- Без Лого - https://bezlogo.com -

Лявото означава сила

Френските синдикати са най-мощните в Европа в момента. Благодарение на тази сила, френските работници са единствените с 36 часова работна седмица и множество социални придобивки немислими в други страни.

Целият 20 век бе доминиран от левицата и работническите борби. Работническите синдикати, партии и революционни организации успяха да променят света, като напълно унищожиха дерегулираният капитализъм от 19-ти век в глобален мащаб. По целия свят, работниците, чрез своите борби, извоюваха най-важните социални придобивки, на които се радваме днес, като 8 часовото ограничение на работния ден, уикендите, масовото осигуряване и достъпа до здравеопазване и образование. Наред с тях, работниците извоюваха и множество политически придобивки – от правото на свободна реч и медии, до всеобщото избирателно право и равните права на жените. Всичко това бе извоювано в различни контексти и с различни средства – от реформите в Белгия, Холандия и Швеция, през продължителната класова борба, водена от синдикатите във Франция и Англия, до революционния метеж на изток. Резултатът бе създаването на един нов свят, коренно различен от този през предходното столетие. От безправна експлоатирана маса, работниците се превърнаха в основен политически играч на сцената на световната политика и успяха да заявят и да наложат своите интереси над капитала в глобален мащаб. В същото време, капитализмът се оказа по-гъвкав, отколкото очакваха революционерите на 20 век. Той се трансформира, интернализира ограниченията и регулациите, инкорпорира в себе си дори част от работническите борби и в крайна сметка успя да се съхрани, макар и в неузнаваем вид.

Този процес не протече равномерно. Периодите на интензивна класова борба се редуваха с периоди на реакция. Работническото движение извоюва много победи, но и получи много тежки удари – двете световни войни и възхода на фашизма в Европа успяха да нанесат непоправими щети на европейските синдикати и работнически организации, като на някои места, те така и не успяха да се възстановят. След войната настъпи нов период на интензивна класова борба през 60-те и 70-те години в Европа и по света, последван от поредния период на реакция, а работещите по цял свят минаха в отстъпление. Днешния период на ниска класова активност и отслабване на глобалната левица започна през 80-те години на 20 век, и причините за него могат да бъдат открити в комбинация от фактори. Наред със световната икономическа криза и разпада на Източния Блок, който бе постоянна заплаха, принуждаваща западните елити да отстъпват пред исканията на работниците от страх от революция, най-важния фактор, който повлия на работниците по цял свят бе глобалното преструктуриране на капитализма, свързано с изместването на производствата на Изток и последвалия възход на финансовия капитал.

Испанаските работници, обединени в анархосиндиката CNT, в периода 1936-1939 година превземат фабриките, транспорта и електроснабдяването, гонят шефовете и започват да управляват икономиката сами.

Изнасянето на производствата на изток обезсили работниците и промени драстично съотношението на силите в класовия конфликт. Следствие от това преструктуриране бе смазването на английската работническа класа по време на миньорската стачка при управлението на Тачър и последвалия възход на неолиберализма от двете страни на Атлантика. Разгромът на английската работническа класа е само един от по-известните моменти, но той е само част от този общ процес на промяна на съотношението на силите, наред с други емблематични събития, като разгорма на летищните работници в САЩ и много други. Тези събития белязаха началото на период на ниска класова активност, достигнала исторически минимум през 90-те години.

Пораженията на работническата класа през 80-те и 90-те , последвалата пасивност и разпространението на дух на конформизъм и подчинение сред работещите, доведоха до тежка фрагментация и дезориентация на световната левица. Докато, както винаги в периоди на спад на класовата борба, десните глашатаи на привилигированите класи побързаха да погребат работническата класа и да обявят „края на историята“, голяма част от левицата започна да им приглася. Стискайки си ръцете с десницата по въпроса за класата, част от съвременните леви направиха това, което лявото винаги прави, когато се откъсне от работниците – започва да се затваря и вглежда навътре в себе си и да търси други полета за изява, развивайки най-странни теории и практики. Така, не намирайки поле за изява сред работниците, част от световната левица откри света на „опресираните“. Това не беше трудно, тъй като важни теми като равноправието на жените и анти-расизма винаги са били съставна част от политическия дневен ред на левицата. Но това не бе просто адресиране на тези проблеми – нещо, което левицата винаги е правила – а цялостна промяна на политическата парадигма: работническата класа бе изхвърлена на боклука и бе заместена от индивидуалистичните теории на „идентичностни политики“.

По време на Oбщата миньорска стачка в Англия през 1974 , миньорите свалят консервативното правителство и печелят 35% увеличение на заплатите.

Тази част от левицата, която зави към идентичностните политики и неолиберализма, започна да изнамира всевъможни опресии и да дели хората на все повече и повече фрагментирани индивидуални индентичности – „транссексуални жени, бели мачисти, куиъри“ и десетки други различни полови, расови и културни разделения и под-разделения. Според идентичностните теории, всички тези групи са опресирани, но в същото време са опресирани по различен начин, което налага да ги разглеждаме като отделни групи, със свои интереси, противоречащи си не само с „белия, привилигирован елит“, но и помежду си. В същността си, тези теории са израз на идеите на буржоазния индивидуализъм на десницата, което тласна тази част от левите, изоставили класата си, към все по-близко сношение с модерните либерали, създавайки това политическо пространство, което до скоро доминираше публичния дискурс, известно като либералното ляво.  Така, това либерално ляво, превърна тези опресирани групи в основен фокус на своите политики и създаде един куп теории – от либералния дискурс за промяна, чрез вкарване на повече жени и малцинства в бордовете на директорите на компаниите, до анти-капиталистическия му еквивалент на т.нар. интерсекционализъм, според който носителите на революцията са именно тези подтиснати и противопоставящи се на статуквото малцинства – гейове, бежанци, етнически и религиозни малцинства и др. Това се превърна и в точката на пресичане между тази част от анти-капиталистическата левица, възприела тези идеи и неолибералните капиталистически мастодонти, като американската Демократическа Партия, Християн-Демократите и други центристки сили, които с готовност се включиха в играта на идентичности чрез въвеждането на всевъзможни безумни и ненужни регулации и свеждайки политическия дебат до броя на тоалетните в държавните учреждения и участието на брадати жени в олимпиадата. Това бе начин за тях да запазят прогресивния си имидж, без да отправят предизвикателство към капиталистическото статукво, част от което са и те самите. В крайна сметка, на представителите на привилегирования капиталистически елит им е все тая дали ще има гей бракове или не, стига никой да не отправя предизвикателство към привилегиите и собствеността му.

Това не означава, че лявото не трябва да има нищо общо с борбата за права на различните обезправени групи в обществото, напротив. Aко погледнем в историята на близкото минало, ще видим, че най-важните победи в тези борби бяха извоювани именно от работническата класа и нейните мощни организации през 60те и 70те години, които заедно със студентското движение успяха да разбият много от прашасалите буржоазни предрасъдъци наследени от миналия век, както и окончателно да прекършат властта на религиозните институции на запад, които се явяваха техните най-големи проводници. Но левицата успя да извоюва толкова значими победи на арената на равноправието по същия начин, по който успя да извоюва и победите си на арената на класовата борба – чрез сила. В идентичностните политики няма сила. Обратно, те се фокусират върху най-слабите елементи от обществото, тези, които винаги са в малцинство, и нямат потенциал за съпротива срещу статуквото. По този начин либералното ляво се прострелва в крака и се обрича на маргиналност и безсилие. Лявото не трябва да говори от позицията на жертва. Трябва да говори от позицията на силата. Лявото винаги е черпело и черпи и днес своята сила от мнозинството – от организираните работници, мъже и жени, които съставляват огромната част от обществото. Освен силата на мнозинството, работниците имат и индустриална сила, произтичаща от тяхната продуктивна роля в икономиката – силата на стачката, с която работниците могат да поставят на колене управляващите елити и да наложат своите интереси. Това е историята на работническата класа, която победи дерегулирания капитализъм от 19 век. Това е и настоящето на работническата класа, която докато пиша тези редове, е превзела улиците на Париж и другите големи градове на Франция, налагайки своята воля над интересите на една от най-мощните държавни машини на континента. Работниците са единствената сила, която може да разгроми капиталистическите елити и да наложи своя интерес, премахвайки както експлоатацията, така и подтисничеството във всичките му форми.

1 Comment (Open | Close)

1 Comment To "Лявото означава сила"

#1 Pingback By Обзор на събитията 17 – 24 февруари | Без Лого On 24 февруари 2020 @ 23:03

[…] Статия […]