От материалите на конференция „Алтера“ за значението на национално-освободителните идеи в революционната антикапиталистическа борба.
За национализма, социализма и анархизма
1. Терминология
Самият термин „национализъм“ не е ясна идеологическа характеристика, която би давала основание той да се разглежда отделно от лявата (социалреволюционна) идеология или във вид на някакъв уклон. От една страна, под думата „национализъм“ често се разбира шовинизъм, империализъм, буржоазен патриотизъм и тем подобни. Но, от друга страна, под „национализъм“ се разбират други, дори противоположни, идеи: национално освобождение, равно право на народите на свобода, етническа диференциация, идея за нацията като народен и национален суверенитет и така нататък, което може да се разглежда като „освободителен национализъм“.
Исторически мнозинството леви считат тези идеи за свои и се опират на тях, наричайки ги често не „национализъм“, а с други термини, като например „интернационализъм“, „патриотизъм“, „национално освобождение“ и т.н. Въпреки това, има примери на леви, които наричат тези идеи именно „национализъм“ (например, в Европа това са ирландските и баските леви) и дори ги съчетават с термина „интернационализъм“. Например, сред идеологическите принципи на парагвайската „Военно-политическа организация“ са указани, в частност: „пролетарски интернационализъм“, „революционен национализъм“, „марксизъм-ленинизъм като метод“ и „социализъм като цел“.
Очевидно е, че наличието на термина „национализъм“ не отличава тази и подобни групи от другите групи, които не използват тази дума, но имат аналогични идеи. Тъй като става дума за едни и същи по съдържание, при това напълно леви, идеи, понякога наричани с други термини, то може да се говори не само за сходство, но и за пълна идентичност на значителна част от „левите интернационалисти“ и „левите националисти“. Логично, ако във взаимоотношенията им не бъдат взимани предвид терминологичните различия, но се стремят към сътрудничество, а ако е възможно и към обединение.
Също към въпроса за терминологията се отнасят различните тълкувания на термина „нация“, в едни случаи обозначаващи страна с всичките й жители, а в други случаи – определена националност (етнос). Тъй като идеологията на освободителния национализъм предвижда свобода, както на страните, така и на отделните националности, то по-нататък ще стане дума за двете понятия поотделно.
2. Двойни стандарти
Аналогично на това, както шовинистите и империалистите често с искрен вид встъпват за свободата и независимостта на своите народи, но се отказват от това право за другите народи, така някои леви им подражават в тези двойни стандарти. Тези хора одобряват национално-освободителните движения на определени народи, включително и тези, които директно се наричат „националисти“, но в същото време встъпват срещу националното освобождение на други народи, както и срещу „фашизма“, включвайки понякога собствения си народ.
Указаните двойни стандарти се проявяват, например, в това, че те изключват някои народи и страни от числото на угнетените само въз основа на формалното наличие на „национална държава“. Обаче, не се взима предвид факта, че мнозинството национално-освободителни движения, в частност тези, които се ползват с одобрението на почти всички леви, са и остават в страни, където отдавна съществуват формални „национални държави“. Например, страните от Латинска Америка като Мексико, а не Кюрдистан или Палестина, не влизат в състава на САЩ, също както Украйна не влиза в състава на Руската Федерация или САЩ.
Националното поробване на всички тези „одържавени“ народи не е закрепено юридически или с пряка военно-политическа окупация. Защо едни народи и страни могат да се считат за угнетени, а други не? Взимайки за пример Украйна, следва да отбележим не само западния империализъм, но и своеобразния руски неоколониализъм, тегнещ над нея. Също се говори за многонационалното население на различни страни, като пречка по пътя на идеологията за национално освобождение. Но населението на почти всички зависими страни е многонационално. Изключение не са нито Латинска Америка, нито Азия, нито Африка. Това по никакъв начин не пречи да се борят за национално освобождение, както страните, така и населяващите ги националности, в това число и националното мнозинство, и не изключва равни отношения с националните малцинства, които също трябва да бъдат свободни от гнета.
И така, става дума за възмутителни двойни стандарти, носителите на които или се отказват от интернационалната национално-освободителна риторика и директно се обявяват за космополити (антинационалисти), откровено действащи в интерес на империализма и шовинизма, или последователно подкрепят национално-освободителното движение на всички народи.
3. Класово съдържание
Отъждествяването на националното освобождение или освободителния национализъм изключително с буржоазната революция и буржоазния национализъм напълно противоречи на фактите.
На практика националното освобождение като завоюване на национален суверенитет, тоест, самостоятелност, може да върви ръка за ръка, а понякога това е задължително, с пролетарската и социалистическа революция. Историческите марксистки и други леви движения не само подкрепят, но и често са в авангарда на национално-освободителната борба, както в далечната (Китай, Виетнам, Корея и други примери от Азия) и по-новата история (Аржентина, Бразилия, Парагвай, Уругвай, като примери от Латинска Америка), така и в наши дни (Перу, Колумбия).
Трябва да се обърне внимание на идейните основи на марксизма. Енгелс недвусмислено пише, че в определени случай „националната независимост трябва да се спечели и осигури единствено от пролетариата“, при което „искреното интернационално сътрудничество е възможно само при условие, че всяка нация напълно господства в собствения си дом“. В „Манифеста на комунистическата партия“ също е отбелязано, че световната социалистическа революция навсякъде трябва да сложи край на експлоатацията на едни народи от други и на враждата между народите, тоест, да завърши национално-освободителното дело за всички народи.
Следвайки Джеймс Конъли, може да се заяви, че истинският национализъм може да бъде само социалистически. И не иде реч само за постигането на независимост. Вторият след националния суверенитет, вече чисто социален аспект на идеята за нацията, съгласно нейния създател Жан-Жак Русо, е народният суверенитет, осъществим по пътя на пряката демокрация – народно самоуправление, което е невъзможно при класовото разделение на обществото, когато властта се узурпира от експлоататорската класа. Описвайки пряката демокрация на Парижката комуна в своя труд „Гражданската война във Франция“, Карл Маркс посочва:
Единството на нацията не се унищожаваше, а напротив – се организираше чрез комуналното устройство; това единство се осъществяваше чрез унищожаването на онази държавна власт, която се представяше за въплъщение на това единство, но искаше да бъде независима от нацията и да стои над нея, и всъщност беше само паразитен израстък върху тялото на нацията.
Следователно, народният суверенитет, а това означава и осъществяването на идеята за нацията, е възможен само в безкласово общество. Тази мисъл съвпада с тезата на „Манифеста…“ за това, че чрез завоюването на политическо господство „пролетариатът трябва да се конституира като нация“. Това е единственият извод от известното изказване, че „пролетариите нямат отечество“, тъй като то, както удачно отбелязва Пьотър Кропоткин, „въобще не означава, че на бедния му е безразлично къде и сред какви хора ще живее… То означава само, че богатите са го лишили от отечество, което иска да има – може би, дори много повече, отколкото богатия“.
4. Държавност
Грешка, както на буржоазните идеолози, така и на мнозинството марксисти е отъждествяването на националното освобождение изключително с постигането на държавност и деленето на народите на угнетени и господстващи само въз основа на липсата или наличието на формална „национална държава“.
Първо, мнозинството държави нямат фактическа самостоятелност, тоест, държавен суверенитет, и затова зависят от диктатурите на империите и световния капитал.
Второ, ако самата държава има независимост, това не я прави национална в този смисъл, че нейната етнонационалност продължава да се намира в зависимо и угнетено състояние, тоест, държавата е лишена от национален суверенитет.
Трето, дори ако се случи чудо и държавата осигурява както държавен, така и национален суверенитет, тя все още ще бъде неспособна да осигури народния суверенитет, който, както беше казано, съгласно тезите на Жан-Жак Русо и Карл Маркс, е основното социално съдържание на идеята за нацията.
Държавната бюрокрация неизбежно ще узурпира суверенитета и ще направи невъзможно народовластието. В крайна сметка, истинска нация е възможна само като бездържавно, самоуправляващо се общество. Всичко това означава, че като цяло националното освобождение трябва да се преосмисли като национално-етническо, национално-народно, а не национално-държавно.
Това твърдение има силно основание в левия антиавторитаризъм, както в национално-освободителната история на неговите движения (Украйна, където анархистите се борят под лозунга „Да живее Украинската независима социалистическа съветска република!“, Мексико, Корея, Куба, Никарагуа и др.), тяхната съвременност (Мексико), така и в неговата идеология, според която нацията трябва да бъде организирана по принципа на анархистичната федерация.
Михаил Бакунин, описвайки целите на анархизма, отбелязва, че националното освобождение, независимостта и другите права на националността, както и тя самата, са „законен факт“, безусловен „извод от общия принцип на свободата“, както и че „върху руините на държавите, организирани отгоре-надолу чрез деспотизъм и завладяване, могат да се развият обединения свободни, организирани отдолу-нагоре чрез свободна федерация на общините – в провинция, а провинциите – в нация…“.
Пьотър Кропоткин отбелязва, че „истинският интернационален съюз е възможен само при най-пълно развитие на всяка отделна народност“, което е „необходимо условие както за богатствата в живота на човечеството като цяло, така и за възтържествуването на анархистичния комунизъм“. Рудолф Рокер, противопоставяйки интересите на държавата и етноса, иска „свободно самоопределение за всеки народ“ и пише, че етническото общество „не може да бъде изкуствено въведено, както и насилствено разрушено, освен ако не се унищожат всички членове на народа“.
Махновският вестник „Анархист-въстаник“ провъзгласява:
Анархо-махновското движение в Украйна е самобитно, национално движение. (…) Къде се крие спасението на украинската нация? Какво идейно движение наистина ще спаси украинската нация, нейната свобода и независимост? Отговорът е ясен. Самият народ отдавна осъзна, че единственото му спасение се крие в анархизма, безвластната трудова федерация, която е единствената свободна независима организация, която трябва да доведе нацията до дългоочакваната свобода и просперитет.
За това, че нацията трябва да бъде организирана в анархистична федерация, пише и идеологът на НКТ Исак Пуенте:
На нас не ни трябва върховен ръководител или някаква власт, която да съществува без взаимното съгласие на отделните общини. След като всяка община (град, село или селище) приведе своя вътрешен живот в ред, организацията на нацията ще бъде завършена. (…) Единствените тълкуватели на националната воля са делегатите на конгресите, които, в случай на необходимост, временно ще осъществяват суверенни права, предоставени им от общите събрания.
Можем де резюмираме изложеното в тази точка с думите на Макс Нетлау: „Във федерализма се състои истинската задача за истинския, незавоевателен национализъм“. Изхождайки от всичко казано в четирите точки, можем да направим извод за диалектическата връзка между идеите на освободителния национализъм, социализма и анархизма.
А.П.