Берн, 4 юли 1876г.

Пиша Ви под живото впечатление за случилото се. Не очаквайте подробен, обмислен отчет. Нямаше време да се събира такъв, а и не беше до това, а до онова, което се виждаше и чуваше, което беше неизбежно оскъдно. Ще се опитам да напиша само фактите, защото не пиша за някакъв дребен деятел, редови, значението на когото трябва да обяснявам, а пиша за Бакунин, името на когото е цяла история…
Внезапно и напълно неочаквано за всички местни руснаци се разпространи няколко дни преди смъртта на Бакунин тревожен слух: Бакунин е в Берн! Бакунин е безнадежден! Бакунин умира! Не можех да повярвам, не исках да повярвам. Старите другари по дело, Брус, живеещи в Берн, не знаеха нищо. Случайно една руска студентка, от най-скромните, е чула това, едва ли не от професор Райхел. В миг всичко проговори: без разлика на партиите, без разлика на мненията, всички руснаци, на които е скъпо движението от последно време, всички живи хора от всички нации, живеещи в Берн, се втурнаха да разберат. Оказа се, че в края на юни Михаил Бакунин е пристигнал в Берн да търси облекчение на своето последно заболяване. Той е дошъл при своите приятели – лекаря Райхел и юриста Фохт (1). В същия ден са тръгнали писма, телеграми във всички страни и едва тогава старите приятели в Женева, в швейцарска Юра са узнали тъжната новина.
Когото и да срещнеш, всички говорят за едно. Чухте ли? Знаете ли? Не видяхте ли? Но да видиш беше трудно. Още в четвъртък, 29 юни, говореха, че Бакунин е в безсъзнание. Една госпожа искаше да го посети в болницата, но Фохт я отклони от това. И никой от познатите ми лица не видя вече жив Михаил Александрович. В събота на 1 юли, срещам бледия **. Чувствам, че пребледнявам и аз. „Почина!“ Изглежда, че два дни всички са се подготвяли за новината, но да се подготвят не са могли. Почина. Да, почина в малката болница, почти сам. Доколкото ми е известно, едва ли някой от старите приятели е бил при кончината му.
Само ако можех да погледна мъртвия! Оказа се, че е по-лесно. Тъй като покойниците не остават в частната болница, то тялото на Михаил Александрович беше преместено във военната болница. Тук дойдоха някои студентки.
Ето го, революционният гигант, пред когото трепереха господарите на народите! Неуморим агитатор, който до последните години не можеше да живее без да се бори с шарлатаните на властта на земята, с идолите на властта на небето! Този, присъствието на когото на границата на страната се считаше за опасно! Той малко се беше променил. Подуването на лицето изглаждаше бръчките. Изглеждаше, че погледът му ще светне, че ще избухне неговата пламенна реч! Но около очите и устата имаше кървава пяна. Този, когото не смазаха от тъмниците на Саксония, Австрия, Русия; който от Сибир се върна след 15 години все същия неукротим борец – беше най-накрая сломен в мирния Берн…
Но така нататък и така нататък… Ще съобщя факти.
Вчера, за 16:00 часа, беше насрочено погребението. Неочакваността на новината изненада всички. Бернската секция на Интернационала уведоми когото можеше. Беше изпратена на юрците и в Женева. Ако можеха да известят всички страни и местности, по които Бакунин остави следа от своя живот, своето влияние, трябваше да призоват целия свят. Дрезден, Прага, Париж, Лион, Лондон, Стокхолм, Италия, Испания трябваше да присъстват на погребението на този, който влезе в тяхната история; да не говорим вече за нашата родина, където толкова приятели и врагове, толкова хвалители и порицатели бяха пробудени към обществения живот или доведени до дейността с думите и делото, истините и парадоксите на този световен агитатор.
Започнаха речите… Не искайте от мен да ги разкажа. Вие вероятно ще ги прочетете подробно в „Бюлетина“. Какви са думите? Подобни думи се повтарят на десетки гробове. Но тук трябва да си на място, трябва да усетиш тази електрическа искра, която минаваше през слушателите… Всички тези речи получиха пълния си смисъл само от настроението на присъстващите. Ще разкажа накратко, сухо основните мисли, които ще си спомня; вие сами си представете, ако сте в състояние какво се усещаше и мислеше, усещаше от говорещите, понякога задавящи се от сълзи, мислеше от слушателите, пред които преминаваше животът на покойника…
Първи говореше на гроба Швицгебел. Прочете телеграма от Кафиеро; прочете писмо от Шо дьо Фон, подписано от Флок и още някой. Той говореше и от името на своята секция.
Жуковски направи очерк на биографията на покойника, говореше за преследванията, на които е бил подложен Бакунин, на които са били подложени и други емигранти от страна на правителствата на тези страни, където е трябвало да търсят убежище. Сълзите го задушаваха. В края гласът му се пречупи.
Тогава заговори Гийом, най-близкият другар в последните борби на Бакунин. Той се опитваше да бъде спокоен. Говореше от името на секцията, говореше и от свое име, като личен приятел на този, който лежеше в гроба. Той говореше за революционната дейност на Бакунин, за неговия талант, неговото красноречие. Със смъртта на Бакунин, каза той, завършва времето на инициаторите и личностите изчезват. Но Бакунин е направил много за Интернационала. Под негово влияние членовете на Юрската федерация бързо дойдоха до разбирането на истините, до които те, оставени сами на себе си, биха дошли доста по-късно. Той приключи с призив за по-нататъшна упорита борба; сега не трябва да плачем за новия гроб, а да работим в полза на социалната революция.
След това говореха представителите на две страни, Франция и Италия; тази Франция, която винаги беше така близка до сърцето на Бакунин; тази Италия, която беше любимото място на него и Херцен. И двамата принесоха последна прошка на този, който до последната минута, – както се изрази Елизе Реклю (и двамата братя бяха на погребението), – остана верен на своите идеи.
Не мога да ви разкажа речта на Брус. Това беше скръбта на приятел, скръбта на ученик; неговият глас плачеше и ридаеше.
Последен говореше делегатът на немската секция на Интернационала, състояща се от хора, които водеха най-непримирима борба с идеите на Бакунин по време на неговия живот и сега дойдоха да се поклонят пред останките на противника, с когото се бореха, но силата на когото трябваше да признаят. Делегатът-немец заяви, че те, немските интернационалисти, не споделят възгледите на Бакунин, но са дошли да изразят своята тъга за загубата на човека, който толкова много направи за революцията.

Достатъчно… Не мога да пиша повече в тази минута… Някак си все още не мога да повярвам, че Бакунин умря, че току-що погребахме Бакунин…
Още няколко думи. Вечерта имаше общо събрание на немците и французите. Те се обединиха. Но за това ще получите специална кореспонденция.

Вперед! Двухнедельное обозрение. 1876. 15 июля

Бележка: (1) Допусната неточност: приятелят на Бакунин Адолф Райхел е бил музикант, а лекар е бил Карл Фохт.