На 5 декември Франция бе блокирана от национална стачка. Както писахме в седмичния обзор:

На живо от общата стачка във Франция. Милиони работници са на улицата, подкрепени от студенти и пенсионери. Цялата страна е парализирана. По места избухват сблъсъци с полицията.  Видео

Френски пожарникари застават начело на работническата стачка и пробиват с тела полицейския кордон, разделящ шествията. Видео

Тук публикуваме текста на призива към стачка от блога на Тео РУМИЕ

Стигнахме. Дойде 5ти декември. Вече месеци наред подготвяме този стачен ден. Стотици хиляди сме тези, които – отвъд синдикалната си принадлежност – се борим за стачката. Тя ще бъде мощна и ние ще направим всичко възможно, така че тя да устои и да спечели. Нашият дневен ред: продължение, самоорганизация, генерализация.

Стачката идва. Социалният климат е нажежен вече от седмици: право на спонтанно оттегляне на железничарите и стачка на техноцентъра на ФДЖ през октомври, силна манифестация на болниците миналия 14ти ноември, движение на пожарникарите… Без да се броят две национални исторически манифестации: тази от 10ти ноември срещу ислямофобията и за равенството, тази от 23 ноември срещу убийствата на жени и срещу сексистките и сексуални насилия. Естествено без да забравяме мобилизацията на Жълтите жилетки, истински полеви фон на събитията.

Правителството отсреща не е в най-добрата си форма, но възнамерява все пак да „реформира“ пенсиите: всъщност, да ги ограби.

Всички вече са разбрали, че точковата пенсионна система, която „златното правило“ ограничава на 14 % от БВП, както и удължаването на времето за удържането за всички, ще имат за последствие значителното обедняване на бъдещите пенсионери и сриване на пенсиите с няколко стотици евро на месец. Жените ще бъдат най-засегнати.

Яростта се вкоренява все повече и повече по работните места : теренът е свободен, за да може едно значително социално движение да се развие и да трае. Декември ще бъде кипящ.

Вече месеци наред подготвяме този стачен ден. Стотици хиляди сме тези, които се борим за стачката – отвъд синдикалната си принадлежност.

Многобройни сме тези, които знаем, че сме изправени пред един исторически шанс – шансът да преобърнем спиралата на провалите и да постигнем една голяма и красива победа, която да ни върне доверието в себе си и надеждата за нашата социална класа.

За една неугасваща стачка

Това ще рече, да поставяме необходимите стратегически въпроси и то още от сега. Да ги популяризираме сред нашите работни колеги, сред нашите общи събрания – фирмени, секторни, областни, квартални, градски. Нашият дневен ред е ясен: продължение, самоорганизация, генерализация.

Продължението вече е подсигурено в известен брой сектори, начело с парижкия градски транспорт и железниците. Другаде трябва още от сега да се впрегнем, за да го построим. Стачката е израза на нашата истинска власт, тази която работничките и работниците упражняват, правейки всеки ден така, че обществото да функционира. Спирането на работа е упражняването на нашия политически капацитет. Спирането ѝ заедно, колективно, е, това да се направи в качеството ни на класа.

А това което водим срещу Макрон и неговия свят е точно една класова битка.

На хоризонта не се задават нито президентски, нито парламентарни избори, където да се издъним: единственото, което е на наше разположение, е стачката.

Да продължим стачката с ден, два, три… е да си дадем времето и средствата да се организираме. Само-организацията на стачката не е левичарска прищявка. Това е подсигуряване на стачниците да си възвърнат стачката и да направят така, че те да бъдат тези, които да решават. Да построим и да водим „своята“ стачка колективно и автономно, това означава със сигурност да я направим по-силна, по-уверена в собствените си сили.

Това е също да си дадем времето да я превърнем в една напредваща стачка, да отидем да убедим работещите от своя сектор, които още не са встъпили в битката, да отидем да убедим тези от други фирми и услуги.

Да продължим да се самоорганизираме, означава да си дадем възможността наистина да генерализираме стачката. Да избегнем клопката на стачката с пълномощно, която отнема доверието и демотивира.

Безполезно е да се оплакваме от „синдикалните дирекции“. Никъде няма магическо копче за „обща интер-професионална стачка“, нито в СеЖеТе (CGT), нито в ЕфО (FO), нито в Солидарни (Solidaires). Топката е в нашите ръце. Колкото повече вкореним стачката на работните си места, толкова повече ще развием нейните разклонения предприятие по предприятие, за да може тя да се превърне в генерална.

И вероятно – подобно на тази от 36-та година и на окупациите на фабрики, на тези от 68-ма и на общите суверенни събрания – тя ще ни изненада, ще донесе нововъведения в терена на класовата борба. Имаме възможността да накараме властта, държавата и капиталът, заплетени едни в други, да отстъпят. И да навлезем в настъпление.