1. Началото

Ирландската републиканска армия има дълга история, като се започне от „Обществото на обединените ирландци“, вдигащо въстания през 1798 г. и 1803 г., и се продължи с „Ирландското републиканско братство“ (ИРБ), „Защитниците“, „Рибонистите“, „Ирландската поземлена лига“ и другите тайни организации. Съкращението ИРА за първи път се приема от американската организация „Братство на фениите“, организирайки нападения в Канада.

До началото на Първата световна война борбата между привържениците на хоумрул и юнионистите достига своя апогеи. Британският парламент приема закон за автономия на Ирландия, който трябва да влезе в сила след приключването на войната заради опасения от възникване на гражданска война. „Ирландските доброволци“ се разделят: голяма част начело с лидера на „Ирландската парламентарна партия“ Джон Редмънд е готова да се съгласи със самоуправлението и да изпрати на фронта на световната война 20 000 свои членове, но 12 000 човека, оставащи с името „Доброволци“, заедно с лидерите на ИРБ са съгласни само на пълна независимост. Техният ръководител Ейън МакНийл се противопоставя на призива ирландците да ходят на фронта и допуска въоръжено въстание за независимост. Към „доброволците“ се присъединява малката, но добре военизирана „Ирландска гражданска армия“, лидерът на която, Джеймс Конъли, влиза в ръководството на ИРБ.

През есента на 1916 г. ИРБ подготвя въстание в Дъблин. То се договаря с немците за доставянето на 20 000 пушки и 10 картечници, но три дни преди въстанието корабът „Aud“, превозващ оръжията, е открит от британския флот и потопен. Ейън МакНийл разбира за предстоящото въстание в последната минута и забранява на „доброволците“ да участват в него, като само 2 000 от 12 000 бойци излизат по улиците. На 24 април заговорниците превземат центъра на Дъблин и седмица се противопоставят на британските власти. В хода на сраженията загиват повече от 500 цивилни. Въстаниците вдигат знамето си и обявяват независимостта на Ирландия. Първоначално, мнозинството ирландци счита бунтовниците за предатели. Жителите на Дъблин хвърлят по колоната на пленените въстаници камъни и гърнета с изпражнения.

Независимо от това, мнението на ирландското общество рязко се променя през следващите две години. Първоначално, това е заради негодуването по повод екзекутирането на 16-те ръководители, някои от които са считани само за съучастници в бунта. През 1918 г. британският парламент приема закон за военната служба на ирландците, което предизвиква негодувание и нова криза. Радикалът Еймън де Валера влиза в националистическата партия Шин Фейн и става неин лидер. Исканията на партия се променят от доминион за пълна независимост и отделяне на страната. На изборите за британски парламент Шин Фейн се бори с ИПП и печели убедително. Депутатите излизат от британския парламент и създават националния ирландски парламент (Дойл Ерън), който обявява независимостта на новата държава — Ирландската република. 100-хилядният контингент на Ирландските доброволци е преструктуриран от парламента в национална армия, която получава името „Ирландска републиканска армия“ (ИРА).

2. Парламентът и ИРА

Първата стъпка в реорганизирането е направена на събранието на Ирландските доброволци на 27 октомври 1917 г., в което взимат участие около 250-те члена (много по това време са в лагерите след Великденското въстание). На събранието се правят избори за ново ръководство, като са избрани: Еймън де Валера (председател), Майкъл Колинс (ръководител на организацията), Дармънд Линч (ръководител на комуникациите), Майкъл Стейнс (ръководител на доставките), Рори О’Конър (главен инженер), Шон Макгери (генерален секретар), Кахал Бру (ръководител на щаба). Също са избрани ръководители на Доброволците по графства, както и в Дъблин. Много от избраните са от ирландския парламент.

На 21 януари 1919 г. в дъблинското кметство се открива първото заседание на ирландския парламент. За министър-председател е избран Кахал Бру. ИРА е призната за национална армия и трябва да се подчинява на парламента, но на практика управлението на Доброволците на места от правителството е доста проблемно. Опасенията на парламентаристите се потвърждават, когато в Южен Типъръри с одобрението на Шон Трейси и Дан Брин са убити двама констъбли от Кралската ирландска полиция (КИП). Нападенията на „летящите отряди“ срещу полицейски учреждения продължават в различни графства през цялата война.

На 31 януари щабът на ИРА (Бру и Ричард Мълкахи) пускат списък за по-нататъшните отношения между Дойл Ерън и ИРА:

1. Правителството трябва да има същите права и власт, както и обикновеното правителство;

2. Правителството, а не членовете на ИРА, одобряват кампаниите на ИРА;

3. Правителството обявява военно положение.

В рамките на тази стратегия за примирие между парламента и ИРА, през август Бру предлага да се внесе закон за задължителна клетва пред Дойл Ерън, която трябва да се изпълнява както от всички членове на ИРА, така и от всички депутати. Колинс заявява на де Валера (новият министър-председател), че трябва да се приеме този закон колкото се може по-скоро. Доброволците полагат клетва пред парламента през август 1920 г.

Разпалва се борба между Бру и Колинс. Бру, номинално, е министър на отбраната, но Колинс стои по-високо в йерархията на ИРА. Бру и де Валера искат от ИРА по-голяма военна активност, тъй като смятат пропагандата за недостатъчно ефективна. Въпреки това, Колинс и Мълкахи успяват да съсредоточат в своите ръце практически цялата власт над ИРА. Само някои командири, като Том Бари и Лайъм Линч в Корк и Шон Макейн в Лонгфорд, са неконтролируеми от апарата на ИРА.

3. ИРА във Войната за независимост на Ирландия

ИРА взима участие във войната срещу британската армия от януари 1919 г. до юли 1921 г., като най-интензивната битка продължава от ноември 1920 г. до юли 1921 г. Като цяло, кампанията на ИРА във войната може да се раздели на три етапа.

Първият етап (1919 г.) е свързан с  преструктурирането на армията. Организатори като Ърни О’Мали са изпратени из цялата страна с цел създаване на силни партизански подразделения по места. На хартия в ИРА има 100 000 човека, въпреки че само около 15 000 взимат участие в партизанската война. Колинс, ръководител на разузнаването, създава в Дъблин малочисления специален „Отряд“ (Squad), който ликвидира полицейски шпиони (един от членовете на отряда е бащата на писателя Брендън Биън, Стивън). Отрядът извършва също рейдове срещу казарми на полицията, убивайки в края на годината четирима служители на дъблинската полиция и 11 на Кралската ирландска полиция (КИП). В края на 1919 г. КИП е принудена да евакуира повечето от служителите си в провинциалните си казарми.

Вторият етап (януари-юли 1920 г.) е характерен с нападенията на ИРА срещу укрепените казарми на КИП, разположени в градовете (16 от тях са разрушени и 29 са силно повредени). В същото време британските мерки водят до ескалация на конфликта. Първо, Великобритания обявява военно положение в различни части на страната, което позволява да се изпращат в лагери и да се екзекутират членове на ИРА. Второ, тя вкарва в Ирландия допълнителни сили към полицията, Black and Tans и Помощната дивизия (Auxiliary Division), както и войници. Третият етап (август 1920 г.-юли 1921 г.) е характерен с увеличаването на британския контингент, което води до промяна в тактиката на партизаните. Сега те нападат не казарми, а колони на британците, покривайки се след това в планините.

Въпреки че войната засяга всички ирландски провинции, основната тежест пада върху Дъблин и югозападната провинция Мюнстер. В Дъблин партизаните атакуват патрули, а в Мюнстер се правят засади по пътищата. В Белфаст особеност е големият брой протестанти и юнионисти сред жителите, а ИРА и юнионистите убиват представители на противоположната религия. Тук войната продължава и след подписването на мирния договор, като загиват около 500 човека.

ИРА е отново реформирана през април 1921 г.: създават се дивизии по териториален признак, а подразделенията са увеличени. Но това не пречи да се засили произвола на командирите на малките отряди. През май ИРА неуспешно напада дъблинската митница – загиват 5 бойци, а 80 попадат в плен. През юли Колинс разбира, че ИРА е на крачка от смъртта: армията разполага само с 3000 съвременни пушки и привършващи боеприпаси, а 5000 партизани са арестувани. Внезапният край на войната спасява положението.

4. Мирният договор и разколът

Министър-председателят на Великобритания Дейвид Лойд Джордж винаги нарича ИРА „банда убийци“, въпреки че големите финансови загуби във войната и международната реакция правят неговите позиции по отстъпчиви. В Белфаст крал Джордж V неочаквано призовава страните към примирие. На 11 юли де Валера се среща с генерал Макриди за преговори. В резултат ИРА получава правото да запази оръжието си, но по време на примирието страните трябва да „останат в казармите“. Офицерите от ИРА считат примирието за временно и затова наемат и обучават нови членове.

През декември 1921 г. ирландската делегация начело с Колинс и министъра на външните работи Артър Грифит пристига в Лондон за нови преговори. Спорни моменти са статуса на ирландската държава (Ирландия става доминион) и използването от британците на пристанищата в Южна Ирландия. Тези въпроси впоследствие водят до разкол в ИРА. Ирландските лидери ги интересува въпросът за Северна Ирландия. Страните се договарят да се определят нейните граници чрез специална комисия.

В ИРА резултатите от мирната конференция се възприемат нееднозначно. В Генералния щаб 4 от 13-те члена са против договора, а сред редовите членове разликата в броя на страните е още по-малка. Много от членовете на ИРА не полагат клетва за вярност пред новия ирландски парламент. На 16 януари 1922 г. О’Мали излиза от състава на Щаба и поема Втора южна дивизия. След месец ръководителят на Централно-лимерикската бригада Лайъм Форд обявява излизането от подчинение на главнокомандването на армията и непризнаването на новата ирландска държава. Неговата бригада обявява своята принадлежност към Ирландската република. На 22 март Рори О’Конър обявява, че ИРА повече няма да се подчинява на ирландското правителство и ще се бори с него за възстановяване на републиката. На 28 март новото ръководство на прорепубликанската ИРА нарежда на своите членове да се откажат от постовете в полицията и армията на доминиона и да потвърдят вярността си към републиката.

Членовете на ИРА, съгласни с договора, излизат от нея и стават ядро на Ирландската армия (7000-8000 човека). Те влизат във война с ИРА. На 23 май 1923 г. началник щаба на ИРА Франк Айкън обявява прекратяване на огъня, въпреки че много не са съгласни с това и продължават борбата в състава на друга организация, носеща името ИРА.

5. Участието в конфликта в Северна Ирландия

След сключването на англо-ирландското споразумение и неговото ратифициране в ирландския парламент, ИРА се разделя – значителна нейна част, в това число видни фигури като Майкъл Колинс, Ричард Мълкахи и Оуен О’Дафи стават на страната на новосъздадената Ирландска свободна държава, заемайки важни постове в „Националната армия“, а останалите обръщат оръжие срещу бившите си съратници. Въпреки това, „Националната армия“, подсилена с британска помощ, се оказва по-силна, и на 24 май 1923 г. Франк Айкън нарежда да се свалят оръжията. Подчинилите се през 1926 г. създават партията Фиана Фейл начело с Еймън де Валера, която в момента е най-голямата партия в Ирландската република. Тези, които не се подчиняват, преминават в нелегалност.

От 1949 г. ИРА премества центъра на своята дейност в Северна Ирландия. От 1969 г. преминава към тактиката на партизанската война и се разделя на редица конспиративни автономни клетки. Някои от тези групи впоследствие преминават към чисти терористични методи на борба както на територията на Северна Ирландия, така и на територията на останалата Великобритания.

На 14 август 1969 г. за решаване на конфликта Лондон изпраща войска в региона. Вълната от насилие започва след „Кървавата неделя“ („Bloody Sunday“) – 30 януари 1972 г., когато британските войници стрелят по невъоръжена демонстрация на борци за граждански права в Дери (Северна Ирландия), в резултат на което загиват 18 човека.

На 30 май 1972 г. ИРА обявява прекратяване на активните бойни действия. Тъй като британското правителство отказва да води преговори с терористите, ИРА подновява терористичните актове в Ълстър и Англия.

Основният почерк на ИРА е телефонното предупреждение 90 минути преди взривяването на пълната с взривове кола, което намаля възможността за човешки жертви, но служи като демонстрация на сила. Един от основните доставчици на оръжие за ИРА е Либия. Основна мишена на ИРА са войниците от британската армия, полицаите и съдиите.

Политическото крило на ИРА е Шин Фейн (ирл. Sinn Féin) (лидер — Джери Адамс).

Името на партията се превежда от ирландски език като „Ние самите“. През 1969 г. партията се разделя на „временна“ (provisional) и „официална“ във връзка с разкола в ИРА. В региона ескалира насилието (избухването на междуобщностния терор от двете страни и изпращането на британска войска в подкрепа на Кралската полиция в Ълстър).

„Официалните“ се обръщат към марксизма и носят името „Работническа партия Шин Фейн“.

6. Разколът в ИРА. „Временна“ и „Официална“ ИРА

„Временната“ ИРА е създадена през 1969 г. Причина за разкола са разногласията по повод участието или неучастието в официалните органи на властта в Северна Ирландия (парламентарните избори) и в методите за отговор на ескалирането на насилието. Тези разногласия се обсъждат широко във висшия орган на ИРА, Армейският съвет (англ. Army Council).

Създаването на „Временната“ ИРА се случа на фона на лоялистките безредици през август 1969 г., водещи до разрушаването на стотици домове на католици в Белфаст. През декември 1969 г. Конгреса на Армейския съвет на ИРА приема резолюция за признаване на властта в Северна Ирландия, Република Ирландия и Обединеното кралство. Началникът на разузнаването на ИРА Шон Макстифън заявява, че това не е според републиканските цели; създава се „Временният армейски съвет“. „Временните“ не признават легитимността на Република Ирландия и Обединеното кралство, считайки за единствено законно правителство на Ирландия Армейския съвет на ИРА.

На 11 януари 1970 г. „временните“ основават свое политическо крило – „Временната“ Шин Фейн. Тяхното влияние расте бързо, 9 от 13 подразделения на ИРА в Белфаст преминават към „временните“. Новата групировка инициира мащабна терористична кампания, описана от Шон Макстифън като „ескалация, ескалация и пак ескалация“.

Структурата на „временните“ включва две паралелни организации:

– подобна на редовна армия структура от роти, батальони, бригади и „военни зони“. Белфастката бригада на „временните“ в периода август 1969 г. – декември 1970 г. нараства от 50 до 2000 човека;

– автономните „активни клетки“ от 5-8 човека (англ. Active Service Units) в края на 1980-те години нарастват до 300 човека в началото на 1990-те години;

В състава на „временните“ влиза „подразделение за вътрешна сигурност“, което ликвидира цивилните, които си сътрудничат с британските власти. „Временните“ също патрулират в редица католически квартали, в частност, в Дери, обявявайки ги за „свободни“; Присъствието на Кралската полиция в Ълстър и британската армия е нежелателно.

Британските власти отказват да предоставят на осъдените бойци от „временните“ статус на „специална категория“, аналогичен със статуса на военнопленници, което е повод за протестни акции в затворите (в това число гладни стачки, водещи до смъртни случаи).

Групировката участва в сблъсъци с „официалните“, също с Организацията за освобождение на народа на Ирландия; с други думи, с „Истинската“ ИРА.

Според данни от Университета в Ълстър, „временните“ са убили 1800 човека, в това число:

– 1100 бойци от британската армия, Кралската полиция в Ълстър, Полка за защита на Ълстър;

– около 600 цивилни;

– други – републикански и лоялистки бойци (в това число около 100 собствени участници);

Според други данни, „временните“ са убили до 6 хиляди бойци от армията и полицията и до 14 хиляди цивилни.

Самите „временни“ губят до 300 свои бойци, които са убити; загиват и 50-60 членове на Шин Фейн.

„Официалната“ ИРА е една от двете фракции, образувана в резултат на разкола в ИРА през 1969 г. И „временните“, и „официалните“ се смятат за продължители на ИРА. И двете групировки отричат легитимността на другата. Политическите крила на фракциите са „Временната“ Шин Фейн и „Официалната“ Шин Фейн. Между двете фракции има няколко въоръжени сблъсъка.

След разкола мнозинството от структурата на ИРА в Белфаст и Лондондери преминава под контрола на „временните“, но в други градове „официалните“ запазват мнозинство. През 1973 г. обявяват примирие, въпреки че през същата година са убити 7 британски войници, наричайки това „отмъстителна акция“.

„Официалните“ се обръщат към марксистката идеология, бидейки тясно свързани с Работническата партия на Ирландия.

По данни на Университета в Ълстър, групировката е отговорна за 52 убийства: 23 – цивилни, 17 – британски военни и полицаи, 11 – католически терористи (в това число 3 свои), 1 протестантски терорист.

7. Разколът в ИРА. „Приемствена“ и „Истинска“ ИРА

„Приемствената“ ИРА (CIRA) е създадена през 1986 г. в резултат на разкола на „Временната“ ИРА. Причина за образуването на новата фракция стават разногласията по повод участието в официалните органи на властта, широко обсъждани на Генералния конгрес на армията (англ. General Army Convention) през 1986 г. Фракцията има тесни връзки с Републиканската Шин Фейн (RSF).

От момента на своето формиране, CIRA вече води кампания в Северна Ирландия срещу британската армия и полицейската служба на Северна Ирландия (PSNI), бившите кралски констъбли в Ълстър. Тя е част от по-широката кампания срещу английските сили за сигурност и другите републикански военни формирования, които се отклоняват от първоначалната идеология. „Приемствената“ ИРА извършва терористични актове с цел причиняване на икономически вреди и/или нарушаване работата на държавните органи, а също и извършва нападения срещу предполагаеми престъпници.

Към днешна дата тя е поела отговорността за смъртта на един офицер от PSNI. „Приемствената“ ИРА не е толкова активна, колкото „Истинската“, и в рамките на самата организация се случват няколко разделения, започвайки от средата на 2000-те години.

„Истинската“ ИРА (англ. Real IRA) е създадена на 12 октомври 1997 г. от бившия офицер от „Временната“ ИРА Майкъл Маккевит и 12 негови съмишленици. Повод за разногласията става въпросът за примирието. Веднага след своето образуване „истинските“ пристъпват към терор, опитвайки се да направят терористичен акт в Бенбридж на 7 януари 1998 г. На 15 август 1998 г. извършва терористичен акт в Ома, графство Тирон. През 2001 г. Маккевит е арестуван в Дъблин от ирландските спецслужби със съдействието на британското контраразузнаване МИ-5. През 2003 г. той е осъден на 20 години затвор, въпреки че „Истинската“ ИРА не прекратява своите акции. Към ден днешен организация има около 150 активни членове. Последната им атака е от 5 октомври 2010 г.

8. Доставяне на оръжие на Ирландската републиканска армия

Смята се, че като основен доставчик на оръжие и финансиране на ИРА е Либия, която осъществява през 1970-те и 1980-те години големи доставки на оръжие. През 2011 г. британският вестник „Дейли Телеграф“ пише: „В продължение на 25 години всяка бомба, направена от Временната ИРА и отцепелите се от нея групировки, съдържа Семтекс от либийска страна, доставен на ирландското пристанище през 1986 г.“

Освен Либия, като основен източник на оръжие и финансова помощ за ИРА са американските ирландци, особено организацията NORAID. Тези канали съществено намаляват след 11 септември 2001 г.

ИРА извършва и внос на оръжия от континентална Европа: през 1970-те години Дати О’Конъл доставя серия автомати от типа SA vz.58 от Чехословакия, а през 1980-те години – автомати FN FNC от Белгия и Нидерландия. От средата на 1970-те години помощ на ИРА оказват членовете на Армията за освобождение на Палестина, успоредно обучавайки бунтовниците от ИРА на военно дело. Бунтовниците се отказват от доставките на оръжие, опасявайки се, че за това ще разбере разузнаването на Израел. Тим Пат Куган пише, че след като Палестина спира да подкрепя Република Ирландия, сътрудничеството спира. В ръцете на ирландците попадат и пушки AG-3 от Норвегия.