Идеята на анархо-синдикализма съчетава икономическите методи на синдикалната борба с революционната политика на анархизма. Анархо-синдикалните организации са разнообразни – от малки активистки групи до огромни революционни синдикати, винаги организирани според анархистките принципи – децентрализирани, демократични и революционни.
Анархо-синдикализмът се развива като част от революционния синдикализъм, като първите революционни синдикалисти отхвърлят влиянието на политическите партии в синдикатите (в Хартата на Амиен от 1906 г.), а анархо-синдикалистите надграждат тези позиции, като заявяват че всяка организация на работниците трябва да има изрично революционна политика, за да не изпадне в реформизъм и сътрудничество с управляващата класа. Най-големия анархо-синдикат в света по това време, многомилионната Испанска Конфедерация на Труда (CNT) гласува през 1923 г. да приеме либертарния комунизъм (анархизма) като своя изрична цел.
Анархо-синдикалистите не се стремят да привлекат всички работници в своите синдикати, а вместо това се опитват да насърчат самоорганизацията и инициативата сред работниците. Революционната политика на анархо-синдикалистите следва класов принцип, като за целта се организират масови срещи, фабрични комитети и работническите съвети, които обединяват всички работници на дадено работно място.
При създаването си през 1922 г. Международната Асоциация на Работниците (IWA – интернационално обединение на анархо-синдикати от цял свят) се ангажира със „създаването на икономически общности и административни органи, управлявани от работниците във фабриките, формирайки система на свободни съвети без подчинение на който и да е правителствен орган или политическа партия“. Тези цели се реализират в пълна сила в средата на 30-те години в Испания, когато, организирани в анархосиндиката CNT, работниците успяват да превземат голяма част от Испания и да поставят цялата икономика под свой контрол.
Друг важен елемент на анархо-синдикализма е, че той не се ограничава до борбите на работното място, като наред с типичните синдикални действия като стачки, протести и саботажи от работниците на мястото на производство, анархо-синдикалистите организират и водят борби свързани с организацията на безработните, екологичните борби и др.
Целта на анархо-синдикалния синдикат не е просто да спечели по-добри условия на труд. Синдикатът служи и като „начално училище на социализма“ (Рудолф Рокер, Анархизъм и Анархо-синдикализъм). По този начин анархо-синдикалистките профсъюзи се стремят да „създадат нов свят в черупката на стария”, като осъществяват на практика целите, за първи път формулирани от Бакунин, че работническите организации трябва да създават „не само идеите, но и практиката за бъдещето” в предреволюционния период. Синдикалната организация се стреми да подготви работниците за пряката демокрация, само-организацията и взаимопомощта, необходими за успеха на бъдещото общество.
Анархо-синдикалистите, както всички либертарни комунисти, „са убедени, че социалистическият икономически ред не може да бъде създаден с укази и закони от правителството, а само от … превземането и управлението на всички предприятия от работниците“ (Рудолф Рокер). Политическите партии не просто са ненужни за извоюване на социална промяна, а дори пречат за нейната реализация. Тези партии (дори тези, които претендират, че представляват работниците) задушават самоорганизацията на работническата класа, като се опитват да преговарят с правителството или да подчинят работническата класа на своите политически стремежи.
Анархо-синдикалистите смятат, че работниците трябва да предприемат преки действия, за да получат по-добри условия на работа и да спечелят социални и политически придобивки, а интензификацията на тези борби води до социална революция и поставянето на икономиката под контрола на работещите.
Източник: Libcom