Това е четвъртата част на текста „Технологичният Мордор“, който бе подготвен от колектив Буревестник, за да излезе в сборник по случай 100-годишнината на ФАКБ. С публикуването целим да предизвикаме реакции и коментари, които да ни помогнат, да подобрим текста.

Във времената на мобилна свързаност с целия свят, живото общуване все-повече отстъпва на цифровото, а неформалните приятелски кръгове – на социалните мрежи. Сами по себе си те заслужават отделно изследване, защото изглежда, че тепърва обществената организация ще се измества към тях. Тук ще изброим само някои техни особености, които бяха отбелязани напоследък от изследователите.

Комуникацията в цифровата Мрежа е различна от живото общуване. Думите и позициите на хората, поведението им, са различни. Изглежда склонността да се съобразяваме с чуждото мнение намалява във виртуалното пространство. Хора, които при общуване лице в лице намират общ език, често успяват да прекъснат мостовете един към друг чрез социалните мрежи.

Наблюдава се ефект на капсулация на хората в общности, които споделят общи интереси или ценности. Тази капсулация създава илюзията за универсалност. Всякакви радикални идеи започват да изглеждат на носителите си по-популярни, отколкото са в действителност, тъй като хората, с които общуват, ги споделят. Като следствие самите хора се радикализират, защото по-радикалните позиции намират все по-радушен пример сред познатите им.

Далеч не всички Интернет-общности са радикални. Зад проекти, които вече са се превърнали в институции, като Wikipedia и YouTube, стоят Интернет-общности. Те бяха развити от мастодонти като Гугъл или правителството на САЩ, но не биха съществували без множеството обикновени добронамерени хора, които създават съдържание практически безвъзмездно. Усилията на корпорации и правителства за контролиране на това съдържание често се сблъскват с желанието на хората за споделянето му. Въпреки че средствата за контрол като законите за „авторско право“ се налагат безкомпромисно, често се промъква неудобна информация. През март, април и май 2018, когато YouTube вече беше усъвършенстван специално, за да филтрира съобщенията на ИДИЛ, а самата Ислямска Държава беше пред окончателния си разгром, на ден бяха качвани средно по 15 видеа на държавата, четвърт от които престояваха там повече от 2 часа.¹ Но няма съмнение, че средствата за контрол се усъвършенстват и автоматизират, а обсегът им се разпростира все-повече. При възхода на ИДИЛ всеки свален клип беше ръчно преглеждан от хора, в края на 2018 свалянето вече ставаше автоматично, но това не спря видеоклиповете.

За съжаление изглежда, че дейността на такива виртуални общности остава предимно виртуална. Това лесно може да се забележи в българските групи, където ако един от сто обещали да присъстват на едно събитие го стори, това би било неочакван успех. Бунтовете на Арабската пролет, които бяха обявени за Революция на Интернет², събраха множества младежи на улицата, но не успяха да ги мобилизират зад нищо по-различно от ислямистки групировки или военни диктатури, напомнящи повече средновековните, отколкото високотехнологичните общества.

Вероятно едната причина Интернет-общностите да не успяват да се организират зад нищо по-различно от добре познатите ни властнически групировки е фактът, че са лесно манипулируеми. Други причини могат да бъдат липсата на структуриращи фактори или на достатъчно силни взаимоотношения между хората.³

В последните години много се говори за т.нар. „фалшиви новини“, създавани специално, за да бъде заблудена аудиторията. Тази практика е дотолкова очевидна и разпространена, че онези, които градят кариерата и печалбите си от подобни заблуждения, неуморно „воюват“ с тях.⁴ Вероятно в основата на този феномен стоят психологически фактори, които бяха по-трудни за експлоатиране преди епохата на Интернет. Например това, че хората бързат да споделят със съмишлениците си новина, без дори да са я прочели, щом защитава техните споделени ценности. А собствениците на социалните мрежи предпочитат хората да споделят, вместо да проверяват информацията, и стимулират това поведение.⁵

Още по-могъщо оръжие, на разположение на корпорациите, е прицеленото съдържание. Чрез следене и обработка на поведението на потребителя в уеб-сайтовете, корпорации като Гугъл и Фейсбук научават за него неща, за които самият той често не подозира. Познавайки интересите и поведението му, могат да му предложат онези неща, които най-лесно би възприел.

Това често се представя като свещен граал⁶ за рекламата – вместо да разпилява безразборно ресурс в рекламни материали и да отблъсква клиентите, корпорацията предлага на хората точно това, което им трябва… срещу съответната печалба. Без съмнение това е по-ефективен търговски процес и би трябвало да сме доволни от него… ако одобряваме търговията въобще. Защото в света, доминиран от корпорации, този вид търговия просто премахва дребните посредници и дистрибутори и оставя печалбите в ръцете на съответните корпорации като Амазон, чийто собственик към момента се води най-богатият човек на света.

Далеч по-малко се говори за ефекта от прицеленото съдържание в областта на политиката. За няколко години компанията „Кеймбридж Аналитика“ печелеше от това, че дава възможност на политическите агитатори да се прицелят по-добре в по-подходящите хора. Преди да стане модерно да я обвиняват в какви ли не демонични планове⁷ дейността на компанията се възприемаше съвсем в реда на нещата – като средство за богаташите да манипулират резултатите от изборите.⁸ Но след няколко неудобни гласувания започнаха да се публикуват мнения, че „големите данни рушат демокрацията“.⁹ През 2018 изтече информация, че компанията е откраднала личните данни на десетки милиони потребители от Фейсбук и ги е използвала за агитация в неодобрявания „Брекзит“. Компанията бързо обяви фалит, но бизнесът ѝ продължи да разцъфтява под ново име – щом има търсене, има и предлагане.

А търсенето е огромно. Социалните мрежи изместиха телевизията като основно средство за агитация. Тръмп уволнява министри в Tweeter, а новия украински президент Зеленски практически нямаше кампания извън Facebook, Twitter и Instagram¹⁰. Изследванията доказват¹¹, че социалните мрежи засилват политическите пристрастия. Когато контактите са ограничени само до онези, които „харесваме“ или „следваме“ в Мрежата, подходяща „фалшива новина“ лесно може да ни мобилизира, защото изглежда, че всички, на които имаме доверие, и от чието мнение се интересуваме, вярват в нея. От друга страна тя не стига до онези, с които не се „харесваме“, т.е. дори не разбираме дали те ѝ вярват или не.

В едно общество, в което полицията успешно се грижи промените да се случват законно, т.е. да бъдат реализирани чрез представителите на политическата класа, усилването на политическите пристрастия може само да усили ролята на тази класа и властта, която тя има над умовете на хората.