10 февруари
През целия си живот Капитан Петко Войвода има три девиза, които неизменно спазва: „Свобода, равенство, братство“, „Момчета, работете за свободата на отечеството ни“ и „Да не се делим ни в лошо, ни в благатко време„.
* * *
През януари филмът „Сексът в Япония: Да умреш за фирмата (2018)“ бе преведен на български език от www.dokumentalni.com.
Филмът представя проблема за възпроизвеждането на населението в Япония. Само през 2017 страната е намаляла с 400 000 души. Следствие от това е застаряването и намаляването на работната сила.
Ниската раждаемост върви заедно с проблеми в сексуалните отношения. Близо две трети от хората под 34 не са семейни. Над половината от жените до тази възраст не са имали никакви сексуални отношения.
Проблемите с раждаемостта и интимността са тясно обвързани с тежката експлоатация на работното място. Японците имат специална дума за смърт от преработване – „кароши“. Правителството признава проблемите, но мерките, които предприема, са неадекватни.
Българското общество също има подобни проблеми – ниска раждаемост и застаряващо население. Можем ли да потърсим същите причини и тук?
Япония е модел за развитие, одобряван от много хора. Ако очакваме „България да стане нормална държава“, това ли е нашето бъдеще? Или имаме потенциал да създадем нещо далеч по-добро от системата на жестока експлоатация, представена във филма?
11 февруари
През февруари 1977 г. в Италия, хиляди студенти превземат университетите и заливат улиците, за да протестират срещу закона за Малфати (който унищожава принципа на масовия университет наложен през 68-ма). Така започва бунтът, който остава в историята като движението на 77-ма.
Между 1975 и 1979 г. младите хора в няколко големи италиански градове излизат на политическата сцена като главни герои на новите форми на градски конфликти. В Рим, Болоня, Торино, Неапол, Милано и други градове те се организират в колективи и „пролетарски младежки групи“, окупират сгради и провеждат авторитации (сами налагат цените на различни стоки и услуги) на билетите за транспорта за кино, като създават и десетки свободни радиостанции. В разгара на движението през 1977 г. десетки хиляди млади хора се включват в масови протести и улични битки с полицията.
Повече за събитията можете да прочетете (на английски) ето тук: https://libcom.org/…/20-generation-year-nine-youth-revolt-m…
България
От известно време у нас тече преразпределяне (или разместване) на пластовете във властта. Не само политическата, но също и икономическата власт. Малки и големи олигарси, издигнали се с помощта на държавата по време на „Прехода“, паднаха свидна жертва в казана на собствените си съратници. Най-голямата престъпна групировка, държавата, разчиства конкурентите си с помощта на Големият брат от Запад.
Как това ще повлияе на живота на обикновените хора? Можем ли да разчитаме, че вътрешните борби в системата ще отворят пукнатини, чрез които работническата класа да разчупи статуквото?
Не и докато не се синдикализираме. И не създадем организация, която радикално отхвърля статуквото.
На изток
13 бежанци загубиха живота си от измръзване, след като попадат в снежна буря на границата Иран – Турция, обяви в неделя Организацията по човешки права. Трагичният инцидент се случва в провинция Калдиран, където и намират смъртта си студ и измръзване всички 13 човека, обяви организация Ван, позоваваща се на данни от роднините на трагично починалите хора. Мехмет Емин Булмез, общински началник, заяви в държавната агенция Изток, че има 13 жертви, които са преминали границата по нетипичния начин. По данни на същият спасителните отряди не са могли да действат поради лошите метеорологични условия. Националността на жертвите не се споменава, но според данни на в-к Евренсел, 10 от жертвите са с Афганистански произход, а трима души са от Сирия.
На изток от Бангладеш също има много тежък инцидент с бежанци, поне 14 удавени, 70 спасени и над 45 са в неизвестност от понеделник вечерта. Лодката е била препълнена с бежанци Рохингия, които в желанието си да се спасят от мизерията в бежанския лагер в Бангладеш се издавят. Това предават френските медии, издирването продължава в близост до о-в Сент Мартин край бенгалския залив. Много рохинги от Мианмар, които са имигрирали в Бангладеш заради преследване на мюсюлманското малцинство и за да се спасят от нечовешките условия в лагера и глада, се опитват да се доберат до Малайзия. В понеделник вечер тръгват две препълнени лодки от Кокс Базар – източен Бангладеш, където мизерстват над 1 милион рохинги. От началото на преследванията на мюсюлманското малцинство 25 000 рохинги са се опитали да преминат в Тайланд, Малайзия и Индонезия. През 2019 полицията на Бангладеш убива по нейни данни поне 7 трафиканти и над 50 са задържани за трафик.
12 февруари
„Ще забележат читателите, че между моите херои не фигурират твърде начесто ни учени глави, ни тежки търговци, нито пък влиятелни богаташи, а прости и обикновени хорица, все от долня ръка. Не фигурират те именно затова, защото делото, което описвам, е чуждо за тях….
Всякой ще се убеди в това вярно обстоятелство, че не богати и учени са доброжелатели на народите, че човек може да стори добрини на своите ближни и без диплома, и без славно минало … както богатството, така и дипломата, които имат за цел охраняванието на личността, поробват в същото това време тая личност, която захваща да се грижи само за своята черга и клони да поддържа съществующия ред“
…Из „Записки по Българските Въстания“ на Захари Стоянов
* * *
Георги Шейтанов – поетът, чиято ръка държи пистолет с патрон в цевта. Дребен на ръст, с високо изпъкнало чело. Тъмни проницателни очи, тих, леко прегракнал глас.
Два пъти бягал от затвор, участвал в бунтове, стачки, чети, експроприации, акции на възмездие, организационна борба.
В една майска нощ на 1925-та Георги Шейтанов е убит. В българската историография и досега не е уточнено как е загинал.
Никога никоя власт не признава грешките и престъпленията си. Напротив, настоява със закони, че е права. Властимащите от всякакъв сорт мразят анархизма и унищожават проповедниците на свободата.
Няколко дни ни делят от отбелязване рождението на Шейтанов. Нека прочетем отново неунищожимата сила на убежденията и перото му.
„АНАРХИЗМЪТ КАТО ФИЛОСОФИЯ И ДЕЛО“
Свиня е влязла в храма на живота – убийте я!
Човешката мисъл е във вечна война със света – от него тя изтръгва красотата, удълбочава я, гради собствен мир и там намира наслаждението на един творец и бог.
Личността воюва с живота – тя иска да му бъде господар, а не роб.
Като личност човекът оставя в живота диря, че е минал свободен.
Пътят към идеала е страдание.
В страданието е родено стремлението на духа към слънцето.
На нашето слънце има капки кръв, защото духът ни воюва за слънцето.
Пътят ни е творчески, епичен.
По този път човекът върви нагоре, издигайки расата си.
Учението на духа е огнен път в мрака.
От този огън ослепя старият бог и той изтърва едно слънце от кал.
Свободна и силна мисъл води човека към самия него – учи го да изгради света, в който иска да живее.
Няма божества, има само един бог и той е човекът. ,
Ние идем да му кажем, че трябва да живее и умре като бог.
Личността е етичният център на обществото – тя носи в себе си индивидуалната етика, стояща над етиката на робството.
По пътя на тази етика човекът намира величието на своята същност и твори една по-висока духовна култура.
Тази индивидуална етика изтръгва човека от кръга на неговото животинство, чертаейки пътя на предназначението му – да бъде творец и бог.
В творчеството е етиката на човека – творецът ме е роб или животно.
Който не гледа слънцето – умира.
Нашата философия гради нов свят, делото ни руши стария.
Ние влизаме в революцията като магове, защото тя е нашият дух, светата ръка на разрушението.
Анархисти,
Вие носите една философия на живота, която учи човека да бъде свободен.
Вашият духовен аристократизъм отрича робството.
Държавата е петно в идеала ви – смажете я.
Бийте се против едно свинство с досадата на бог, който убива животно.
Поведете пролетариата открито в боя.
В метежи събудете волята му, научете го да обича революцията, защото тя е негова.
Нашата мисъл е бунт, делото ни трябва да е победа.
Бийте се, и бийте се първи – това е вашата честност и вашият дълг.“
* Статията е писана и печатана през 1919 г. във в. „Работническа мисъл“ или в. „Пробуда“
От:Федерация на Анархистите в България
Америка
„Увеличаването на броя на стачките показва, че все повече работници разбират, че обединяването им в колективни действия е най-ефективния начин за повишаване на заплатите и обезщетенията и подобряване на условията на труд.“
България
Протест срещу ратификацията на СЕТА
13 фверуари
На този ден, 13 февруари 1913 г., 82-годишната синдикалистка и герой на американската работническа класа – Майка Джоунс е арестувана, след като държавата обявява военно положение, за да потуши стачката на миньорите от въглищните мини.
Тя е обвинена в подбуждане на безредици, заради това, че е опитала да прочете Декларацията за независимост пред работниците, както и в заговор за извършване на убийство.
Разпитана и изправена пред военен съд, тя е осъдена на 20 години затвор. Джоунс заявява: „Каквото и да правя в Западна Вирджиния … Правих го в целите Съединени щати. И когато изляза, ще го направя отново.“
Тя е освободена и помилвана, след като излежава 85 дни, въпреки че развива тежка пневмония в затвора.
Майка Джоунс е една от легендарните фигури на синдикалното движение в САЩ. Тя добива и международна популярност, след като през 1903 г. организира хиляди деца, които работят в мините, с които повежда шествие станало известно като „ Кръстоносния поход на децата“, от Кенсингтън, Филаделфия до Ойстър Бей, Ню Йорк, родния град на президента Теодор Рузвелт с транспаранти с искане за слагане на край на детската експлоатация в мините.
* * *
Още един аспект на случващото се в Турция:
„Уважаеми колеги и приятели,
Обръщаме се към вас с апел да публикувате приложеното отворено писмо от турската писателка Аслъ Ердоган, достигнало до нас през нейния литературен агент. От 2016 г. насам, тя е подсъдима за „терористична пропаганда“ като автор на (литературна!) колонка в про-кюрдския в. „Йозгюр Гюндем“ и прекара в следствения арест над четири месеца, с ограничен достъп до необходимите ѝ медикаменти. Предвид набързо повдигнатите допълнителни обвинения само две седмици преди произнасянето на окончателната присъда, Аслъ се надява широк международен отзвук, който – без преувеличение – може да се окаже животоспасяващият ѝ шанс.
С уважение,
Издателство „Парадокс“28 януари 2020 г.
Скъпи приятели, скъпи колеги,
Както може би си спомняте, на 16 август 2016 г., под претекст, че съм част от (изцяло символичния) консултативен съвет към „Йозгюр Гюндем”, прокюрдски и напълно законен вестник, аз бях арестувана заедно с двамата главни редактори на изданието. Макар че консултативният съвет е съставен от шест члена, освен мен, две седмици по-късно беше арестувана единствено още езиковедът и литературен критик Некмие Алпай. Обвиненията, повдигнати срещу нас, бяха за „разрушаване на единството на държавата” (доживотна затвор без право на помилване), участие в терористична организация (до 15 годни) и пропаганда. След четири месеца и половина бях освободена, но съдебното дело не беше закрито.
Делото продължи още три години, като прокурорът постоянно отлагаше пледоарията си. Миналия месец друг прокурор неочаквано предприе следващия ход!! Той поиска главните редактори и Ерен Кескин, ръководител на Асоциацията за човешки права и бивш главен редактор, да бъдат наказани като членове на ПКК (до 15 години), както и присъда „лишаване от свобода” по обвинение в пропаганда за период от две до девет години за мен, заради четири мои статии.
Най-абсурдното в този случай е фактът, че тези статии са публикувани още през 2016 г. и не са били обект нито на делото, нито на разследване. (Всъщност, никоя статия през цялата ми кариера не е била обект на съдебно дело!!) Една от тези статии е вътрешен монолог, прозаичен текст: „Дневник на фашизма: днес”. В него няма почти нищо политическо, той е изцяло абстрактен, без препратки към конкретно място или време, литературен облик на вътрешното опустошение на индивида, живеещ в тоталитарен режим, и тежкото бреме на свидетеля. Всъщност, тази статия беше включена в последната ми книга „Дори и тишината вече не ти принадлежи”, публикувна от няколко издателства, сред които „Акт Сюд”, „Пенгуин/Кнаус”, „Гилдендал”, „Рамус и Потамос” и други. Книгата беше отличена с няколко литературни награди.
Следователно издателите на повече от дванайсет издателства, заедно с членовете на няколко различни литературни журита, са косвено обвинени в терористична пропаганда! (Прокурорът твърди, че съм коментирала „избити цивилни”, а избити цивилни нямало, следователно съм се опитвала да представя убити членове на ПКК като цивилни, следователно съм прокарвала пропаганда и т.н…. Сигурна съм, че тези издатели дори нямат представа в полза на коя организация са правили пропаганда! (Можете да прочетете текста на немски и френски език!).
Но атаката срещу литературата ми не свършва дотук! Една от статиите, посочени в обвинението, се казва „Най-жестокият от всички месеци: април”; тя препраща към Т. С. Елиът и разказва за смъртта на едно улично куче в разрушен до основи град. Странно, но нито една от статиите ми, в които посочвам, че наистина са изклани цивилни, НЕ Е включена в досието на обвинението.
Срокът за издаване на присъдата е много скоро, за да няма време за формиране на единни действия или силна реакция – решението излиза на 14 февруари, Свети Валентин.ПРИЗОВАВАМ ви да надигнете глас срещу тази мощна атака срещу свободата на мнението и словото, но не само… С упоритото си желание да продължи с наказанията срещу мен, Турция поведе мащабна война срещу човешките права, литературата и най-вече срещу СЪВЕСТТА.
С уважение,
Аслъ Ердоган “
14 февруари
Миньор на 8 години, САЩ, началото на 20 век.
България
АРК е различен синдикат. За разлика от двете казионни профсъюзни организации в България, АРК се бори за своите членове и защитава техните работни места, заплати и условия на труд. АРК се контролира и управлява от своите членове, обикновени работници.
АРК е нова организация. Въпреки че е сформирана едва през 2019 г., това е организация с дълбоки корени в работническите борби в страната. АРК бе създадена като обединение на множеството автономни работнически синдикати (АРС), създадени последните 10 години в България, които действат извън мрежите на казионните синдикати. Автономните синдикати бяха активни участници в борбата на работниците от Пикадили за неизплатени заплати, както и в синдикалните борби в Макс Телеком, Енемона и други, като някои от нашите малки автономни синдикати имат дълга история на борбен синдикализъм и борба за защита на заплатите и условията на труд на работните си места. Осъзнаването, че всички тези атаки срещу работниците, на които сме свидетели последните години, са свързани, е това, което ни обедини, за да формираме АРК като централна конфедерация на автономните синдикати.
15 февруари
„Всички властнически идеи използват за свой фундамент омразата към човека. Църквата твърди, че човекът се ражда грешник. Държавническата идеология се опира на тезата, че хората са в постоянна война един срещу друг и имат нужда от държава, която да ги пази за да не се избият помежду си. Капитализмът твърди, че всички хора са алчни по природа и предоставя система, която награждава това качество. Ние, безвластниците, смятаме че това са глупости. Ние не си затваряме очите нито пред алчността на хората, нито пред другите им лоши качества. Но не си ги затваряме и пред солидарността, взаимопомощта, емпатията и всички останали положителни качества, които съществуват у всички хора в различна степен. Ние знаем, че човек по природа не е нито добър нито лош. Той е сложна комбинация от качества, които се оформят през целия му живот и върху които обществото – другите хора, социалния ред и организация влияят пряко. Затова, ако искаме да насърчаваме алчността, конкуренцията и войната на всеки срещу всеки, можем да продължим да се придържаме към властническите идеологии. Но ако искаме да насърчим други качества, трябва да се борим за едно общество базирано на взаимопомощта и самоуправлението и да изхвърлим на бунището лъжите на властта с които тя оправдава своето съществуване.“
* * *
Един наш материал от 2016-та, все още актуален и днес, особено във връзка със срещата за сигурността на световния елит в Мюнхен.
16 февруари
„Автономният синдикализъм e концепция, която ние създадохме и която произлиза директно от нашата практика на арената на работническите борби в страната. Тя ни позволява да избегнем ограничителните идеологически рамки, като в същото време се чувстваме продължители на борбена историческа традиция.
Нашата дейност, както и съвместната ни работа с организациите, с които споделяме общи принципи и цели, е насочена не само към ежедневната защита на заплатите и условията на труд за работниците, но и към създаването на една солидарна мрежа, която може да се бори за друга България, за друг свят, в който работниците не сме ежедневно експлоатирани, тероризирани и мамени. Борбата на работническата класа, с всички промени, които класата е претърпяла, с всички условности на времето в което живеем, е борба не само за по-добри условия на труд и социални придобивки, а цели цялостна трансформация на обществото, социално-икономическа, политическа и културна.“