Последните два дни, цяла Европа, но най-вече Балканите, с интерес следят мащабните улични протести избухнали в северната ни съседка. Десетки хиляди румънци заляха улиците на по-големите градове, като според местните медии в пика на протеста в Букурещ, тяхната цифра е достигнала внушителните 80 000 души.

Протестите на пръв поглед не се различават от тези през 2017. Поводът е поредната чистка извършена от управляващото правителство на PSD, а причините, които протестиращите изтъкват са корупцията, липсата на реформи и най-вече на съдебна такава. Въпреки водещата роля на опозиционната дясно-центристка партия и действащия президент на страната Клаус Йоханис, който подкрепя протестите, те са израз на общото недоволство от социалното, икономическото и политическото положение в страната. Изразът, който това недоволство добива, обаче ни дава ясни знаци за пълното безсилие на румънския народ да осмисли причините за своето положение и да начертае някаква смислена траектория за промяна.

Протестите в Румъния плашещо напомнят на тези в България – хиляди хора, разхождащи се с безлични национални трибагреници по площадите, слушащи до болка повтарящите се изтъркани речи на дясно (или ляво, без значение) центристките политически лидери, които не могат да запалят особено въодушевление, дори сред почитателите си, но пък не се намира и друг, който да има необходимия материален стимул да води цирка. В това застояло блато, представляващо тъжна смес от общо недоволство, социално отчаяние, аполитичност, конформизъм и скука, не е изненада, че крайно-десните клоуни получават поле за изява, както вече видяхме в много европейски страни.

„Протестираме срещу корумпираните политици… те не мислят за народа, а за себе си“ – обобщава общото настроение една от протестиращите, сред многото репортажи от мястото на събитието – „Искаме оставка! Оставка!“. 

Множеството на улицата е социално разнородно. Наред със заможните бизнесмени, адвокати, дребни, средни и едри капиталисти, улиците са залети и с хиляди работници, безработни, студенти, маргинали. Но политическите им искания са плашещо еднакви- оставка на правителството, съдебна реформа, борба срещу корупцията. Работещите хора – единствената обществена сила, която има материалния интерес и политическата тежест да извърши радикална промяна се е оставила да бъде претопена в разнородната, пресичаща класовите разделения, лесноманипулируема маса, и по този начин е изоставила своя класов интерес предоставяйки се в услуга на интереса на своите собствени експлоататори.

Когато говорим за безсилието на румънския народ, нямаме предвид неговата неспобност да осъществи поставените от протеста цели. Напротив, тези цели вероятно в голяма степен ще бъдат изпълнени – оставката на правителството е най-често използвания от управляващите отдушник, използван своевременно при всяка по-сериозна политическа криза. В много случаи, оставката е желания изход от политическа криза дори за самото управляващо мнозиство. В България, където преживяхме вече две оставки на управляващата партия през последните години, след които тя неизбежно се връщаше обратно на власт с нови сили, би трябвало да знаем това най-добре. Но дори и в румънския случай, тя да доведе опозицията на власт, това няма да промени нищо.

Поредната рокада няма да повлияе на съдебната реформа, която така или иначе е в програмата на всяка политическа сила, нито пък ще повлияе на корупцията, която, като градивен елемент на всяка капиталистическа държава, ще продължи безметежното си съществуване, точно както и борбата срещу нея ще продължи все така безмилостно и безрезултатно. Но дори съдебната реформа да бъде проведена точно така, както искрените й поддръжници си представят, а корупцията чувствително ограничена, това няма да промени по никакъв начин социално-икономическото положение на румънците, поради простата причина, че то не е резултат от корупция или лошо законодателство.

Повърхностната, но затова пък лесно-смилаема концепция за корупцията, като стояща в основата на всички социални проблеми, съдебната реформа, като универсално решение за нея, и оставката, като „пряко действие“ за нейното осъществяване, са в основата на съвременната либерална идеология. Тази концепция не е нито румънски, нито български патент, а я откриваме у всички центристки, либерални политически сили в Европа, от шведските социалдемократи до Меркел и от испанските консерватори до Макрон. Въпреки простоватия, предназначен за бърза консумация характер на тази съвременна идеология, тя съдържа огромен политически потенциал, чрез който се явява изключително точен изразител на икономическата динамика в неолибералното настояще. Този потенциал се крие в нейната универсална функция на индивидуализиране на социалните проблеми: тя превръща корупцията, от структурен проблем на капиталистическата държава, в индивидуален акт на шепа „самозабравили се“ политици; тя покрива с мощна пелена от невежество и популизъм причините за все по-нарастващите неравенства, в следствие от неолибералния капитализъм, като вместо анализ, ни сочи с пръст шепа олигарси, които играят „нечестно“ и опорочават иначе добрата, според тяхната идеологическа линия, капиталистическа система.

Протестите в Румъния очевидно не могат да надскочат изкуствените граници, наложени им от доминиращата либерална доктрина и именно в това се крие тяхната безпомощност. Тези многохилядни протести са практически безпомощни да поведат някаква промяна, не заради своята неорганизираност и зависимостта им от опозиционните политически лидери, но заради най-страшната безпомощност – тази на съзнанието, при която, съвсем по оруеловски, множеството на площада се е отдало дотолкова на доминиращата идеология, че не може дори да си представи някаква промяна.

 Макар и водени от либералните политически сили, защитаващи интересите на едрия бизнес, докато ухажват електоралната си база от средната класа и държат работниците в политическа кома, подобни масови протести, като тези в Румъния в момента, винаги крият и някакъв радикален потенциал. За съжаление, този потенциал засега изглежда едвали ще се реализира, като индикация за това е и самото присъствие на улицата на толкова разнородни социални групи. Ако недоволните от социалното статукво – работещите хора, осъзнаваха своя класов интерес, те нямаше да шестват под знамената на държавата, която ги подтиска и да си правят селфита и съвместни пърформанси с шефовете, които ги ограбват, а щяха да веят черни знамена и да превземат фабриките им.