- Без Лого - https://bezlogo.com -

От Сантяго де Чили до Париж народът е на улицата

Дали това не е третата или четвъртата вълна от масови протести срещу неолибералния ред и неговите пазители? От Бейрут до Сантяго, без да забравяме Париж, политическата власт, изглежда, е неспособна да възстанови реда. Дори когато прибягва до сила.

Алжир, Боливия, Еквадор, Колумбия, Франция… За някои неща след месец началната точка вече е без значение. И удовлетворяването на първоначалното искане има малък ефект. С това, че анулира 4-процентното увеличение на билета за метрото, Себастиан Пинера не успя да разчисти улиците на Сантияго де Чили. Нито правителството на Хонконг обезкуражи опозицията, като оттегли проектозакона за екстрадирането. Когато едно движение вече е в ход, трябва все повече да се отстъпва. Другото решение са полицията и армията. Или обещанията (както в Ирак, Чили, Алжир) за промени в конституцията.

BMP - 349.9 KB

AURÉLIE PIAU. – «Стрелба по гълъби», 2011

Когато обаче огънят някъде спадне, другаде той се разгаря. Очакванията са огромни: „Народът иска режимът да падне“. Как да стане? Какво да се направи? Не винаги е ясно, но хората продължават. Скоро ще стане година от началото на демонстрациите в Алжир. В Хонконг започнаха през април. Заслугата на протестиращите там е голяма ‒ страхът от жестоки репресии можеше да ги парализира. Те обаче не отстъпват нито крачка. Какво става в Иран, където дори броят на убитите манифестанти се държи в тайна?Едно общо недоверие циментира или споява народното движение – недоверието към икономическия либерализъм, който гради кастово общество, със своите недосегаеми горе и парии долу. Преди всичко обаче това е недоверие към арогантната и недобросъвестна политическа система, която доминиращата класа, „елитите“, превърнаха в преторианска гвардия на своите привилегии.Въпросът за околната среда е доказателство за безпомощността. Четири години след тържествените декларации на СОР 21 [1 [1]] лакът се пропуква. Планетата на богатите не възпря консуматорския апетит, рисковете от затоплянето се потвърдиха. Кметицата социалистка Ан Идалго реди екологични речи, но оставя големите здания да столицата да бъдат покрити с гигантските светлинни реклами на луксозни марки и портативни телефони. А френският министър на транспорта се опиянява от перспективата за бляскави кариери в своя сектор: „Имаме нужда от 30 хиляди шофьори в близките години, трябва да поощрим този занаят, особено сред младите“. Повече шофьори по пътищата, повече „автобуси Макрон“, ето как ще пазим екосистемата. А товарните влакове на френските железници? В никакъв случай, защото трябва да се борим срещу излишния персонал в публичните предприятия.

През декември 2010 г. въстанието в Тунис откри цикъла на „Арабската пролет“. През май следващата година започна испанското „площадно движение“; през юни ‒ мобилизацията на чилийските студенти; през септември ‒ „Окупирай Уолстрийт“. Предстои да отбележим десетгодишнината на тези движения. Още тогава имаше младост, спонтанност, използване на социалните мрежи, отхвърляне на опита политиците да употребят движенията, гняв, събуден от икономическата политика, насочена почти навсякъде към това да се покрият щетите, причинени от банките. Девет години по-късно, въпреки че в Тунис диктатурата падна, социалните искания, довели до въстанието, не са получили ни най-малко решение. Положението не е по-бляскаво и на други места. В тези условия разбираме колко са полезни добрите новини. И желанието да вярваме, че там, сред тези сглобени, нестабилни движения, които не търсят връзка помежду си, съществува едно международно съзнание, близко до приоритетите на хората.От края на миналия век смъртта на капитализма и изчерпването на хегемонията на глобализацията се оповестяват редовно, като с метроном. Сто пъти противникът беше диагностициран с агония или предстояща смърт. Но той винаги знае как да промени лицето или речта си.

И четиридесет години след идването на Маргарет Тачър на власт отново удържа победа в Обединеното кралство. А поражението му през ноември т.г. от другата страна на Атлантика никак не е гарантирано. Но по-добре е да не се мисли за поражение или поражения, като в Бразилия, Гърция, Боливия, Италия, а да се знае, че макар пожарът да е угаснал на едно място, той вече се е разгорял на друго.Подпалките са едни и същи почти навсякъде. Те са икономически и политически: финансовата криза от 2008 г. облагодетелства главните виновници, традиционните партии отдясно и отляво обаче упорито налагаха несправедливи решения на своето население. Легитимността на „системата“ беше силно накърнена. Десет години по-късно тя е повалена. Констатирането на този фалит отваря вратата за най-различни идеологически интерпретации. „Системата“, която обвиняваме, не е непременно системата, която служи на капиталистическата класа. Други виждат в нея по-скоро това, че тя закриля ‒ неправилно според тях ‒ изхвърлените, онеправданите, дори чужденците, „хранениците на държавата“. Господарските привилегии допринасят за тази неприязън.Пенсионната „реформа“ на Еманюел Макрон предлага нов пример. Тя претендира, че създава „универсален режим“, който ще е „валиден за всички французи, без изключение“. В действителност обаче залага поколенческо противопоставяне (родените преди 1975 г. няма да бъдат засегнати от новата, не толкова изгодна система) и в същото време предвижда, под претекст за „равнопоставеност“, че висшите кадри няма да получават по-големи пенсии, ако заплатите им са над определена сума, което ще ги подтикне да се обърнат към пенсионните фондове, за да си осигурят допълнителен доход [2 [2]]. Въпреки това, за да защити тази особена универсалност ‒ дори срещу манифестиращите ‒ френското правителство реши да запази специалния режим на полицаите с мотива, че те „изпълняват държавни функции в защита на населението“

Финансиране на частни интереси чрез премахване на публичните услуги

Въпреки тези усилия за разделяне на хората (които на други места са насочени към сунити, шиити, кабили или каталунци), протестиращите засега са единни. Обединяват ги искания, които се срещат почти навсякъде: за достоен живот, срещу орязванията на социалните програми, срещу увеличението на цените на неотменими услуги (като транспорт, енергия, комуникации), срещу фиктивното намаляване на безработицата чрез „боклучави работни места“ (в Испания 40% от новите трудови договори са за срок до един месец) [3 [3]], особено когато тези несигурни работни места са главно в столиците, където цените на жилищата експлодираха. Скъпотията, беднотията, неравенството са канавата на протестите. В Судан или в Еквадор, в Ливан или в Чили.Почти навсякъде благодарение на бруталната откровеност на неолиберализма, който скъса завесата между капитала и държавата, към икономическите искания се добавят и политически. Тъй като корупцията и скандалите не се свеждат до второстепенните афери, раздухвани от пресата: до парламентарния сътрудник, който отделял част от времето си за партийна работа, до председателя на парламента, който предлагал омари на приятелите си [4 [4]]. И въртележката се върти, възмутени туитове, откровения от сапунени опери, специални емисии…

Сега вече всички или почти всички разбраха, че корупцията засяга дълбоко неолибералната държава, която финансира частните интереси, като руши публичните. А те – частните интереси ‒ се облагодетелстват от всяка предприета „реформа“ (пенсии, приватизации, данъци).Корупцията обаче е също и политическа система, която позволява на глобализираните елити да си присвояват националните богатства, да ги разрушават или изнасят, използвайки свободната търговия и финансовите убежища. Тази система допуска злоупотреба с власт – като в Ливан, където управляващите не са способни да осигурят чистотата на затъналите в боклук градове и рискуват да замърсят още повече водата и да унищожат флората. Корупцията означава още нелегитимна власт – като в Ирак, където държавата е дезертирала от основните си мисии и оставя училището да се срине, докато за 16 години еквивалентът на два пъти брутния вътрешен продукт се е изпарил в джобовете на политиците на власт и на прогнили предприемачи [5 [5]]. И накрая, дори не знаем каква дума да употребим за френския премиер, който с престорена благост констатира, че публичните болници са „във фаза на неуправляемост, както се казва за неуправляем самолет, който е тръгнал да пада“. Дали Едуар Филип ще бъде и догодина министър-председател, за да коментира катастрофата и да утеши семействата на пътниците?„Искаме да бъдем нация“, провъзгласяват иракчаните, които въпреки 450-те жертви на репресиите не са загубили кураж и отхвърлят чуждото вмешателство и крайната религиозност, в името на солидарността, в името на една държава, достойна за своето име, тоест, честна. В Чили, люлката на заченатия в кръв неолиберализъм, репресиите на карабинерите (над 11 000 ранени, 200 души с извадено око, 26 убити) не успяха да ограничат протестите. И там бе издигнато националното знаме.

Като в Алжир, където милиони демонстранти поискаха армията да престане да монополизира наведнъж властта, петрола, насилието и символите на нацията. „Жълтите жилетки“ също предпочитат националното знаме, водени от желанието да не допуснат вътрешен разкол по политически или електорални причини. Те следваха различни маршрути до деня, в който гневът и исканията им не ги събраха на кръговите движения в техните градове.Когато протестиращите демонстрират такова осъждане на индивидуализма, на грабителската политика на пазарите и на разкола, внасян между жертвите, националното изглежда доста добре. И още по-добре, когато глобалното, което му противопоставят, има лицето на договори за свободна търговия, на цифрови гиганти, които шпионират нашите действия и крият печалбите си. Или лицето на търговски банки, подготвящи следващата финансова катастрофа (от която за пореден път ще излязат невредими). Или лицето на Международния валутен фонд, който в Ливан, Египет, Еквадор, Хаити, Гърция, Судан, Аржентина налага на изтощеното население своя цяр за коне.Глобализацията обаче има поне една заслуга ‒ че показва колко много си приличат управляващите класи. Млад бивш банкер е президент на една страна, а седемдесетгодишен милиардер ‒ на друга.

Принципно се различават по всичко, с изключение на следното: една от главните им реализации – и на единия, и на другия – е да облагодетелстват данъчно богатите. А после, когато напуснат властта, за кого, мислите, работят тези лидери? Бившият министър-председател на Франция Франсоа Фион, автор на пенсионната реформа от 2010 г., после поборник за точковата система за „намаляване размера на пенсиите“, работи днес за банката Barclays (Барклей). Както и Франсоа Бароен, когото пресата (която той обожава) представя вече като потенциален кандидат на десницата на следващите президентски избори. И може би, очаквайки, че той скоро „ще парира“ крайната десница, Barclays го е натоварила да „води чуждестранните купувачи във Франция“.Жозе Мануел Барозо, бивш португалски министър-председател и бивш председател на Европейската комисия, предпочете друга банка ‒„Голдман Сакс“. Няколко седмици преди това бившата му комисарка по цифровите технологии, холандката Нели Крус, беше назначена в „Юбер“. А преди година „Фейсбук“ си взе един бивш британски вицепремиер ‒ Никълъс Клег, за директор по връзките с обществеността. Годишната му заплата трябва да достигне 4 500 000 евро, или 60 пъти повече от депутатското му възнаграждение. Наистина ли манифестиращите ги тресе параноя, когато се питат за кого ли вече работят управниците им? А как трябваше да реагират чилийците, когато през септември финансовият им министър, избран от Пинера, самият той милиардер, обясни на недоволните от поскъпването на хранителните продукти, че „романтиците“ могат да купуват цветя, тъй като тяхната цена пък се била „сгромолясала“?

Примерът на Чили е показателен. Въпреки края на военната диктатура и прехода към демокрация, в който участваха и леви правителства, Конституцията на генерал Пиночет, която забрани национализациите, беше леко туширана след 1980 г. Така страната запази своя неолиберален корсет, коригиран в полза на финансовите интереси: пенсии чрез капитализация, платени градски магистрали, частни университети, продажба на водите под формата на акции. Това чилийско движение без говорители, което събира огромни тълпи от хора, не можеше да не отрече и лявата опозиция. Тя твърде често се страхуваше да всява страх, като се бори истински с „либералната“ десница. Затова се появи лозунгът „El pueblo unido avanza sin partido“ („Обединеният народ напредва без партия“ ‒ като парафраза на лозунга на Салвадор Алиенде „Обединеният народ никога няма да бъде победен“). Няма политически знаменца на манифестациите, само националното знаме и знамето на народа мапуче ‒ предпочитана цел при репресиите.И там обаче, както навсякъде, най-вече в арабските страни, се поставя един въпрос. Желанието да не се компрометират, отказът да се определят водачи или представители, се дължат на низ от разочарования, поражения и предателства. Как обаче да се избегнат умората, маргинализацията или потъпкването на движенията, ако народният натиск никога не намира политически изход? Засилването на съдебните, полицейските и военните репресии, все по-тесните връзки между капитала и държавата не позволяват тази дискусия да се обяви за странична.

Фредерик Лордон пише: „Трябва да сте организирани, да знаете накъде вървите, защото другите са организирани и знаят къде отиват“ [6 [6]].Междувременно, макар че в последните тридесет години нито една реформа, осъществена по правилата на неолиберализма (свободна търговия, обединен пазар, приватизации, финансова дерегламентация) не беше оспорена от редуващите се победители в изборите, народните движения през последните месеци бележат успехи. Един режим (в Судан) падна, двама министър-председатели (в Ливан и в Ирак) подадоха оставки, един инвалидизиран президент (в Алжир) не успя да се кандидатира за пореден мандат, нови конституции могат да взривят в близко бъдеще стари договорки (тази на Чили, както изглежда, ще бъде пренаписана изцяло). Но най-вече новото поколение, често осъдено да изплаща студентски дългове, да живее в несигурност, да очаква само орязана пенсия и влошена околна среда, открива колективната битка, солидарността и победата. Бъдещето на движенията не е предопределено, но този опит, преживян от десетки милиони демонстранти, които сега се чувстват по-силни и по-достойни, гарантира, че никое правителство вече няма да може да обещае на неолиберализма надеждата, че ще си кара по-старому.Превод Венко Кънев

Бележки под линия
[1 [7]] Двадесет и първата годишна конференция на страните по конвенцията за климатичните промени на ООН, проведена в Париж.
[2 [8]] Вж. Серж Алими, „Срещу несправедливостта“ [9], Монд дипломатик, декември 2010
[3 [10]] Daniel Michaels и Paul Hannon, „Europe’s new jobs lack old guarantees – stoking workers’discontent“, The Wall Street Journal, New York, 25 ноември 2019.
[4 [11]] Става дума за председателя на френския парламент Франсоа дьо Рюжи, който беше принуден да подаде оставка през 2019 г. ‒ б.пр.
[5 [12]] „Pour Washington, l’Irak doit répondre aux revendications des manifestants“ (Според Вашингтон Ирак трябва да отговори на исканията на манифестиращите), Le Figaro (заедно с l’Agence France-Presse), Paris, 29 ноември 2019.
[6 [13]] Frédéric Lordon, „Le capitalisme ne rendra pas les clés gentiment“ (Капитализмът няма да даде ключовете любезно), La pompe à phynance, 22 ноември 2019, https://blog.mondediplo.net [14].
Източник: Монд Дипломатик [15]
1 Comment (Open | Close)

1 Comment To "От Сантяго де Чили до Париж народът е на улицата"

#1 Pingback By Обзор на събитията 3-9 февруари | Без Лого On 10 февруари 2020 @ 22:09

[…] Статия […]