Днес, когато се навършват 147 години от гибелта на Апостола на свободата, смятаме за важно да повдигнем отново темата за Свободата. Свободата не като празна дума, не и като нещо свързано с героичното минало, а Свободата като нещо, за което се борим или поне би трябвало да се борим днес. Официалната националистическа доктрина на държавата ни учи, че борбата за свобода се изчерпва с националното освобождение. Според тази пропагандна доктрина, висшата цел на борбата на Левски, Ботев и останалите български революционери се изчерпва с установяването на българска национална държава, като този аргумент цели да постави знак на равенство между държавата и свободата. Сякаш да си поданик (или гражданин) на определена държава те прави свободен. Естествено, лесно е да установим, че това съвсем не е така. Достатъчно е като за начало да погледнем документите на българските революционни оргнаизации, текстовете излезли изпод острото перо на Ботев и всички документирани мисли и политчиески позиции на революционерите за да открием, че акта на създаването на българската държава не само не представлява завършек на борбата за Освобождение, а представлява пълно отрицание на идеалите на борците за свобода. Свободата за възрожденци има много по-дълбоко значение, отколкото за днешните филистери, които използват тяхната памет, като парцал, с който бършат калта от собственото си управление и полират имиджа на държавността. Политически, в революционните организации, като БРЦК е широко разпространена идеята за балканска федерация на свободните народи. В програмата на БРЦК четем:
„3. Ние, българите, желаеме да живеем с всичките наши съседи дружествено, а особено със сърбите и черногорците, които съчувствуват на нашите стремления, и с румъните, с които нашата съдба е тясно свезана, и желаеме да съставим с тях федерация из свободни земи.
4. Ние желаеме, щото тая земя, която е населена с българи, да се уравлява български, т.е. съобразно с нравите, обичаите и характера на българския народ; а ония земи, кото са населени с румъни, със сърби, с черногорци и с гърци, да се уравляват съобразно с характера на румънския, сръбския, черногорския и гръцкия народи.„
Сред тези звучащи радикално дори днес идеи и планове на българските революционери, особено място заемат и въпросите за собствеността и социалното устройство.
„Нашата свещена обязаност се състои сега само в това: да очистим своята земя от правителствената чиновническа нечистота и да обезпечим своята народна, политическа и обществена свобода. „
„Ние причисляваме нашите чорбаджии в числото на нашите врагове и ще да ги преследваме навсякъде и всякога. „
Въстаналия народ гледа на своя бунт не само като борба за освобождение от репресивната турска власт, но и от властта на чорбаджии и богаташи.
„Линията на селската безимотна беднота, която гледаше от своите гладни балкански зъбери турските чифлици или работеше в тях като ратаи и изполичари. Тази беднота гледаше на Освобождението като на селска феодална чистка.“
В същото време, българските революционери яростно се противопоставят на идеята, в българските територии да бъде създадена изкуствена държава от имперските сили, и източни и западни, но в крайна сметка именно такъв е генезиса на българската държава създадена в края на 19 век. Левски и Ботев недвусмислено заявяват, че не щат български цар да замени султана, като тази тяхна надежда за свобода също е попарена от инсталацията на княз, и то чужденец, на върха на новосъздадената уж българска държава. На мястото на „чистата и свята република“ на Левски се появява нечистата и несвята монархия, която почти през целия период на съществуването си е във война със собствените си поданици. Само няколко години след установяването на българската държавност, срещу нея избухват масови бунтове, от които може би най-забележителни са селските бунтове от 1900 г. , когато държавата избива стотици селяни надигнали се срещу несправедливите данъци на новата българска държава. Хиляди български семейства са принудени да напуснат страната и да избягат от държавните репресии във Влашко.
Напрежението между народ и държава продължават и през целия 20 век. Царска България хвърля населението в няколко войни и две национални катастрофи, цената за които се заплаща със стотици хиляди жертви. Народът отвръща с бунтове и въстания – войнишко, септемврийско. Периодът между двете двойни в България е период на неугасваща гражданска война. Свободата изглежда химера, особено за хилядите интернирани по лагерите и затворите на царска България заради политическите си идеи и критиката си към властта. Народните въстания се провалят по същия начин, по който се провалят плановете на Ботев и Левски за народно освобождение. В крайна сметка краят на втората световна война отново ни носи „освобождение“ отвън, и то отново е резултат от мръсни договорки между силните на деня на изток и на запад. Монархията най-после е унищожена едва през 1946 година. Горе долу по същото време жените в България за първи път получават равни избирателни права с мъжете. Но въпреки значителното подобрение на живота на широките обществени маси и индустриализацията, свободата по нашите земи остава Химера. Българския народ е загубил поредната битка за правото си да определя сам съдбата си.
Положението през 89-та се оказва още по-жалко. За разлика от предходните преломни събития, при завъртелия се геополитически вихър от събития довел до разпадането на Източния Блок, българския народ дори не опита да участва в събитията. Смяната на режима бе изцяло организирана от една фракция на БКП в сътрудничество със западните (и източните естествено) господари, които организираха, проведоха и осребриха реставрацията на капитализма в България. Тази пасивност не може да бъде отдадена на спецификата на събитията, тъй като тя влиза в рязък контарст с работническите движения в Чехия и Полша, които опитаха да оглавят събитията, макар и неуспешно.
Българската история е известна със своите исторически загуби. Ние губим балканските войни, първата световна, втората световна и студената война. На практика губим всяка война, в която сме участвали. Но това са загубите на българската държавност. Рядко се коментират загубите на българския народ – загубата на Освободителната война свързана с провала на ВРО, БРЦК и априлското въстание. Разгрома на войнишкото и септемврийското въстания, кървавата гражданска война, чиито резултат се измерва само с броя на труповете. Тази тенденция, като че ли продължава и ни обрича на подчиение. По време на антифашистката съпротива българския народ не успява да събере достатъчно сили, което ни поставя в подчинено положение на Москва, за разлика например от Тито и милионната армия сръбски партизани, които успяват да извоюват свобода не само от фашизма, но и незавимост от Коминтерна.
Днес, свободата, за която загинаха Ботев и Левски и техните последователи през целия 20 век, все още предстои да бъде извоювана. Ние трябва да се поучим от техния пример и да погледнем на свободата отвъд ограничителните рамки на националистическата държавна пропаганда. Идеите за съюз на свободните балкански народи, за равенство и братсво днес ни изглеждат утопични. Но всяко народно дело, всеки героичен подвиг от нашата история, който ни е приближавал до свободата, винаги е бил утопичен. Ботев и Левски бяха утописти. Чорбаджиите наричаха техните идеи „химери“ докато тайно снасяха информация на Високата Порта. Днес, подлогите във властта наричат „химера“ всяка идея, застрашаваща грабителския капитализъм и колониалната зависимост от чуждестранните господари, по чието благоволение т.нар елит упражнява властта си. Но ще дойде отново денят, в който най-будните народни слоеве ще напишат своята революционна програма, която отново ще започва с думите:
„Без свобода няма живот…
Смърт на неприятелите“