европа, като нито една политическа сила в страната не смее дори да излъже, че има перспектива за отлепяне от дъното. Цялата икономическа стратегия за развитието на България се гради на схема за социален дъмпинг, който е официална политика на всяко следващо правителство. Това е политиката на привличане на чуждестранни инвеститори чрез данъчни облекчения и обещания за евтина работна ръка. Политика, целяща да осигури бързи и лесни печалби за представителите на родния и чуждестранния бизнес елит, на гърба на работещите хора, които са тези, които плащат сметката. От приватизацията, данъчните облекчения, дерегулации и привилегии се възползваха най-вече едрите капиталисти и олигарси, които натрупаха баснословни печалби, разорявайки страната. Унесени във вихъра на лесните печалби и обслужвани от всички значими политически сили у нас, те лобираха за въвеждането на радикален данъчен експеримент в страната – плоския данък, чрез който прехвърлиха данъчната тежест върху гърба на работниците. Това остави социалните системи, като здравеопазване и образование, трайно недофинансирани, като в крайна сметка днес те са доведени до колапс.

Действията на политическия и бизнес елит са съвсем рационални от класова гледна точка. Те се лекуват в най-скъпите частни болници в чужбина, а децата им учат в престижни западни университети, докато ние и нашите семейства сме принудени да живеем с последствията от техните действия. След десетилетия на пазарни реформи, образователната система се е запътила към пропастта, а здравеопазването вече е там. 2018 година ни посрещна с новините за десетки нови закрити училища и болници из цялата страна, като в същото време стана ясно, че българинът доплаща най-много за здравни услуги в целия ЕС. На фона на тази социална катастрофа, статистиката за демографския срив в страната и масовата емиграция не би трябвало да ни учудва. Единственото, което трябва да ни учудва е търпението на българския народ.

Липсата на съпротива срещу тези антисоциални политики дава все повече смелост на представителите на едрия бизнес и техния обслужващ персонал разположен в парламента. През последната година те започнаха открита атака срещу работещите хора в страната. Първо приеха законови промени орязващи достъпа до и без това мизерните обезщетения за безработица. След това, след месеци на открит лобизъм от страна на работодателските организации, правителството прие законови промени за внос на чуждестранни работници с цел социален дъмпинг. Тези законови промени целят да подпомогнат работодателите да поддържат изкуствено ниски заплати, възползвайки се от икономическите затруднения на работниците в страни като Украйна и Молдова.Но това съвсем не е всичко. През последните няколко месеца, бизнеса и слугите им атакуваха инвалидните пенсии, опитаха да премахнат добавката за клас прослужено време, дори заговориха за отмяна на минималната работна заплата и приватизация на пенсионната система.

Лакомията на тези паразити се самозахранва – колкото повече получават, толкова повече искат и няма да се спрат пред нищо, в стремежа си да изсмукват печалба от гърба на работещите. Наглостта им се увеличава пропорционално с лакомията. Миналата година, хиляди работници из цялата страна организираха протести и стачки срещу работодателите, които бяха откраднали техните изработени заплати. Имаше стачки на миньорите, протести и окупации на шивачки, на работниците от Пикадили, работници от Макс Телеком и стотици други. В този момент, председателя на най-голямата работодателска организация у нас излезе с публично изявление, в което нарече протестиращите работници – търтеи. Този паразит директно се изплю в лицето на хората, осигуряващи със своя труд, неговия охолен живот. Това доведе до още повече хора, които се включиха в протестите и след месеци на протести в различни градове, работниците и техните автономни синдикати в крайна сметка успяха да принудят властта да отстъпи и да приеме важни законодателни промени, решаващи някои от непосредствените проблеми, пред които са изправени работещите хора в страната. Едно от най-важните от тях, бе отварянето на фонда за гарантиране на вземанията, от който не само хилядите ограбени работници ще могат да получат част от парите си, но и всички останали работещи хора в България вече ще имаме достъп. Така че тяхната победа, се оказа и победа за всички нас.

Днес, тази борба продължава. Някои от най-належащите искания на работниците повдигнати по време на миналогодишните протести все още не са изпълнени. Едно от тях например е безобразието, че банките са на първо място в списъка на кредиторите при фалит на предприятие, а работниците са почти на последно. Не може да позволим държавата да продължава да поставя интереса на банковите спекуланти над този на работещите хора. Макар че изпълнението на това искане действително ще доведе до значително подобрение на правата на българските работници, трябва да сме напълно наясно, че то е капка в морето. Като работници, ние сме длъжни да гледаме цялата картинка и да се борим, не за трохи, а за радикална промяна в страната.

Всички ние и нашите семейства, сме пряко засегнати от картелните споразумения между работодателите, поддържащи заплатите в цялата страна изкуствено ниски. Всички сме потърпевши от масовото укриване на осигуровки, което ни лишава от базови трудови права, като справедливо обезщетение при безработица и спокойствие за бъдещето, като в същото време нанася удар срещу и без това мизерните пенсии на сегашните пенсионери. Всички сме потърпевши от повсеместното погазване на трудовото законодателство чрез произволното увеличение на работния ден, незаплатения извънреден труд, лошите условия и т.н. Повечето от нас са сменяли не един работодател през годините, и сме се нагледали на всичко – от кражба на заплати и натиск от страна на управата да не използваме полагащите ни се почивки, до психически, а на места и физически тормоз на работното място. Решенията на всички тези проблеми минават през обединението на работещите хора от различните сфери и сектори. Наивно е да стоим и да чакаме някой друг да свърши това вместо нас. Нито политиците, още по-малко пък работодателите, ще запретнат ръкави и ще подобрят нашето положение. Това ще свършим сами, както сме го правили винаги в историята. За да защитим своите интереси, ние трябва да се организираме в наши собствени синдикати и да се присъединим към автономния синдикализъм, който набира все по-голяма скорост в страната. Станете членове на автономен синдикат и защитете правата си! Организирайте синдикална секция във вашия офис или предприятие. Да действаме заедно! Нашата сила е в обединението и солидарността между работещите. Силата е в синдиката!