Глава IV от книгата на историка Александър Шубин „Великата Испанска революция“, посветена на икономиката на анархистите, установяваща през 1936 г. контрол над Каталуния – най-важният испански регион.

„Човешките същества се опитват да бъдат човешки същества, а не зъбци в капиталистическата машина“ – Джордж Оруел

Испанската революция е уникална. За първи път в историята в такива мащаби се практикува производствена демокрация в индустриалния сектор. За първи път милиони работници получават правото на практика да взимат решения, от които зависи техният живот, и създават социално-икономическа система на самоуправление, за работата на която може да се съди по действителните резултати, а не само по намеренията.
Особено дълбоки преобразувания по време на Испанската революция се случват в североизточната част на страната, в Каталуния и Арагон, където ги провеждат анархосиндикалисти и леви социалисти.

Фабриките на работниците

Започва социалната революция, за която цял живот са мечтали анархистите, левите социалисти и комунистите.
В първите дни след началото на войната много лидери на анархосиндикализма продължават да имат апокалиптични представи за революцията като процес на пълно разрушение, след който следва изграждането на нов свят. На въпроса на кореспондент „Ще седите ли върху купчина руини, ако спечелите?“, Буенавентура Дурути отговаря: „Ние винаги сме живели в дупки и гета. Знаем как с течение на времето да се приспособим към такъв начин на живот. Но не забравяйте, че ние можем и да строим. Именно ние построихме тези дворци и градове тук, в Испания, в Америка и навсякъде… Не се боим от развалините. Искаме да унаследим земята… Ние носим в сърцата си новия свят. Той израства сега, в тази минута.“ Като Дурути говорят хората, привикнали към нищетата и тежкия труд. За тях дори пуританският начин на живот е забележително подобрение. Те са вдъхновени не от перспективата за ситост, а от чувството за справедливост и свобода. Именно въодушевлението, вярата в това, че революцията носи освобождение, подбужда милиони хора към самоотвержен труд, активно участие в политическия живот и готовност да дадат живота си за „новия свят в нашите сърца“.

Съветският комбриг Алексеев подчертава оптимистичната обстановка в тила: „Тилът живее пълноценно. Магазините търгуват, хотелите и ресторантите са пълни с хора, работят кината и театрите. Върви строителната работа. Непрекъснато се движат автомобили. Настроението на хората е бодро и бих казал весело“.
Изглежда, че този свят възниква лека-полека. Участникът в анархосиндикалисткото движение Е. Понс Прадес си спомня своите чувства от това време: „Беше достатъчно да се сменят знамената, да се запеят нови революционни песни, да се премахнат парите, йерархията, егоизма и арогантността – стълбовете, на които се крепи империята на парите. Така смятах не само аз, обикновеният младеж. Така мислеха бойците на НКТ (Национална конфедерация на труда – бел. пр.), които толкова дълго и ожесточено са се борили в своя живот“.
Често анархистите се опитват да „продължат напред“, да ускорят пълното социализиране на икономиката. По думите на умерения синдикалист С. Клара, „работническата класа показа забележително чувство на инициатива. Но това не означава, че не е имало глупости в колективизацията. Вземете фризьорите. Каква беше там на практика колективизацията?… И какъв беше резултатът. Всички тези дребни собственици, които доброволно водеха борба срещу фашизма, се обърнаха срещу нас“.
На 17 септември излиза възвание на НКТ с призив да се защитават дребните собственици, селяни и търговци от произволните конфискации. На 15 ноември 1936 г. вестникът на НКТ „Солидаридад обрера“ призовава за „разбиране и уважение към дребната буржоазия“.
Въпреки че Републиката официално не се противопоставя на капитализма, а нейното ръководство включва либерали, активната част от обществото върви по антикапиталистически път. Съветски специалист докладва: „Класата на едрите и средните промишлени и търговски капиталисти е отчуждена… Никой в републиканска Испания – нито работниците, нито комунистите, нито левите републиканци, нито социалистите, не смята, че в случай на победа на Републиката е възможно връщане към стария ред“.
Намиращият се в Барселона през декември 1936 г. Дж. Оруел пише: „За първи път бях в град, където работническата класа седеше „зад руля“. Почти всяка сграда, независимо от големината й, беше завзета от работниците и украсена с червени знамена или черно-червените знамена на анархистите… Църквите тук и там бяха систематично разрушени от групи работници. Всеки магазин и кафе имаше надпис, съобщаващ, че те са колективизирани… Сервитьорите и продавачите ви гледаха в очите и се обръщаха към вас като към равен. Холопичните и дори церемониалните форми на речта бяха изчезнали. Никой не говореше „Дон“ или „Сеньор“. Всеки се обръщаше към всеки с „другар“ и „ти“ и казваше „здравей“ вместо „добър ден“.
Много години по-късно участникът в тези събития работникът-комунист Н. Хулиан говори пред кореспондент: „Не можете да си представите колко бързо масите могат да се организират“. Вълната от завземания на предприятията от работниците прави профсъюзите собственици на икономиката. Влиянието на НКТ рязко се повишава. Емисарят на Коминтерна А. Марти признава: „Анархистите контролират пряко или косвено цялата основна промишленост и селско стопанство на страната“. ВСТ (Всеобщ съюз на трудещите се – бел. пр.) също подкрепя колективизацията. Разгръща се процес на преструктуриране на икономиката на нови начала не само в Каталуния, но и в цяла Испания.

В съответствие с анархосиндикалистката доктрина работниците взимат предприятията в свои ръце. Този процес се нарича по различен начин: колективизация, инкаутация, синдикализация, и представлява, по мнението на анархосиндикалистите, „първият етап от социалната революция“. Тъй като става дума за преминаването на управлението на предприятията от ръцете на частния собственик към ръцете на самите работници, то може да се говори за възникване в Испания на социалистически сектор, основан върху производствената демокрация. Демокрацията, която до този момент елитът на обществото е оставял за себе си, преминава в предприятията. Това открива възможност за постепенно развитие на самоуправлението – преодоляване на социалното разделение на управляващи и управляеми.
Първата вълна на колективизация се състои през юли-септември 1936г. Най-активна колективизация се провежда в Каталуния, въпреки че и в други региони на Испания работниците често колективизират предприятията. Но там (в Каталуния – бел. пр.) все още преобладава работническият контрол над приемането на управленските решения.
Комунистите искат да се отложи въпросът за собствеността на предприятията, тъй като в тези условия те нямат шанс да постигнат широкомащабна национализация, но анархосиндикалистките реформи до голяма степен съответстват на настроенията на работниците, а работниците са господари на положението.
Първите месеци от войната и социалната революция пораждат огромен ентусиазъм у трудещите се, които за първи път в своя живот чувстват, че никой не ги угнетява. Изглежда, че настъпва победа и нов щастлив живот. И профсъюзните лидери, и широките маси на трудещите се считат, че страницата от историята е окончателно обърната и трябва да се премине към фронтално настъпление срещу капитализма. „Господа, капитализмът е обречен, – говори на конференция на Единния профсъюз на металурзите от град Алкой председателя на съюза Г. Боу. – Единствената основа за неговото съществуване е фашизмът, а фашизмът в Испания е по пътя към унищожението. Профсъюзът предлага всеобща социализация и координация на промишлеността със съвет от делегати на предприятието“.
Понякога всеобщата колективизация среща съпротива от страна на умерените членове на НКТ. Така например на заседание на градския съвет на съюза на мелничарите и хлебопроизводителите, обсъждащи перспективите за допълнителна колективизация на останалите частни производства, един от активистите на НКТ Х. Крусас предупреждава събралите се: „Взимам под внимание, че се намираме във война и че нашият колективизъм противоречи на нашите решения за това, че трябва да дадем енергията си за нуждите на войната, и ви казвам: илюзиите могат скоро да доведат до разочарования“. Тези възражения нямат ефект, което не пречи на работниците да изберат Х. Крусас в съвета на своето предприятие.
Често въпросът за колективизацията се решава автоматично – когато собственикът бяга от зоната, обхваната от революцията. „Ние се изправихме пред необходимостта отново да унаследим работата на фабриките, – спомня си синдикалистът Л. Сантакана, работещ в голямо текстилно предприятие. – Призовавахме работниците (предимно жени) да се върнат и след четири-пет дни фабриката вече даваше продукция… Събрахме обща конференция с 2500 работници от предприятието в местното кино. Група от дузина активисти на НКТ се събра предварително, за да обмисли план за работа на предприятието, който би могъл да се предложи на конференцията“. Тъй като 80% от работниците принадлежат към НКТ, планът е приет без бурна дискусия. Обсъждайки финансовото състояние на предприятието, работниците избират фабричен комитет от 12 човека, който включва представители на цеховете, техници и административен апарат. Така комитетът се превръща в място за съгласуване на интересите на различните социални групи в предприятието, в това число и инженерният персонал. По-късно в комитета се включват и двама представители от профсъюза ВСТ.
Понякога собствениците са готови да продължат работата, но обхванатите от еуфория работници обикновено излагат тези искания към администрацията, които тя не може да приеме и тогава следва решение за колективизация. Едрата буржоазия в районите на колективизацията престава да съществува като класа. Антонов-Овсеенко съобщава, че собствениците бягат, биват убивани или работят с обикновените работници.
По принцип анархосиндикалистките лидери смятат, че е необходимо да се запазят управленските и инженерните кадри в предприятията. Абад де Сантилян заявява: „Огромно мнозинство специалисти и техници, работещи в промишлеността, дойдоха в нашите редици и продължаваха да предоставят ценни услуги за колективизирането на предприятията“. Но често старите обиди водят до изгонването на предишните управници и инженери. Този, който по-рано е съумял да намери общ език с работниците, остава.
Въз основа на изследванията на опита на фабрика Ривиера Л. Гаридо пише: „По най-добър начин бяха подготвени по смисъла на човешкия капитал самопровъзгласилите се профсъюзи, служителите в офисите и техниците с определено ниво на квалификация. Именно те участваха в комитетите на управление или в администрацията като даже трябваше да преодолеят съпротивата на другите работници при решаването на съответните задачи… Администрацията се осъществяваше от грамотни хора, на средна възраст, добре разбиращи от дейността на предприятието и имащи приемлива професионална подготовка“. По този начин съществуващата система е ефективна и съществено се различава от капиталистическата, тъй като управленската група се формира не от собственика, а от колектива, и е отговорна пред него.
Съвременният анархокомунистически изследовател Вадим Даме заявява: „Членовете на комитетите са били задължени да изпълняват наставленията от избиращото ги събрание и са могли да бъдат отзовани във всеки един момент. Всички важни решения на комитетите са се взимали само в съгласие с избиращите ги колективи“. Такъв е идеалният модел, на който реалността не съответства винаги. Но работниците-синдикалисти поне се стремят към този идеал. Както казва избраният глава на колектив, членът на НКТ Виеха: „Анархията е идеал, а сега трябва дело“.
Анализирайки опита на фабрика Ривиера, историкът Л. Гаридо заявява, че „само малко малцинство работници е взело активно участие в колективизирането на фабриките“. Тук испанският автор смесва „участието в колективизацията“, „участието в управлението“ и осъществяването на управлението. В колективизацията участват почти всички работници, но с различна степен на активност. Някой посещава само асамблеите, някой държи реч, някой изказва мнението си чрез по-активни колеги, а някой редовно участва във взимането на решения. Важното е, че изборът между тези възможности се намира в ръцете на самия човек на труда. Колективизацията предполага получаването на права на работниците (с които човек може да се ползва при всяка необходимост), участие в събранията и в разпределението на доходите на предприятието. Производствената демокрация и самоуправлението в никакъв случай не изискват непрекъснато участие на всички работници във взимането на всички решения. Това е механизъм на отговорност, зависимост на оперативното ръководство от работниците, одобряване (или не одобряване) на решенията от работниците, които, разбира се, се подготвят от по-тясна група.
Работнически съвети се избират в почти всички предприятия в Каталуния и в мнозинството предприятия в останалата част от Републиката. Всяка година техният състав се обновява. Съгласно споразумението с работниците на техните заседания може да присъства представител на Женералитата (под по-строгия контрол на Женералитата остават 125 завода). Асамблеята назначава и сваля директора. По-късно него може да го смени също и Генералният индустриален съвет на Каталуния. Ръководството е относително стабилно.
Висш орган на колективизираното предприятие е работническото събрание (асамблея). Самите асамблеи, разбира се, не могат да управляват производството. Първоначално в тях цари хаос, тъй като работниците нямат опит със самоуправлението – мнозинството от тях в по-голямата си част от живота дори не е било в профсъюзите. „Всеки искаше да каже какво мисли и чувства“, – спомня си текстилният работник А. Капдевиля. По-късно асамблеите се организират по-ясно от синдикатите. В тези условия на асамблеите доминира лидерската група, въпреки че самата форма на асамблеите облекчава изявите на истинските лидери и осигурява обратната връзка на работниците и ръководството. Работниците смятат, че сами взимат решенията и това осигурява съгласието на работниците с тези решения. Конференциите на работниците играят мобилизираща роля и понякога на тях се изказват идеи, помагащи на ръководителите и профсъюзните лидери да намерят изход от тежката икономическа ситуация във военното време. Но основното е, че работниците осъзнават себе си като собственици на производството, което управляват тясно свързаните с тях хора.

Голямо значение в успеха на производството играе ентусиазмът на работниците, чувстващи се като собственици на предприятието. Чувството на собственик води и до появата на нов работнически морал. Колективът се превръща в сила, въздействаща върху всеки работник. Кражбата и дори недисциплинираното поведение се възприемат като предизвикателство пред колектива. Л. Сантакана си спомня, че в неговото предприятие е имало „черни списъци“, където се нанасят имената на провинилите се. Реакцията на човека, който попада в тези списъци е паническа: „Не, не, крещи той – само не черният списък!“ Повече нямаше случай на недисциплинираност…“ Трудно е да се каже дали подобни стимули са могли да бъдат дългосрочни, но материалната заинтересованост също играе немалко роля, тъй като на асамблеята работниците определят принципите за разпределение на доходите.
Според историка Л. Гаридо, „мнозинството промишлени работници (сред които преобладават жените или неграмотните мъже, неквалифицираните работници, които не взимат активно участие в трудовите и социалните конфликти, свързани с анархосиндикалистите преди гражданската война) са едва въвлечени в промените, случващи се във вътрешната организация на предприятията или в новата йерархия на трудовите отношения. Много работници могат да приемат такова преструктуриране на промишлените общности като обикновена смяна на ръководството, но това не означава решение на техните ежедневни проблеми, свързани с увеличаването на заплатата или осигуряването на качеството на живот и по-малкия обем работа. Без съмнение икономиката във войната не е най-доброто условие за всеобщо признаване на промишлената колективизация“. Ако авторът не противопоставяше на тази ситуация аграрната колективизация (където всичко е приблизително същото), то би могло да се съгласим с тази характеристика. Това обаче изобщо не е повод за скептични обобщения. Първо, дори при „пасива“ се появяват възможности и стимули „да се говори“ с лидерите за резултатите от работата. Второ, системата на колективизация позволява да се включат в процеса на взимане на решения тези, които са готови да дадат за това своето време и енергия. Именно в привличането на „актива“ се състои смисълът за развитието на самоуправлението в първия етап, докато все още не започва нарастването на културно-творческия потенциал на „пасива“. И тук дори „скептичното“ изследване на Л. Гаридо показва не лоши резултати: „Само 9,5% от работниците в Ривиера влизат в комитета за ръководене и администрация, а 23% взимат „активно“ участие в колективизацията“. Така почти четвърт работници е активно въвлечена в процеса на взимане на решения само в тази фабрика. Това е качествено различие с авторитарно-капиталистическата система на управление, при която взимането на решения е съсредоточено в ръцете на хора, независими от мненията на работниците.

Разпределение и координация

Самоуправляващите се предприятия трябва да продават своята продукция, за да носят доходи, покриващи произведените в началото разходи. Те не могат да разчитат нито на чуждестранни инвестиции, нито на значителна помощ от държавата. Цените в Каталуния и Арагон, а отчасти и в другите региони, се контролират от НКТ, а в обмена между синдикатите пари не се използват. Благодарение на съществуващата широка мрежа от синдикати успява да се организира бартерен обмен между отраслите и между градовете и селата. „Те казваха, че им трябват обувки, – спомня си Х. Доменек. – Ние се обръщахме към влиятелния делегат на НКТ по обувната промишленост и казвахме: „Утре ни трябват 700 чифта обувки“. И на следващия ден обувките бяха при нас“.
Когато идва първият прилив на ентусиазъм и започват делниците, започва да се усеща неотложността на системата за разпределение. Как да се обменя продукцията на село с продукцията в града, за да може обменът да се възприема като справедлив и селяните да не считат гражданите за паразити? Какви еквиваленти могат да действат при обмена и какво ще стане, ако доставките се забавят? Липсата на ясни отговори на тези въпроси предизвиква конфликти. И. Еренбург разказва за един от тях, когато селяните изпращат за града пет вагона хляб и искат да получат в замяна обувки и дрехи.
Несъвършенството и системните недостатъци на директния продуктообмен водят до това, че се съхранява пазарът, където селските и градските колективи се срещат като продавачи и купувачи. Пазарът не премахва директните доставки, но компенсира проблемите, възникващи в бартерното синдикалистко разпределение.
По мнението на участника в събитията А. Перес-Баро на територията, контролирана от анархосиндикалистите, „капитализмът не беше отменен, но неговата роля беше сведена до минимум“.
„Пазарният социализъм“, възникващ в Каталуния, предизвиква протести сред части от хората на НКТ. Така лидерите на синдиката на дървообработващата промишленост заявяват: „Ние сме съгласни с колективизацията във всички отрасли, но с единна каса, преминавайки към егалитарно разпределение. Това, с което не сме съгласни е, че ще има колективи на бедни и богати…“ На 8 декември 1936 г. областният пленум на ФАИ (Федерация на анархистите в Иберия – бел. пр.) се противопоставя на „частичните колективизации на предприятията, които са пряко отричане на духа на социализацията“ и за „социализирано разпределение“ срещу спекулациите.
Опасявайки се от „възраждане на капитализма“, Пленумът на НКТ на 20 април 1937 г. обявява кампания срещу „спекулантите“. Настъпвайки на черния пазар, анархистите се борят с конкурентите със своята система на разпределение.
През февруари 1937г. в Каталуния се затруднява снабдяването, причинено от потока на бежанци от Малага. ОСПК (Обединена социалистическа партия на Каталуния – бел. пр.) иска централизирано разпределение на храната, но се оказва, че това са лозунги. Департаментът на Женералитата, оглавяван по това време от лидера на ОСПК Х. Коморера, не намира нищо по-добро от това да обяви свобода на търговията. Това удря по синдикалистката система на разпределение, което вреди на положението на трудещите се, предизвиквайки инфлация. Анархосиндикалистите протестират, но комунистите настояват на своето до април, когато икономическата ситуация ги принуждава да се съгласят с въвеждането на картовата система. Всъщност в Барселона цените се повишават по-бавно, отколкото в Републиката като цяло, а през пролетта техният ръст намалява.
Колективното самоуправление способства за увеличаването на груповия егоизъм. Колективът взима решенията и той може напълно да противопостави своите интереси на друг колектив. Колективите не искат да споделят със синдикатите и регионалните власти своите печалби, но, както отбелязва Антонов-Овсеенко, „охотно споделят загубите, оказвайки натиск върху държавата както в Каталуния, така и във Валенсия“. Например, строителите стимулират търсенето, искайки от властите да ремонтират сградите.
Синдикатите имат правото да се намесват във вътрешните дела на колективите за борба с груповия егоизъм. Каталунският комитет на ВСТ чува за въпроса със злоупотребите в някои колективи (завишаване на заплатата, разпределението на предполагаемите доходи) и взима мерки за тяхното отстраняване и установяване на личната отговорност на извършителите.
За да не допусне социално разделение между работниците от различните колективи, анархосиндикалистите се опитват да въведат общи принципи за плащане. Така министърът-анархист от Женералитата Фабрегас постига провеждането на принципа на семейната заплата в металургичната промишленост, в съответствие с който първият работник от семейството получава 100% (70 песо на седмица), вторият – 50%, третият – 25%, по-нататък – 10%. Според министъра-анархист това трябва да помогне да се запази заплатата на големите семейства, членовете на които работят заедно, водят съвместно домакинство и могат да си помагат един друг (не трябва да забравяме, че значителна част от пролетариата в Каталуния отскоро напуска селата и продължава да живее в големи семейства). Задържането на заплатите е необходимо, за да се спре характерната за самоуправляващите се предприятия тенденция на изяждане на основните фондове. Тази заплаха е посочена в доклад на съветското консулство през втората половина на 1937 г. Мнозинството предприятия обаче не тръгват по пътя на пълното изравняване, ограничавайки се със сближаване на нивото на заплатите на инженерите и работниците. В Испано-Сюиз инженерът получава около 150 песо на седмица, майсторът – 125, а работникът – 100.
Постижението на анархосиндикалистите означава минимизиране на безработицата. Въпреки военната икономическа криза работниците не се уволняват, а се намалява работният ден (в текстилния отрасъл – до три дни в седмицата). За борбата с безработицата способства и потокът от хора към фронта. Но безработицата се запазва. По данни на вестник „Ла Вангуардия“, през август 1936г. в Каталуния има 81048 безработни (29720 – напълно, 51328 – частично).
Ако първоначално аскетичният морал на работническата класа се отразява върху живота в Барселона, от улиците на която напълно изчезват елегантните дрехи, то с течение на времето този пуританизъм изчезва. Посещаващият столицата на Каталуния през януари-февруари 1937 г. Ф. Боркено пише за „възраждането на дребнобуржоазните елементи“ и за това, че „момичетата вече не се страхуват да облекат своите най-хубави дрехи“. Начинът на живот в Барселона през 1937 г. напомня на съветския НЕП – с ресторанти и опашки за евтини продукти, бедни и богати, но все пак с поддържането на минимални социални гаранции и с чувстване от населението, че страната се стреми към социализъм. За разлика от СССР този стремеж се подкрепя и от реални права, които работниците имат в приемането на производствените решения в своите предприятия, в профсъюзите и партиите.
* * *
Сериозен проблем за колективизацията е позицията на западните държави. Републиката търси подкрепа от страните, а изземването на предприятията, принадлежащи на чуждестранния капитал не способства по никакъв начин за това. След колективизирането на завода Форд в Барселона последват протести на американското правителство. Тогава НКТ пуска списък с осем британски компании, предприятията на които не подлежат на отчуждаване. Лидерите на революцията разбират, че конфликтът с външния свят ще доведе до бърза икономическа катастрофа. „Ако суровините идваха извън граница, – коментира Х. Томас, – (а памукът, използващ се във фабриките в Барселона, идваше от Египет), фабриките трябваше да търгуват с капиталистите“.
Министърът-анархист от каталунското правителство Абад де Сантилян в интервю пред вестник „Дженерал Комерс“ разяснява, че НКТ не е за автаркична икономика: „Нашето намерение е да направим всичко възможно, за да покровителстваме обмена с другите нации“. Заводите „Дженеръл Моторс“ произвеждат камиони от испански материали. Подновен е износът от рудниците Белмунт, Осо, Мола, Марторел. Изнася се мед, открива се цинк, който също може да бъде насочен към външния пазар. Участието в международната търговия спомага за успеха на колективните предприятия. Рудниците също вече дават заеми на държавата.
Ако интересите на чуждестранния капитал са нарушени, то Абад де Сантилян смята, че е възможно да се коригира ситуацията: „Ние признаваме всички задължения, които са поети с чужбина“.
Съгласно декрет от 23 февруари 1937г. при участие в предприятие на чуждестранния капитал е необходимо да се получи разрешение от Съвета на министрите за неговото отчуждаване, което го затруднява.
Каталуния продължава да търгува активно с външния свят: вносът през октомври-декември 1936 г. възлиза на 42 милиона песети, износът – 30 милиона песети. В същото време в статистиката не влиза част от изнесената храна.
Централното правителство съхранява в ръцете си валутните резерви, което му дава контрол над вноса и финансовата система. Първоначално правителството се отказва да отпуска заеми на промишлеността в Каталуния, поради което се критикува на регионалния пленум на НКТ през септември 1936 г. Влизайки в правителството, НКТ получава достъп до лостовете на икономическото регулиране, без които Републиката, понеса засега, не може да мине.
* * *
НКТ се опитва колкото се може по-скоро да обедини всички производства в единен организъм, за да премахне конкуренцията между работниците. Секретарят на съюза на стъкларите Х. Доменек разяснява по следния начин тази идея на представителите на колективите, които сега се превръщат в работодатели: „Е, сеньори, вие сте работодатели, и ние с вас се намираме във водовъртежа на революцията. Да приемем, че всички караме една кола и тази кола се счупи… Сега вие като работодатели се конкурирате по между си по нечестен и беззаконен начин“. Х. Доменек критикува стъкларите заради производството на ненужна продукция, борбата за суровини и т.н. „Това не трябва да продължава повече“. Той призовава да се подпише документ за синдикализиране на производството, което предизвиква протестите на някои от събралите се, тъй като работниците не искат да „хранят бездомните“, които работят в по-малко печеливши предприятия. Но Доменек предлага система на икономическо стимулиране, която удовлетворява мнозинството. Според него трябва да се направи инвентаризация, в зависимост от резултатите на която да се разпределя печалбата. „На тези, които са печеливши, ще доплащаме на всеки три месеца по 10% от средния доход, а който е на загуба – уви“. Така практиката на анархосиндикализма отстъпва от уравнителните принципи, за да заинтересува работниците от синдикализацията. Но по-голям ентусиазъм предизвикват мечтите за бъдещето: „Казах им, че скоро ще строим къщи от стъкло, че скоро всички улични надписи ще бъдат от стъкло“.
Синдикалистите се стремят към по-стриктно координиране работата на предприятията, безпаричен стокообмен, създаване на обща статистика и планиране. Но в условията на самоорганизация на колективите те могат да бъдат включени в широката система на планиране само доброволно. Необходимите функции за обща координация се изпълняват от профсъюзните структури и Икономическия съвет на Каталуния, създаден на 11 август. Мнозинството места в него получават НКТ и ФАИ (5 члена), и по едно – ВСТ, Женералитата и ПОУМ. Съветът претендира за регулиране на производството, въпреки че това може да го прави най-вече чрез профсъюзите, препоръчвайки да се произвежда една или друга продукция, договаряйки се за доставките, настоявайки за трудоустройство на безработните.
През септември Икономическият съвет публикува програма на своите действия:
„1. Нормализиране на производството в съответствие с размерите на потреблението,
2. Контрол на националната външна търговия,
3. Колективизиране на едрата поземлена собственост и спазване на правата на дребните земеделци,
4. Намаляване на наемите,
5. Колективизиране на едрата промишленост, обществените предприятия и транспорта,
6. Задържане и колективизиране на предприятията, изоставени от собствениците,
7. Засилване на кооперативния принцип в областта на разпределението на продуктите и по-специално функциониране на предприятията за търговия на едро на кооперативни начала.“
Точки 8-11 разглеждат контрола над банките, работническият контрол в частните предприятия, включването на безработните в производството, електрификацията на Каталуния, премахването, доколкото е възможно, на косвените данъци. Освен електрификацията, която представлява дълъг процес, цялата тази програма се изпълнява през следващите месеци. В Каталуния и прилежащите области след колективизацията преобладава кооперативният социалистически сектор на икономиката.
През октомври се разгръща втора, по-систематична от лятната, вълна на колективизация. Взето е решение на обединения пленум на НКТ и ФАИ: „Работниците от всички отрасли на промишлеността трябва незабавно да пристъпят към задържане (тук – конфискация – А. Ш.) на всички предприятия по пътя на тяхната колективизация. Това трябва да бъде направено възможно най-скоро, след което да се избере работнически съвет, който да управлява промишлеността с помощта на съответния технически персонал. В случай на отсъствие на такъв персонал да се обръщат със заявки към техническия контролен комитет на Националната конфедерация на труда. В състава на съвета трябва да бъде включен представител от Икономическия съвет. Така през октомври колективизацията се планира вече като създаване на система, в която предприятията са свързани с Икономическия съвет.
На 24 октомври 1936 г. Женералитата на Каталуния декретира колективизацията на по-голямата част от промишлеността в региона. На колективизация подлежат предприятията, в които работят повече от 100 души. Останалите предприятия също биха могли да бъдат колективизирани чрез специалното решение на работниците. Въпреки че декретът не изисква колективизирането на малките предприятия, фактически и те преминават под контрола на синдикатите.

Предвижда се единна система на самоуправление: колективът избира съвет, а съветът – директор. Декретът легализира около 2000 работещи колективни предприятия и разпространява принципите на производствената демокрация почти в цялата промишленост в Каталуния. Авторите на декрета провъзгласяват: „Победата на хората трябва да означава смърт на капитализма“. С този декрет е юридически оформен и приведен под общ знаменател случващият се от юли процес на завземането на предприятията от колективите. Работниците придобиват увереност в легалния статут на своите права в предприятията, което създава допълнителен стимул за труд. Предвижда се, че предприятията ще се координират от отрасловите съвети.
Декретът за колективизацията е компромис между различните политичеески сили. Идеал на НКТ с нейната теория за анархистки комунизъм е „единствена и неотменна собственост на социалния организъм, осъществявана с помощта на произвеждащата класа, и в това число организми, които обединяват производителите – синдикатите“. Тази формулировка от циркулярното писмо на секретаря на Националния комитет на НКТ по икономиката М. Росело обосновава съответствието на практиката на фактическото предаване на собствеността в ръцете на синдикатите и колективите с идеите на анархокомунизма. Работниците трябва да разберат, че само те представляват интересите на работническата класа като цяло и не трябва да действат за своя изгода, пренебрегвайки интересите на другите. В бъдеще е социализацията, превръщане на колективизираните предприятия в част от единния организъм, организиран като мрежа от самоуправляващи се колективи.
Партиите, влизащи в Икономическия съвет, се противопоставят на пълната социализация. По думите на А. Капдевиля, участващ в тази дискусия, „причината, поради която НКТ се съгласи на колективизация, беше, че ние не успяхме да постигнем социализацията, която беше наша цел“.
Въпреки това срещу социализацията встъпват не само партиите, но и някои синдикати. През септември 1936 г. на заседание на пленума на Каталунския комитет на НКТ се разгаря дискусия между привържениците на социализацията и кооперативизацията. Социализацията предполага преминаване на фабриките в ръцете на синдикатите, които биха регулирали тяхната работа. Кооперативизацията запазва правото на собственост за колективите, които сами биха могли да се разпореждат с капитала на фабриката. Големите синдикати отстояват първия вариант, а малките искат втория. След двудневна работа от съгласителната комисия е изработен компромисен вариант, предложен от члена на Женералитата от НКТ и председател на Икономическия съвет на Каталуния Х. Фабрегас. Участникът в съгласителната комисия Х. Ферер характеризира по следния начин споразумението: „Всяка колективизирана фирма запазва своя индивидуален характер, но при условие влизането на всички предприятия от този отрасъл във федерацията“. По този начин предприятията запазват широка вътрешна автономия, но всички те трябва да влязат в системата на икономическото регулиране.
Анархистите всячески се съпротивляват на унифицирането на вътрешното устройства на предприятията и формите на техните взаимоотношения със синдикатите и регулаторните органи. Особено последователно срещу унификацията е икономическият съветник (министър) от Женералитата Диего Абад де Сантилян, привърженик на „автономията и спонтанността на работата“. Работническите съвети, създадени в предприятията, също често се съпротивляват на влизането във федерация. Организациите на ФАИ критикуват възникващият социалистически сектор заради бюрократизацията. Но мнозинството колективи предпочитат да участват в общата система на регулиране, която осигурява голяма стабилност, снабдяване със суровини и социална подкрепа от синдикатите.
През октомври 1936г. е създадена нова регулираща надстройка – Генерален индустриален съвет, в които влизат представителите на профсъюзите, Икономическия съвет, съвета на предприятията и Женералитата. В рамките на Генсъвета са създадени фондове за балансиране на развитието на различните предприятия и области. 50% от печалбите на предприятията влизат във фонда за търговско и промишлено кредитиране, 20% – в резервния фонд, 15% – за социалните програми на колективите и 15% се разпределят по решение на работническите събрания. В най-големите предприятия избирането на директор трябва да бъде одобрено от Икономическия съвет. Съветът на предприятията и Генералният индустриален съвет планират производството с цел постигане неговата максимална социална ефективност и ограничаване на конкуренцията. Генералният съвет също осигурява връзката с външните пазари, сътрудничейки си с правителството на Испания. В случай, че някой от субектите в тази система е против решенията на Генералния индустриален съвет, той може да се обърне към съветника по икономиката в Женералитата.
Основните решения в тази система се взимат не в „надстройката“, където се предполага съгласуване на различните интереси, а на ниво предприятия и синдикати. НКТ се опитва да изгради самоуправление и синдикалистки органи в хармонична система в мащабите на цяла Испания. На 20 април 1937г. пленумът на НКТ решава да създаде Конфедеративен орган за икономическо регулиране. Проектът за конкретна структура е представен от каталунската организация. В него се казва: „Първо. Промишленият синдикат ще се състои от териториалните организации на сесиите, които представляват различни специалности и подразделения на труда във всеки отрасъл, синдикален комитет, фабрика, работилница, село, мина и във всеки пункт за разпределение и производство… Второ. На мястото на труда или центъра на производство трудещите се назначават различни другари, които създават фабричен комитет, който осъществява профсъюзен контрол, идеологическа ориентация и отношения, разрешава морални конфликти, (поддържа) нормите на хигиена и безопасността на производство, изпраща делегати на пленума на синдиката“. Както виждаме, синдикалистите се опитват да създадат мрежова структура, където се пресичат териториалните и отрасловите интереси.
Синдикатът създава административен съвет от представители на секциите, който се формира на Генералната асамблея. Регионалната федерация се формира от представители на синдикатите. В нейния комитет и секретариат трябва да бъде запазено равноправието на различните отрасли по пътя на ротация на ръководството. Националният комитет трябва да се формира на национално събрание или референдум на организацията. Регионалните и националните комитети създават съвети по икономика, контрол и статистика на съответното ниво. „Основната задача на този съвет е да установи обща статистика за всички отрасли във федералния регион, техническа организация, административен контрол, разпределение на труда, компенсация и взаимопомощ между отраслите, регулиране на заплатата и всички тези аспекти, които имат по-голямо или по-малко отношение към общия интерес, също както и към реда на производството и разпределението на всички отрасли“. По този начин стратегията за социални преобразувания на НКТ е основана върху идеята за общество, което се развива не хаотично, но не и чрез държавна бюрокрация, а чрез демократични мрежови организации на трудещите се, които създават делегирани органи за координация на икономиката.

Те правят максимално възможното

Въпреки тежката икономическа ситуация, причинена от войната и разделението на страната, колективизираната промишленост не допуска рязко падане на производството. Добивната и хранителната промишленост зависят особено от чуждестранните пазари. По тях удрят разрива с Италия и Германия и най-вече морската блокада. Както отбелязват испанските автори, „от септември 1936г. възниква недостиг на памук, юта и текстилни суровини като цяло, а също и хартия; през октомври се прекратяват доставките за химическата промишленост, а от ноември престава да се доставят фосфати за торовете. Що се отнася от енергоносителите, то възниква недостиг на въглища от октомври 1936г. и вместо това се използва лигнит; от ноември същата година има недостиг на тежки масла. Трудностите с доставянето на бензин се появяват през октомври 1936 г. и се засилват през май 1937 г., а в средата на 1938г. бензинът изчезва напълно… Негативно повлиява върху колективизирания текстилен отрасъл загубата на по-голямата част от вътрешния пазар, където преди войната се доставят 75% от каталунското производство на памучни тъкани и 79% вълнени тъкани“.
И в тези трудни моменти от юли до декември 1936г. производството на промишлеността в Каталуния спада с 29% и се стабилизира до юни 1937г. (когато започва силовото разрушаване на синдикалистката система от противниците на анархистите).
Металургичното производство на Републиката обаче се увеличава след колективизацията.
Ако приемем за 100% средното ниво на производството на металургията в Каталуния през първата половина на 1936г., то през септември то съставлява 105,1%, през октомври – 118,2%. През ноември 1936г. отрасълът изпитва спад до 76,6%, но през декември „изригва“ до 134,7%, през януари 1937г. – до 130,3%. След спад до 92% през февруари отново последва ръст до 106,2%, а през май се стига до повишение до 145,6%. След падането на правителството на Ларго Кабалеро и стихването на революцията при Негрин спадът е необратим. Октомври 1937г. – 32,8%, октомври 1938г. – 35,6%. Така през първите месеци при управлението на Негрин металургичното производство спада няколко пъти.
Зависимостта на ефективността на производството от наличието на самоуправлението илюстрира динамиката на добиването на въглища в синдикализираните рудници в Берга. През август 1936 г. се добиват 302 т. суровини. През септември след колективизацията (инкаутацията) производството намалява с два тона, въпреки че през октомври нараства до 334 т., а през декември 1936г. – до 360 т. През януари-февруари 1937 г. добивът пада до 328-335 т. (нивото през октомври 1936 г.), но през юни-юли се възстановява. Въпреки това през август-декември 1937 г. поради натискът върху самоуправлението от държавния контрол, добивът на въглища пада до 235 г. По този начин фактическият материал потвърждава, че въвеждането на системата за производствена демокрация осигурява тази ефективност на производството, която в повечето случаи е възможна в испанските предприятия в условията на война и частична икономическа блокада. Митът за това, че „анархосиндикалистите са развалили производството“ може да се смята за окончателно опроверган. Получавайки в своите ръце фабриките, работниците и инженерите правят максимално възможното. Производството, необходимо за нуждите на войната, би могло да надхвърли двойни показатели. Борбата срещу производствената демокрация, предприета при управлението на Негрин, подкопава икономиката на Републиката.
* * *
Особено значение в условията на война има военното производство, особено ако считаме, че преди войната съвременно оръжие в Испания почти не се произвежда. Състоянието на военната промишленост в Испания и особено Каталуния е на кръстопъта на много концептуални дискусии. Могла ли е Испания да произвежда оръжие и в каква степен? „Развалили“ ли са анархосиндикалистите военната промишленост или не? И ако се окаже, че военната промишленост в Испания и особено в Каталуния е работила успешно – то чия е тази заслуга?
За представителите на различните идейни течения е важно да се докаже, че няма ефективна алтернатива на техния икономически идеал. И комунистите с тяхната вяра в държавната икономика, и либералите със свещената крава на частната собственост се отнасят доста критично към опита на трудещите се да организират самоуправление. От самото начало те са уверени, че анархосиндикалистите развалят икономиката на Републиката и именно те са виновни, че републиканците не могат да създадат производство на собствени боеприпаси в достатъчно количество. Тук се отваря благодатна възможност да се намери отговорния за поражението на Републиката и за подчинението й на волята на Сталин – в противен случай не би могла да получи боеприпаси и техника.
Няма спор, че съветската помощ е важен фактор и монополът на СССР в подпомагането на републиканците произтича не само от състоянието на испанската икономика, но и от блокадата, която се установява по отношение на Републиката от либералните режими в Европа.
Все пак проблемът остава: колко предприятия, работещи в съответствие с принципа на производствената демокрация, успяват да направят всичко възможно за отбраната?
Авторът на тази книга отдавна е въвлечен в тази полемика. В това число и с видния испански историк А. Виняс, с когото нееднократно сме обсъждали този проблем. Позицията на А. Виняс е ярко оцветена политически – той е привърженик на социал-либералните възгледи, а по отношение на Гражданската война споделя политиката на Хуан Негрин. Следователно е противник на политиката на Федерико Ларго Кабалеро, предшественикът и антипод на Негрин. Сближаването на Ларго Кабалеро с анархосиндикалистите също се оценява от А. Виняс доста критично, защото разрушавали икономиката на Републиката и със своя експеримент подкопавали военната промишленост. А. Виняс вижда в анархистите основния проблем в тила на Републиката: „В тила се натрупват трудности най-вече заради безотговорното поведение на анархистите“, което се оказва и във „военната промишленост в Каталуния“, развитието на която „постоянно се затруднява заради анархистките и националистическите идеи“.
Очевидно аз имам друга гледна точка. Сега може да се каже, че съветските архивни материали позволяват да се реши този проблем. Важен свидетел, който не трябва да се подозира в стремеж да опетни анархистите и да скрие сенчестите страни на тяхната дейност е съветският консул Антонов-Овсеенко. Пристигайки в Каталуния, Антонов-Овсеенко започва да се рови в делата на каталунските предприятия толкова енергично, че това предизвиква дори недоволството на министъра на Женералитата: съветският консул „дава заповеди дори на отделни заводи“. Разбира се, Антонов-Овсеенко не може да дава заповеди, а съвети. Във всеки случай той внимателно се запознава със състоянието на колективизираната икономика, консултира се със съветските специалисти, също насочени към предприятията. И основният въпрос, който вълнува Антонов-Овсеенко, е по какъв начин да се постигне максимална производителност на боеприпаси.
Първата диагноза на Антонов-Овсеенко в края на октомври е следната: „Производителността на патроните в заводите в Барселона е 60 хиляди броя на ден. Трябват автомати“. Следващото свидетелство е от средата на ноември: „Производството на патрони нараства пет пъти до 200 хиляди броя на ден. Повече не е възможно – няма инструментална стомана и инструменти“. По този начин производствената демокрация на синдикалистите използва всичко възможно от производственото оборудване. По-нататъшното повишаване на производителността на труда е реално само при условие на доставки от СССР на автоматично оборудване за производство на патрони, инструментална стомана и инструменти. Главният военен съветник Я. Берзин препоръчва да се изпрати в Испания автоматична патронна линия за производство на 2 милиона патрона в денонощие. Сталин отхвърля това. Това е основната причина за невъзможността да се установи производството на достатъчно боеприпаси в републиканска Испания. Франко също не може да го установи, но той получава боеприпаси в изобилие от съюзниците си.
Въпреки тази „присъда“ да е невъзможно да се увеличи производителността на труда с такова оборудване синдикалистката икономика прави невъзможното. На 11 декември 1936 г. Антонов-Овсеенко докладва: „Производството на патрони за един месец нарасна три пъти, но два пъти по-малко е потреблението на Арагонския фронт“. През април 1937 г. Каталуния произвежда около 300 хиляди патрона.
В същото време НКТ е напълно готова да приеме всичко разумно, което предлагат съветските специалисти: „Абад де Сантилян поддържа съветските предложения за засилване на военната промишленост“.
Съветският консул потвържадава, че и при производството на снаряди колективизираните предприятия също достигат границите на обективните възможности. През март той докладва: „Производството на снаряди съставлява 4000 броя на ден. Не може да се повиши, както се иска, до 20000 броя заради обективния недостатък на материали… Последното обстоятелство е обективно проверено и потвърдено“.
По този начин съветските данни позволяват да се отговори на въпроса: как анархистките идеи за синдикализация засягат военното производство в Каталуния? Военното производство в периода на хегемония на анархосиндикалистите достига границите на възможното и дори ги превишава няколко пъти. Това се случва преди всичко за сметка на ентусиазма и организационните възможности на самоуправлението и производствената демокрация. По-нататъшното развитие на военно-индустриалния комплекс на Испания се определя от това дали ще бъдат доставени от СССР не само оръжия и боеприпаси (които почти не стигат до Арагонския фронт), но и високопроизводствено оборудване. Това за Сталин е неприемливо.

Производствената демокрация способства за привличането на колкото се може повече работници към решаването на нестандартните проблеми за преструктуриране на военната икономика. Преди войната има една собствена военна фабрика в Каталуния – пиротехническата в Реус. „Много въпроси трябваше да намерят техническо решение: може ли фабрика за червило да произвежда кутии с гилзи?“ – коментира Х. Томас. Намерени са положителни отговори. В Каталуния е установено масово производство на стрелково оръжие, патрони и дори бронирани коли. В Барселона се произвеждат танкове, но доста несъвършени. Във военната промишленост в Каталуния работят 50000 работници.
В останалата част от Републиката работата също кипи, но успехите й са по-скромни, отколкото в Каталуния. От декември 1936г. до април 1937г. производството на патрони нараства от 380 до 500 хиляди броя. Тази цифра, която се ползва от изследователите, трябва да бъде изяснена. През април извън пределите на Каталуния се произвеждат 90 хиляди патрона в Картахена, 30-50 хиляди във Валенсия и още 100 хиляди се преправят от събраните гилзи в Мадрид. Както се вижда, резултатът от усилията на централното правителство се оказва къде по-скромен от този на каталунците, произвеждащи около 300 хиляди. Тук трябва да се добавят повече от 120 хиляди патрона, произвеждани на север. Общо се получава повече от 650 хиляди патрона. Освен това през март 1937 г. Каталуния осигурява нуждите от снаряди на Арагонския фронт и изпраща в централна Испания 1500 снаряда на ден.
И неуспехите, и успехите на военното производство не трябва да се отнасят само на сметката на анархосиндикалистите. Първо, в сферата на колективизацията, макар че НКТ е на лидерски позиции, тя действа съвместно с ВСТ. Второ, въпреки че Каталуния е най-важна, тя не е единственото място за производство на въоръжение и боеприпаси. Трето, и в Каталуния, и в останалата част от Републиката с производството на въоръжение и боеприпаси се занимават не само работниците и тяхното самоуправление, но и държавните структури, които могат както да помагат, така и да пречат на самоуправлението.
Военното производство редом с профсъюзите се координира също и от структурите на Женералитата и най-вече от създадената на 7 август от Ж. Тараделяс Комисия на военната промишленост (КВП). Каталунският историк Ф. Хавиер де Мадариага смята, че „създаването на КВП на 7 август означаваше качествен скок“ във военното производство. В този случай историкът С. Сервельо напомня: „Нека не забравяме, че МАФ и НКТ също създаваха структури за координация на икономиката и първите усилия по установяването на военното производство започваха в предприятията – без натиска на Женералитата“.
Скок наистина настъпва и неговите причини се състоят в рационализирания социалистически сектор, ентусиазма на работниците и инженерите (включително съветските специалисти) и вече след това в координиращата роля на КВП и екипа на Тараделяс, който доколкото е възможно се опитва да реши многобройните проблеми, възникващи между предприятията и държавните структури. В същото време „към балансиране на функциите се стремят три социални сектора: промишленият пролетариат, свързан в значителна степен с НКТ; каталунските републиканци, държащи контрола в Женералитата и влияние сред техниците и най-добрите професионалисти; и определен брой военни професионалисти, чиято социална тежест е равна на нула, но без които работниците никога не биха придобили знания и навици, необходими за военното производство“.
В декрет на Женералитата на 12 август 1936г., който официално учреждава КВП, на нея й се предоставят следните пълномощия: „…контрол над цялата производствена дейност на предприятията, тяхното придобиване, разпределение, контрол и експерименти с техническото оборудване, а също и всички аспекти, свързани с промишлената мобилизация“. КВП се формира от представители на Министерството на отбраната, Съвета по икономика и обществени услуги, Съвета по финанси и Съвета за управление.
Първоначално се предполага, че всички военни производство ще бъдат подчинени пряко на КВП, но на практика самоуправлението на военните производства се запазва, а КВП играе ролята на координатор и помощник. КВП „не се намесваше нито във формата на собственост на предприятията, които впоследствие регулираше Декрета по колективизация, нито в отношенията на профсъюзите, нито във функционирането на политико-социалните отношения, установени от работниците“. Предприятията, необходими за военното производство, не се национализират, а се подлагат на инкаутация (в този случай – колективизация). Контролът на Женералитата над тези предприятия се извършва от делегати на КВП и Комисията по трудов контрол (понякога длъжността делегат изпълнява директорът на фабриката). Военният сектор включва най-големите предприятия в металургията, машиностроенето и химическата промишленост. След победата Тараделяс смята да запази този сектор и на негова база да започне изграждането на съвременната индустрия в Каталуния. „Той считаше, че е необходимо да се инвестира в бъдещето на Каталуния, която в резултат на импулса на войната трябваше да заеме значително място в сферата на индустрията“.
Странното е, че големи проблеми за работата на КВП създават комунистите: „ОСПК, чието влияние и политическа тежест в Каталуния не преставаше да расте в продължение на цялата война… често атакуваше и дискредитираше работата на КВП и нейните резултати, включително клевети, осъществявайки линия на пропаганда, пълна с капани и сектантски обвинения. От самото начало техните изказвания бяха насочени към подкрепата на линията за военна централизация, която провеждаше КПИ (Комунистическа партия на Испания – бел. пр.)…“. Това означава, че за да си осигурят място за създаването на управляван от Валенсия военно-промишлен комплекс, комунистите са готови да разрушат това, което работи добре. Аналогична политика води и министърът Прието.
При организирането на своя екип КВП се оттегля от принципа на политическите квоти, приети в другите коалиционни органи на Женералитата. Това се посреща от партиите и профсъюзите с разбиране – за работата в такава структура са важни инженерните знания.
КВП не управлява, а координира военното производство, осигурявайки връзки между предприятията и доставките, формирайки държавни поръчки. Каталунският историк Ф. Хавиер де Мадариага пише, че Женералитатът чрез КВП е „инвестирал средства в закупуването на чуждестранни материали, в разтопяването на метал, конструирането на машини, подобряването на промишлеността; работниците са мобилизирани и събрани, платени са заплатите, предоставят се субсидии на колективите; и всичко това се получава обратно в качеството си на военни материали, барут и експлозиви, хиляди бомби, гранати, минохвъргачки, пушки и почти сто милиона зарядни устройства за тях“. Част от тези постижения (организирането на работниците, част от иновациите) принадлежи не на КВП, а на профсъюзите и самоуправлението. Но като цяло Тараделяс, НКТ и ВСТ успяват да намерят оптимално съотношение между държавната координация и самоуправлението.
Центърът обаче не иска каталунското производство да се развива само. И. Прието настоява, че „държавата не може да отстъпи на автономните организации своите задължения“. През февруари 1937г. „на няколко срещи, в които участват Тараделяс, Коморера, Доменек от страна на правителството на Каталуния и Прието, Негрин и Пейро от страна на централното правителство, е взето решение производството да се координира по такъв начин, че да се засили доколкото е възможно“. Решено е структурите на централното правителство да могат да сключат договори с каталунските предприятия и да контролират тяхната работа. Това обаче едва ли може да помогне. „Критиката на Прието е жестока. Създават се всевъзможни препятствия и трудности, за да се избегне реализацията на правителствените желания“, възмущава се заедно с министъра историкът А. Виняс. Ж. Тараделяс не е във възторг от опита на И. Прието да действа чрез него, а предприятията въобще не разбират защо централните чиновници се опитват да им казват как да работят.
Заедно с Прието А. Виняс обвинява барселонците в неизпълнение на задълженията по доставяне на камиони. Тук Виняс се доверява на свидетелството на Прието, и напразно. Съветските наблюдатели съобщават, че предприятията задържат доставката на шаси „Форд“ в центъра, защото правителството не се съгласява с производителите. Така че Прието не изпълнява своите финансови задължения, което предизвиква спорове и прекъсвания на доставките. Министърът на авиацията и флота, поемайки необичайни за поста си задължения, не ги изпълнява по най-добрия начин и понякога действа като слон в стъкларски магазин.
Първоначално производството на въоръжение не влиза в компетенцията на Прието. Ларго Кабалеро знае, че то вече се разгръща в Каталуния. За тила отговарят Генералният щаб и Асенсио, който също участва в разполагането на тиловата инфраструктура. Прието обаче решава да поеме отговорност за военното производство посредством създаването на Комисариата за въоръжение и боеприпаси (КВБ). „Според Ларго Кабалеро Комисариатът е създаден под съветски натиск, – коментира А. Виняс. – Ако това е така, то изненадващи са три неща: първо, че Кабалеро не признава необходимостта от Комисариата; второ, че отказва неговото министерство (Министерството на военните работи) да бъде представено в това учреждение; трето, че той не намира за уместно, както нееднократно го моли Прието, да трансформира КВБ в самостоятелно министерство“. Но Ларго Кабалеро се опитва да избегне създаването на административни структури, които чрез опитите си да управляват самоуправлението биха провокирали конфликти и биха попречили на работата. Ако в Централната зона работата на КВБ е полезна (особено след като и самоуправлението тук е по-слабо), то намесата на И. Прието в работата в Каталуния предизвиква множество конфликти както с НКТ, така и със структурите на Женералитата. Така че предпазливостта на Ларго Кабалеро по този въпрос е напълно обяснима. Съвременният изследовател на военното производство по времето на гражданската война Ф. Хавиер де Мадариага също доста скептично оценява резултатите от работата на КВБ: „Комисариатът за въоръжение и боеприпаси продължаваше своето официално неефективно съществуване до смяната на правителството през юни 1937 г.“.
* * *
Във всеки случай без доставките на съвременно военно промишлено оборудване испанското производство е недостатъчно – в това можем да се съгласим с А. Виняс. Той заявява: „Например, при ежедневно потребление на патрони за пушки и картечници в размера на 3,5 милиона, производството наброява нищожните 380000 през декември 1936 г. и не надхвърля половин милион до март 1937 г. В края на този месец броят на патроните в наличие съставлява около 60-70 милиона, което не позволява да се поддържа достатъчна интензивност на военните действия. В случая със снарядите за 75-милиметровите оръдия, с потребност от 8000 снаряда, Републиката произвежда 500-1000 на ден“. Съветските архиви позволяват да се внесат важни поправки в тази картина. Потребността от 3,5 милиона патрони се изчислява не за декември 1936 г., а за април 1937 г., когато, ако се вземат предвид възможностите на съветските доставки, се планира широкомащабно настъпление. И възможностите на испанската промишленост превишават не само декемврийските 380000, но, както видяхме, и половин милион. Така че 3,5 милиона патрона на ден са потребности, изчислявани с точност. Когато съветската военна помощ едва започва да се оказва, през ноември 1936 г. Я. Берзин, К. Мерецков и други съветски специалисти представят по-икономичен доклад за ежедневните потребности на фронта. Те съставляват 1,5 милиона патрона, а само без Каталуния в това време се произвеждат 400 хиляди. Това означава, че Републиката, отчитайки Каталуния, покрива повече от една трета от потребностите си. Този принос не трябва да се нарича „нищожен“. Той е достатъчно важен в условията на нередовност на съветските доставки.
От това следват две обстоятелства: важността на съветските помощи, за които вече стана дума (особено, ако Сталин реши да предостави на Републиката оборудване за производството на боеприпаси), и опасността за Републиката от продължителната война, когато страните изцяло се оказват зависими от доставките на боеприпаси.

Колективизация по испански

Едновременно с градската колективизация се разгръща движение за колективизация на селското стопанство. „Огромната вреда за индивидуалното стопанство, – пише Д. Абад де Сантилян, – който се пада на всички трудоспособни членове на семейството: баща, майка, деца, – това е огромният размер на труда… Селянинът не трябва да принася себе си и децата си в жертва на печалбите. Важно е да има време и енергия, за да образова себе си и своето семейство, така че светлината на цивилизацията да освети живота на село“. Анархосиндикалистите се опитват да противопоставят на безнадеждния семеен труд на селянина силата на общинната солидарност, която би позволила да се рационализира производството и да се освободи част от времето на селските труженици за тяхното културно развитие и преодоляване на вековната изостаналост. Идеята се поддържа от хиляди селяни. Започва масовото движение на колективизацията. Инициативата идва от селските маси.

Аграрната революция започва с разгрома на собствеността на помешчиците в края на юли. Съветски наблюдател съобщава: „Положението на село е следното: от събитията на 19 юли, в продължение на няколко месеца, селячеството се разправяше с касиците (едрите земевладелци). Случи се истинска аграрна революция. На територията на републиканска Испания класата на едрите собственици на земя беше ликвидирана. В провинция Хаен, например, през август-септември бяха убити повече от 3 хиляди касици. Навсякъде земята на касиците беше завзета от селяните и селскостопанските работници. Декретът на Урибе от 7 октомври („конфискация на земята на касиците-фашисти“) беше изпълнен веднага, тъй като бяха конфискувани земите на всички (или почти всички) касици (едри и средни). Много едри собственици „доброволно“ дадоха земите си и по този начин спасиха живота си“. Либералите и комунистите се опитваха да използват декрета от 7 октомври, за да намалят мащабите на експроприация и колективизация. Въпреки това селяните, завземащи земята и създаващи колективи, не искаха да обърнат този процес. Както пише историкът Л. Гаридо, „при използването на декрета от 7 октомври все още възникваха сериозни трудности… Работниците, занимаващи се с колективизирането по места, не разбираха много ясно защо да преразглеждат вече извършените експроприации“. Така аграрната революция остава непокътната.
По принцип земята се конфискува не само от касиците, но и от мнозинството кулаци. За кулаци се считат тези, които използват наемния труд през цялата година. „Според данните на Института за аграрни реформи в 15 провинции, които не включват провинциите Арагон и Каталуния, до август 1938 г. са експроприирани 5 458 885 хектара (около 40% от използваната площ)“.
„Всички взети земи ще бъдат под контрола и управлението на съюза и тяхното обработване по колективен начин ще се отрази преди всичко на съюзите и на всички трудещи се като цяло“, – се казва в решението на селското събрание в Каталуния, представляващо около 200 съюза. Впрочем регионалният пленум на селските синдикати в Каталуния на 5-7 септември 1936 г. оставя принципите на организация на новия живот по преценка на местните организации.
Както и в СССР, колективизацията отчасти се мотивира от бъдещето използване на техника на полето. Въпреки това в Испания има само 190 трактора и този мотив е вторичен в сравнение с възможността да се организира по-справедлив живот. Селяните са привлечени в колективите както от изгодите за съвместното водене на стопанството в тежките условия на войната (преди всичко в областта на стокообмена и културния живот, които се осигуряват и поддържат от структурите на НКТ), така и от идеологическия (в някои случаи – и принудителен) натиск на анархистите. Въпреки това в Испания не може да се говори за насилствен характер на колективизацията както в СССР – колективи се развиват и в тези региони, където влиянието на анархосиндикалистите не е доминиращо – в Левант и Кастилия. Участникът в колективизацията М. Рохо счита за основни нейни мотиви също оказването на помощ на фронта (колективите са удобна форма за организиране на снабдяването) и установяването на „социално равенство“, към което се стремят селяните по това време. Според свидетелството на съветския писател И. Еренбург, който посещава Арагон и разговаря със селяните за техния живот, колективизацията е спонтанна. В същото време „комунистите не знаеха как да се държат. В някои села те започнаха да унищожават паричната система заедно с анархистите. В други се опитваха да отстояват запазването на частната собственост върху земята, което не беше популярно сред селяните в Арагон“. В резултат на това там, където преобладават анархистите, се случва пълна колективизация и се въвежда дялов режим без пари. Там, където доминират социалистите и комунистите, колективизацията е по-мека, покрива 90% от селяните и се извършва без социализация на дребния добитък и птиците.
* * *
В началото на гражданската война в селата, както и в градовете, се случва терор. На 24 септември 1936г. анархистите в Сеса разстрелват 10 „фашисти“. След клането над най-омразните представители на стария ред ситуацията става по-спокойна.

В тези колективи, където няма съществени противоречия, редът се поддържа от специално избран човек, нещо като шериф. Августин Сухи подчертава благополучната криминална ситуация на местата, където посещава.
По принцип колективизацията не е насилствена, но моралният натиск на общността е силен фактор, който кара селяните, още не влезли в колективите, да вземат участие в колективизацията, за да бъдат „като всички останали“. Въпреки че регионалната конференция на НКТ взима специално решение за недопустимостта на принудителното включване на селяните в колективите, моралният натиск играе доста силна роля. Участникът в колективизацията в Мас де лас Матас Е. Маргели си спомня: „Следващата ни стъпка беше грешка – най-голямата, мислейки сега. Задължавахме „десните“ да се присъединят. Принуждавахме ги морално, не физически, но все пак ги принуждавахме“.
Изглежда, че след като съмняващите се влязат в колектива, те веднага разбират преимуществата на новия начин на живот и нещата стават по-бързи. На практика принудата няма смисъл, тъй като въвлечените в общността работят по-малко и „седят на гърба на колектива“. Ето защо много колективи се отказват от включването в експеримента на несъгласните, организирайки икономическо съревнование с индивидуалистите.
Гастон Левал е свидетел на обсъжданията по време на асамблея на въпроса за излизането на селяни от колектива. Самото право на излизане не се подлага на съмнение и се обсъжда само въпросът за реда на използването на инфраструктурата на колектива от индивидуалистите.
За разлика от колективизацията в СССР, на страната на организаторите на колективизацията няма постоянно присъстваща държавна подкрепа. Въпреки това в отделни колективи се установява диктатура на чужди радикали. За една такава ситуация си спомня Х. Авиля: „Това не беше режим на терор, не можете да го наречете така. И все пак видяхме неща, които по-рано не бяхме виждали. Какви неща? Разстрели. Някои след съдебен процес, други – не. И така всички бяха принудени да направят това, което ТЕ кажеха“. Нападенията на градските анархисти, опитващи се да ускорят колективизацията, рязко се критикуват от лидерите на НКТ. Х. Пейро пише: „Революционните „знаменосци“ вече преминаха през селото. За неговото освобождение? За да помогнат да се освободи? Не, те преминаха през селото, за да грабят тези, които с години и векове бяха грабени от онези, победени от революцията“. Осъждането на радикалите от анархосиндикалистите и всеобщото въоръжаване на селяните не позволяват на „знаменосците на революцията“ да се развият и в мнозинството райони, обхванати от колективизацията, властта остава в ръцете на местното селско самоуправление. Също така е важно да се вземе предвид, че републиканската милиция също се намесва в ситуацията в селата в Арагон, помагайки на нежелаещите да живеят в колективи срещу анархистите-екстремисти.
Идеолозите на анархистите смятат, че оръжието в ръцете на селяните ще ги защити от външни набези. В радикалното анархистко издание „Идеас“ на 22 април 1937 г. се казва: „Работници, пазете оръжията си! И когато съседното село го нападнат наемници, целият окръжен народ трябва да отиде да му помогне“.
* * *
Движението за колективизация се поддържа от НКТ и ВСТ, което е закрепено в съгласие с арагонските организации на тези съюзи на 22 февруари 1937 г.: „НКТ и ВСТ поддържат и ще стимулират свободно създадените колективи, които могат да служат като пример за останалите работници и селяни“. Фактически това споразумение само потвържадава това положение, което се развива през юли-септември 1936 г. след първата вълна на колективизацията.
90 хиляди селяни-арендатори в Арагон и Каталуния, получаващи земя в резултат на революцията, не влизат в колективите и създават свой съюз (Селска федерация на дребните собственици). Те не желаят да продават своите продукти по твърдите цени на НКТ. Гарсия Оливер обещава на делегациите им „да предприемат действия срещу ограничаването на търговията с техните продукти“. Скоро НКТ позволява на селските кооперативи да търгуват с портокали.
По време на формирането на Женералитата НКТ Каталуния на 28 март 1937г. формулира своята програма, която изхожда от съчетаването на колективното и индивидуалното ползване на земята. Земята трябва да се предостави на селяните в размер, който може да се обработва от труда на едно семейство, а останалата част се предоставя на колективите, „ако се намерят желаещи да работят колективно“. Трябва да се извърши обмен на поземлените участъци, ако тяхното разположение възпрепятства колективната обработка. Ратайствуването е забранено. Селяните трябва да имат право да обработват общинска земя, ако общината не й намери друга употреба. Всички селяни трябва да бъдат обединени в селските профсъюзи – ВСТ, НКТ и Рабасайрес.
Селяните от различните форми на собственост също влизат във Федерацията на работниците на земята (ФРЗ), включваща 120 хиляди селяни и ратаи. В нея с голямо влияние се ползват както анархосиндикалистите, така и комунистите. ФРЗ по принцип подкрепя колективизацията, застъпвайки се за нейното рационализиране. През март 1937 г. събранието на ФРЗ провъзгласява, че във всяко село трябва да има един кооператив (а не два или повече, организирани на различни принципи, както се случва по време на спонтанната колективизация). ФРЗ гарантира: „Ние ще уважаваме дребната собственост, ако става дума за стопанство, което може да се обслужва от едно семейство“.
Тъй като анархистите са признати за защитници на колективизацията, то комунистите започват да разчитат на защитата на дребните собственици, което премества курса на партията надясно. Съветският консул отбелязва, че „базата на партията на село се съставлява от дребни собственици-селяни“. Този десен курс съответства и на други компоненти на стратегията на Коминтерна в този период. Смята се, че тъй като въпросът за властта все още не е решен в Испания, то преминаването към социализъм е рано. Това ще бъде следващият етап. Анархосиндикалистите не се съгласяват с тази логика – на масите трябва да се покаже за какво се борят, да се предложат основи на новото устройство на света тук и сега.
Когато министърът-комунист Урибе, подчинявайки се на десните намерения на Сталин (стремящ се поради международни съображения да придаде на Народния фронт колкото се може по-умерен образ), предлага да се откажат от колективизацията, се стига до съпротивата не само на НКТ, но и на ВСТ. Това свидетелства за широката подкрепа на колективизацията не само от анархисти, но и от мнозинството организирано селячество като цяло. И. Еренбург съобщава: „Понастоящем за колективизация срещу предложената от комунистическия министър парцелация на конфискуваната земя встъпват не анархистите, а левите социалисти от ВСТ, в частност, Паскуал Томас, фактически ръководител на ВСТ“. На 9 март 1937 г. органът на ИСРП (Испанска социалистическа работническа партия – бел. пр.) „Аделанте“ се застъпва за доброволна колективизация, която трябва да обхване всички селяни. За пълен успех са необходими технологични предпоставки: „за да се постигне колективизацията, плуговете трябва да се превърнат в трактори“.
Мнозинството колективи се ръководят от анархисти. Но около 800 стопанства от около 2500 се намират под контрола на социалистите и комунистите, а в органите на мнозинството колективи присъстват социалисти и комунисти. Центърът на движението се намира в Арагон (около 450 колектива). Влиянието на анархистите тук е преобладаващо, но не пълно. Освен органите за самоуправление на колективите, в Арагон се запазват и местните органи на властта. Така в колективизираното село Алмагро анархистите заемат само 6 от 15 места в местния общински съвет. В Арагонския съвет анархистите имат 7 места, а представителите на партиите на Народния фронт – 6. През декември Аскасо е признат за представител на централното правителство. В споразумението на арагонските организации на НКТ и ВСТ, сключено на 22 февруари 1937 г., се казва: „Ще полагаме усилия да изпълним всички указания на легитимното правителство на Испанската република и Съвета на Арагон, в който нашите уважавани организации са представени, използвайки за целта цялото ни влияние и ресурси“.
Дори в Арагон колективизацията не е пълна – в колективи влизат около 70% от населението на провинцията. Движението обхваща провинциите, в които анархистите не се намират на власт (Андалусия, Кастилия, Левант). Четири пети от колективите се намират там. Общо в ръцете на колективите се намират 9 милиона акра земя. В Левант колективите обединяват около 40% от селяните.
В провинция Хаен, например, има 400 колектива, след като част се разпада, остават 270 колектива с 38000 семейства. Опитът на провинция Хаен свидетелства, „че останалите в провинцията „колхози“ са организирани доброволно и че самите работници предпочитат именно тази форма на стопанисване на бившата земя на помешчиците, но навсякъде има едно малцинство, което иска да напусне и е срещу тази форма“. В същото време „есенните работи на полето са в разгара си и работата върви. По принцип провинцията, най-вече колективите, – увеличава посевната площ на пшеницата с 30% в сравнение с предреволюционната 1936 година“. Колективите хранят и приемат бежанци, държат болници, изпращат храна за фронта, събират пари за нуждите на войната.
Ликвидирането на земевладението на едрите собственици и колективизацията теоретично трябва да нарушат производствения процес (както е например в СССР), но в Испания това не се случва. Съветските наблюдатели съобщават: „Извършена е уборка напълно“. Разширени са зърнените култури. А картофите – дори два пъти. Запасите на Арагонския съвет съставляват 10000 тона зърно, без да броим запасите на селяните. Картовата система позволява да се осигури месо на населението и армията.
* * *
Типичните колективи обединяват по 200-500 селяни (по-рядко от 30 до 5000). По думите на А. Перес-Баро „само малцинство разбра, че колективизацията означава връщане към обществото, което в исторически план е било експроприирано от капитализма“. Организаторите на колектива смятат, че създават нов справедлив свят.
Основната част от имуществото в резултат на колективизацията става обща, а работата се води съвместно. Най-важните решения се взимат на общи събрания. Асамблеите решават много въпроси – от изграждането на училища до определянето на хлебните дажби. Често в асамблеите участват и селяните, които не са в колектив.
Асамблеята избира административна комисия (изпълнителен комитет), редовно (един път на седмица или на месец) събираща асамблея за решаване на важните въпроси. Членовете на комисията ръководят текущата работа на колектива. В устава на колектива Тамарите де Литера се казва, че „всички са задължени да изпълняват инструкциите на отговорните делегати, получени на предварителна среща преди работа“ под угрозата да бъдат изключени от колектива. Официално работникът като истински анархист може да се откаже от изпълняването на указанията на ръководителя преди началото на работата, но, давайки съгласие, трябва да държи на думата си. Това се счита не за проявление на власт, а за самодисциплина.

Клетки на комуналната демокрация са бригади с няколко души. Тук селяните се трудят заедно и вечер обсъждат производствените планове за утрешния ден, въпросите за разпределението и т.н.
В колективите обикновено влизат селяни от няколко села. Част от селяните в колективизираното село не влиза в колектива, продължавайки да води индивидуално стопанство. Частниците по принцип участват в някои мероприятия на колектива (което се определя със специални договорености), имат кредит в колективните магазини и участват в сътрудничеството с потребителите. Наемният труд в Арагон е забранен дори в индивидуалните стопанства.
Мнозинството колективи премахва първо парите и въвежда уравнителното разпределение. Част от потреблението се осъществява колективно. Така например в Муниеса в съботите и неделите за всички селяни се слагат маси за пиене на кафе. Безплатно, а понякога и неограничено се дава хляб, зехтин, месо, от време на време и вино. Ограничението на потреблението „според потребностите“ се осигурява от моралния натиск на колектива, по модела на отношенията в семейството. Но недостатъците на комунистическите принципи, въз основа на които се обединяват селяните, скоро започват да се усещат. „Хората хвърляха хляба, защото го получаваха безплатно, – спомня си М. Рохо, – Това беше трагедия за нас, привържениците на либертарното общество, но ние се изправихме пред това“. В резултат на това колективите започват да въвеждат хлебни дажби или собствени пари. Понякога това са карти, позволяващи да се закупят определени продукти. Понякога работниците получават малки заплати за удовлетворяване на своите индивидуални нужди, които излизат извън рамките на общодостъпния минимум.
Участникът в колективизацията Маргели си спомня: „От деца четяхме анархистките мислители, които пишеха, че парите са коренът на злото. Но нямахме никакви идеи за трудностите, които възникнаха сега… И въвеждането на собствени пари във всяко село само водеше до объркване…“.
Липсата на развитие в програмата на испанските анархосиндикалисти за конкретни, „минималистични“ проблеми, които възникват постоянно в живота, оказва сериозно въздействие върху преобразуванията. Привличане на голям брой хора към търсенето на изход от всяка сложна ситуация, възможност да се изпробва във всеки колектив свой собствен вариант на развитие, гъвкавост на системата на колективите – всичко това помага да се избегне сериозна социално-политическа или икономическа криза, подобно на „разходите“ на колективизацията в СССР.
Преминаването към системата със собствени пари на колективите далеч не води до „допълнително объркване“. Секретарят на колектива в град Муниеса Х. Валиенте обяснява на Августин Сухи: „Парите, издавани от града, не зависят от парите, издавани от държавата. Новите градски пари не са средство за инфлация – само за обмен… По необходимост, – добавя Сухи, – местните пари се обменят за национална валута. Но за това трябва да има добри причини…“.
На 11 март 1937 г. „Солидаридад обрера“ се противопоставя на ликвидацията на банкнотите, тъй като в това отношение съществуват различни мнения и тенденции. Идеолозите на анархосиндикалистите се смущават от различието в доходите на селяните от различните колективи. „Солидаридад обрера“ от 7 март 1937 г. пише критично за различното положение на колективите: в Монблан работниците получават 10 песети на ден на семейство, а в Алвегда, Алсанел, Естопиля, Бенабар Елса – по 4.
Иля Еренбург пише за различни ситуации, които се развиват в колективите, които посещава в Арагон. Във Фрага анархистите въвеждат равни дажби. Всеки от 10 хилядите жители получава книжка с указания за колко песети на седмица какъв продукт може да вземе. В книгата се правят подходящи бележки, при които „песетата“ не е банкнота, а количествената мярка на продуктите, цената на които се установява от самите колективи. Според Еренбург в кафенетата няма продукти, а селяните просто седят там и почиват. Лидерите на местния комитет се противопоставят на търговията с Барселона, разчитайки на собствени сили до анекдотични ситуации. Председателят на комитета предлага на доктора да не купува книга в Барселона, а да я напечата в местната печатница. В Пина действа сложна система с карти – за всеки вид продукти и услуги.
Режимът на дажбите е създаден и в малкото селце Сеса с население 800 души. Селяните са въоръжени, което изключва тяхното принуждаване към ред, който не ги устройва.
Тук дажбата съставлява 50 гр. месо на ден (болните получават 150 гр.), половин литър мляко, 30 гр. захар и 5 гр. кафе на седмица, 10 цигари на ден. Също така се полага четвърт литър растително масло за четирима.

Хлябът се дава без ограничения (дали е било мислимо такова нещо при съветския колективизъм). Въпреки че Еренбург е доста скептично настроен към испанската колективизация, той трябва да признае: „Но те обаче ядат повече месо“.
Според местния лекар, който Еренбург смята за обективен свидетел, тази система обхваща в този момент 70% от жителите.
В село Уерто анархистите не получават надмощие. В съвета на колектива има 60 комунисти и 20 синдикалисти. От 800 човека население 5 семейства не влизат в колектива. Самият колектив се изгражда по модела на съветския колхоз, както официално е обявен. Прасетата, зайците и птиците остават в индивидуалното стопанство. Колективът разполага с трактор, което дава обединение и технологичен смисъл.
Колективът не премахва парите, но доходът се разпределя равномерно. Единичните мъже получават 6 песо на ден. Главата на семейството – 5 песо, членът на семейството – 2 песо, децата до 14 години и възрастните над 60 години – 1 песо (ако не работят). „Членовете на комитета казват, че работят с ентусиазъм заради изравняването“. Но ако изравняването води до спад на стимула за работа, то може да се въведат и работни дни.
Всъщност в Уерто се установява миниатюрна социална държава. Работниците получават фиксирана дневна заплата, а останалите – пенсия. Жителите събират продукти като подарък за болниците. Работят кооперативно кафене, танцов клуб, библиотека.
Според Г. Есенвайн „характеристика на мнозинството колективи, например, е силното чувство на социална солидарност… Съществува също силен стремеж към образование, някои колективи за първи път предприемат усилия за създаване на училища, особено в отдалечените села, където хората от векове са лишени от основно право на образование“.
За влизане в колективите няма имуществени ограничения – в движението участват и по-богати селяни. Противникът на колективизацията Е. Сеговия, който посещава Арагон, се среща с богат селянин, който е влязъл в колектива. „Как станахте комунист“ – попитах аз. Той е имал много земя, вино, зехтин, за да живее хубаво. „Защо? Защото тук е създадена най-хуманната система“. В Мас де лас Матас тя работеше наистина добре. Помня, че изпратиха човек, който страдаше от язва, да се лекува в Барселона. Струваше му 7000 песети – значителна сума по това време, много повече, отколкото човек може да похарчи сам…“. Собственикът на магазина, оставащ да работи в него след колективизацията, казва А. Сухи: „Не трябва да се притеснявам да давам заповеди. Имам достатъчно средства за живот. Колективът се грижи за всичко. Работил съм преди. Работя и сега“. А. Прац пише за участващия в колектива: „Всички услуги на колектива са на негово разположение. От раждането до смъртта си той е защитен от колектива“.
Разбира се, логиката на властта и привилегиите обхваща някои местни лидери-анархисти. Условията на живот, които си създават лидерите на Арагонския съвет, са значително по-добри от селяните в Арагон. Това подкопава авторитета на лидерите и впоследствие улеснява разпускането на този орган. Но в по-голямата си част лидерите на анархосиндикализма остават пуритани.
Според участниците в колективизацията в Алос средният стандарт на живот е същият като преди войната, но положението на социално уязвимите слоеве е много по-добро. В същото време Ф. Буркено, който посещава Арагон, вярва, че „концепцията за новия ред, който се изпълнява тук, е последователно аскетична“. Съдържанието, плащащо се в колективите (4-12 песети на ден), е няколко пъти по-високо, отколкото предишната заплата на селскостопанския работник. Така например в Алканиса плащат 10 песети на ден при стойност на килограм месо 4,5 песети.
В повечето случаи колективът осигурява, както и в града, по-високо ниво на културен живот, отколкото преди колективизацията, концентрирайки средствата върху образователните програми. Понякога се дават средства и за модернизиране на производството.
И. Еренбург обобщава своите наблюдения относно живота на колективите в Арагон: „Населението, привикнало към ниския стандарт на живот, в по-голямата си част не страда от установения режим“.
Говорейки за анархистките колективи, писателят пророкува: „След 2-3 месеца тези села ще ги очаква катастрофа“. Тази прогноза, вдъхновена от печалния опит на съветската колективизация, не се сбъдва.
Еренбург оценява колективизацията като либерал, мнението на когото се формира на базата на резултатите от колективизацията в СССР. Той не взима предвид, че причината за катастрофата в съветското село не е самоуправлението и колективизма, а държавния натиск и пълното изземване на храната.
Опитът за пълна социализация на собствеността и ликвидирането на стокообмена в Арагон се сблъскват не само с трудностите в сферата на обмена, но и с бригадния егоизъм. Тук, както и в града, успешните колективи не искат да държат „безделниците“. Според участникът в колективизацията Л. Мартин „всяка работна група в крайна сметка се ръководеше от собствения си интерес“. Конкуренцията в колективите се допълва от конкуренцията между тях. Започва разслоение на колективите на успешни и бедни. Но пазарните отношения, запазващи се в колективизирания сектор в една или друга форма, винаги се ограничават и регулират.
* * *
Работата на колективите в Арагон се координира от Арагонския съвет и Федерацията на колективите в Арагон, в която влизат 24 кантонални федерации, 275 села и 141430 души. Арагонският съвет изпраща на комуните торове и семена (въпреки и малко). В Арагон анархисткият модел предполага наличието на икономически център, изпълняващ ролята на социална държава.
Федерацията разполага с фонд за продукти, осъществява връзка с пазарите, регулира потоците на работна сила в случай на възникване на нейния излишък или недостатък, организира иновационния процес и рационалното използване на земята, води културно-образователна работа. Кантоналните федерации поддържат връзки с промишлеността без търговски посредници. Селските федерации и Арагонският съвет извършват самостоятелни външнотърговски операции – например, търговия с шафран.

Селските и профсъюзните организации трябва да разрешат множество противоречия и конфликти. Първо, между колективите, частниците и държавните органи, които извън Арагон по инициатива на комунистите от октомври 1936 г. стават на страната на едноличниците и кулачеството („неправомерно“ експроприирани). Второ, между производителите на храна и структурите за реализация, принудени да взимат предвид не само интересите на селяните, но и на гражданите, да не говорим за нуждите на фронта. Трето, между екстремистите на анархокомунизма и селската маса, стремяща се към по-лека колективизация.
На 14-15 февруари 1937 г. в Каспа е проведен конгрес на Федерацията на колективите. В него взимат участие 600 делегати от 300 хиляди членове от 500 колектива. „Това е значителна цифра, като се вземе предвид, че цялото население на републиканския сектор в Арагон наброява 500 хиляди. Всъщност конгресът, на който е основана Федерацията на колективите в Арагон, представлява мнозинството от населението в региона“, – смята В. Даме.
През ноември 1937 г. е създадена Националната федерация на колективите, призвана да координира движението в мащабите на цяла Испания. Икономическото значение на работата на колективизирания сектор за Испанската република е доста голямо. Колективите произвеждат около половината зърно, постъпващо в градовете в Испания и за износ.
Съветски наблюдател, критично настроен по отношение на системата на колективите заявява: „Преди селяните се намираха в плен на посредниците. В момента ролята на посредниците се поема от селските комитети на НКТ и отчасти на ВСТ, към които селячеството се отнася също враждебно, както и към старите посредници“. Ако враждебността е била наистина същата, то селата биха били обхванати от въстания срещу НКТ и ВСТ, както са възставали срещу системата преди 1936 г. Такова нещо няма. Въпреки своята тенденциозност, критиката указва важна черта на системата на снабдяване – организациите на профсъюзите заемат нишата, която по-рано я заемат търговците. Това явление обаче, без значение как се оценява, не съществува. Членовете на валенсийския провинциален комитет на Федерацията на работниците на земята се възмущават: „Огромното мнозинство посредници в селата – това са дребни собственици, на които им помага декретът от 7 октомври, и които са врагове на прогреса и републиката“. Има се предвид приетият по инициатива на комунистите аграрен закон, който признава колективизацията, но гарантира и правата на частните собственици, които не влизат в колективите.
Градът не може да задоволи нуждите на селото в условията на война, което прави неизбежно нарастването на недоволството. Въпреки това за разлика от съветската история 1918-1933 г., това не води до съществено масово надигане на селяните срещу анархистите, с изключение на три инцидента (във всеки случай само за тях става известно на съветското консулство). В две села в резултат на селските вълнения и убийства на анархисти колективите се разпускат. Най-голяма известност придобива третият инцидент – през февруари 1937 г. в малкото село Фатарелия между дребните собственици и анархистите се случва сблъсък, селяните обезоръжават анархо-радикалите, след което анархистите изпращат подкрепление и потушават въстанието. В резултат на тези събития шокирани се оказват самите анархисти. НКТ и ФАИ гарантират, че нищо подобно няма да се случи отново (и успяват).
Тези събития се използват „в пълен размер“ от противниците на анархистите за тяхната компрометация. И. Еренбург иронизира, че селяните ги наричат „ФАИтарелия“. Въпреки това изключителността на събитията е показателна. В изявление за резултатите от Фатарелия на 19 март ФАИ се застъпва за свободен избор на формата на използване на земята, въпреки че изразява увереност, че колективизацията ще преобладава.
Друг важен конфликт става „портокаловият бизнес“. НКТ и ВСТ създават в Левант съвет за селскостопански износ и подготвят за износ в чужбина урожай, но заради неблагоприятната международна ситуация не успяват да го продадат. Когато портокалите, подготвени за износ, започват да гният, правителството се намесва. Със съгласието на министър Х. Лопес в началото на 1937 г. е установен правителствен контрол над външната търговия на колективите. Но селяните от левантийските села Тулиера, Алфара, Хатива и други не искат да изпуснат от ръцете си износната продукция и не допускат до нея правителствената комисия. Правителството изпраща в района Калера войска, която е посрещната от анархистката „Желязна колона“. Започват въоръжени сблъсъци и е провъзгласен „фронт Виланеса“. Конфликти се случват също в районите на Сиудад Реал и Албасете.
След намесата на НКТ обстановката се подобрява, а кооперативите запазват правото си да изнасят продукция, от която обаче не могат да се възползват наистина заради външноикономическата ситуация. Както виждаме, дори в случаите на явни неуспехи на профсъюзите в сферата на снабдяването, селското самоуправление защитава системата на колективизация.
Решението за правителствен контрол над износа се възприема по-добре в Аликанте, Алмерия и Мурсия. „Портокаловият бизнес“ компрометира синдикалистите, но потвържадава – колективите и профсъюзите се оказват ефективни най-малкото при прибирането на реколтата, което също е важно.
Масовата подкрепа на колективизацията и нейният доброволен характер за мнозинството селяни се потвържадава и от този факт, че след поражението на анархосиндикалистите в сблъсъците с комунистите през май-август 1937 г., когато анархистите нямат никаква възможност да използват насилие по отношение на противниците си, масовото движение на аграрните колективи продължава и дори се разширява.
Като цяло колективизацията дава добър ефект и в мащабите на цялата страна. Положението с храната през пролетта на 1937 г. значително се подобрява, разширяват се посевните площи, което признават и противниците на анархистите. Успехите и неуспехите на конкретните колективи зависят от техните лидери, но като цяло движението, премахващо данъчния гнет, латифундизма и дребното парцелно стопанство, показва своята жизнеспособност.

Обобщавайки резултатите от испанската колективизация, отбелязваме, че тя има малко общо с колективизацията в СССР. Може да се съгласим с мнението на изследователя на арагонския аграрен експеримент Г. Келси за това, че „въпреки въздействието на войната, заплахата от международни санкции и противодействието на основните политически групи, републиканското правителство и дори Националният комитет на НКТ, арагонските селски активисти намират възможност в състоянието на колапса на съществуващия социален и политически ред да организират ново, демократично общество“.
* * *
В резултат на преобразуванията в Испания, особено в Каталуния и Арагон, възниква нов сектор на икономиката, качествено отличаващ се както от капиталистическия, така и от държавния – преди всичко развита система на самоуправление и участие на работниците в приемането на производствените решения. Отрицателното отношение на анархистката доктрина към „демокрацията“ като многопартийна парламентарна система не пречи на анархосиндикалистите да разпространят демокрацията в сферата на производството. Опирайки се на профсъюзните структури, анархосиндикалистите и левите социалисти правят практически стъпка към ликвидиране на отчуждението на производителя от средствата за производство. Но това е само стъпка.
На мястото на диктатурата на управителя идва властта на колектива в лицето на неговия актив (предимно профсъюзни лидери от структурите на НКТ) и почти религиозното въздействие на анархистките лозунги, противодействието на които може да се разглежда като контрареволюция. Въпреки влиянието на идеологията, споделяна от значителна маса работници, играе мобилизираща роля и производството.
Ефективността на производството в социалистическия (колективистки, синдикалистки) сектор се оценява различно. Но тя е и различна, тъй като колективистката икономика сама по себе си е доста многообразна. Според Г. Джексън, „където суровината е налична, където работниците са горди и сръчни в служба на своите машини, където благоразумна част от персонала симпатизира на революцията, фабриката работи успешно. Където суровината е малко, където не могат да се намерят части, където съперничеството между НКТ и ВСТ разделя работниците, и където политическите цели седят над работата, там колективните предприятия търпят неуспехи“.
Синдикалисткият икономически модел съществено се различава от капиталистическата или държавно-социалистическата икономика не само по формални признаци, но и в конкретни икономически проявления, например – в реагирането в кризисни условия. Така например кризата на реализацията заради загубата на пазари води не до увеличаване на откритата или скритата безработица, а до намаляване на работния ден. Инвестирането е предимно не в индустриални, а в културни проекти. Намаляването на цените на билетите от синдикатите в културните учреждения води до масов приток на зрители. Благодарение на революцията много работници и селяни за първи път успяват да посетят театър и кино. Броят на децата, обучаващи се в училищата в Барселона, нараства от юли 1936 г. до юли 1937 г. от 34431 на 116846. Така се полагат основите на културния процес, който дава резултати десетилетия по-късно.
Според Р. Фрейзър „въпреки грешките на практика, декретът за колективизацията (в Каталуния е разпространено мнението, че той повлиява и върху следвоенния югославски експеримент) остава революционен паметник на промишленото самоуправление. Въпреки големите трудности, в това число ожесточената междуособна политическа борба, работническата класа в Каталуния запазва колективизираното производство в продължение на тридесет месеца на войната“. Същевременно според В. Ричардс „още никой от критиците не съобщава, че някой е умрял от глад“. След разпадането на анархосоциалистическите реформи започва глад и с особена сила се проявява при франкистите.
Въпреки това моделът на самоуправление и производствена демокрация, координирана от профсъюзите и полудържавните обществени структури, не устройва представителите на другите политически сили. През 1937 г. това води до рязко изостряне на политическата борба в републиканския лагер.

Превод: Революционната борба по света