Лейбъристите загубиха последните избори във Великобритания. Изгубиха при действащо консервативно правителство и цялата натрупана умора и разочарования асоциирани с него. Изгубиха, регистрирайки най-голямото си електорално поражение от 1937г. насам…

Прогресивният кандидат на Демократическата партия в САЩ Бърни Сандърс изгуби първичните президентски избори. Изгуби ги срещу сенилен кандидат, очевидно страдащ от прогресивно невро-дегенеративно заболяване, който е неспособен да формулира и изкаже просто кохерентно изречение. Изгуби ги в навечерието на епидемията с КОВИД-19 и продължи да губи в разгара на епидемията. Изгуби ги при положение, че основният аспект на предизборната му платформа беше достъпно за всички, безплатно и качествено здравеопазване.

Това са сериозни постижения, които следва да бъдат внимателно анализирани.

В САЩ, както и във Великобритания привържениците на Бърни и Корбин (председателят на Лейбъристите) обвиниха медиите с аргумента, че конкретните политики предлагани от прогресивните кандидати се ползват с одобрението на обществото. В този смисъл, причината, че обществото отказва да подкрепи прогресистите явно се дължи на „очернящи кампании“ насочени към конкретните индивиди, а не съсредоточени върху конкретните предлагани политики. Основният пример, който се даде беше свързан с идеята за универсално безплатно здравеопазване, чиято подкрепа в САЩ беше над 60% дълго преди първичните избори, за които споменахме по-горе¹. Друг пример е свързан с големия процент на предпочитащите увеличаване на корпоративните данъци (52%) и на факта, че този процент нараства сред по-бедните слоеве на населението – традиционните поддръжници на „левите“ партии². Други примери включват загрижеността на населението по отношение на икономическото неравенство³, подкрепата в полза на идеята за минимална работна заплата⁴ (а в последните седмици наблюдаваме широка подкрепа дори и за Безусловен базов доход⁵).

Виждаме, че като цяло населението (и особено работническата класа) на САЩ (а и на мнозинството европейски държави) подкрепя „леви“ (или поне социал-демократически) политики, като същевременно отявлено отказва да гласува за „леви“, прогресивни кандидати.

Дали медийната пропаганда обяснява това несъответствие? Може би донякъде… Но със сигурност не напълно. Най-вероятно не изобщо! Защото социологическите данни показват и още нещо: често, най-наболелият проблем за населението е (барабани моля…) емиграцията⁶. Редица изследвания показват, че емиграцията е най-сериозният проблем за американските и британски⁷ гласоподаватели и е практически невъзможно да намериш изследване (проведено преди епидемията с Ковид-19), в което емиграцията да не е сред първите пет места по отношение на най-тежките проблеми идентифицирани като такива от мнозинството респонденти⁸. Но нещата стават още по-интересни: вероятността емиграцията да бъде идентифицирана като основен социален проблем нараства драматично сред социални слоеве, характеризиращи се със средни към ниски доходи, изкарващи си прехраната с „ниско“ квалифициран труд и имащи средно образование. Накратко, сред работническата класа⁹.

Макар мнозина прогресивни либерали да „обясняват“ процесите описани по-горе с културната непълноценност на работническата класа, нейните вътрешно присъщи ксенофобия и дори фашизъм, истината изглежда е коренно различна. Според редица изследователи (не либерални активисти на заплата в НПО, а изследователи) проблемът е много по-дълбок и опира до страха в работническата класа от изчезващите и привични начин на живот, култура и в крайна сметка – идентичност¹⁰. Тази криза на идентичността изглежда е породена от два основни групи от сродни причини: икономически и социални.

Икономическият клъстер включва ускорени процеси на механизация на производството, аутсорсинг (изнасяне на производства и услуги в чужбина, където е достъпна по-евтина работна ръка) и емиграция. Ефектът от тези процеси е комбиниран (вероятно при дадено синергично взаимодействие между отделните фактори) и се изразява в увеличена безработица, понижен стандарт на живот, намалени социална сигурност и класова мобилност, смаляване на броя и ефективността на профсъюзите, увеличено икономическо неравенство и редукция на трудовите възнаграждения. Очевидно, макар емиграцията далеч да не е единственият фактор, който влияе върху тези процеси (спорно е и доколко е най-важният), той е най-лесно идентифицируемият що се отнася до работническата класа, която осъзнава, че увеличеното предлагане на пазара на труда няма как да не се асоциира с намаляване цената на самия труд в рамките на капиталистическа система основана на нео-класически икономически модел.

Социалният клъстер се състои в поставянето под съмнение на утвърдените културни модели от страна на самите емигранти, които носят със себе си различни културни модели и от страна на либералната интелигенция, която (служейки на статуквото, което има очевиден интерес от икономическите последици описани по-горе) в пристъп на исторически безпрецедентна наглост атакува ценностните модели на работническата класа от „ляво“-либерални (!!!) позиции. Обвиненията са в „липса на толерантност“, „страх от различния“, „ксенофобия“, „расизъм“.

Резултатът е социално маргинализирана работническа класа, която се чувства както икономически, така и културно застрашена, загубила е доверието си в казионните медии, политическото статукво и академичната общност¹¹, но е напълно лишена от реално функциониращи политически канали, по които да изрази тревогите и потребностите си в рамките на легитимен демократичен процес.

Всички тези тревоги са напълно реални: обедняването¹², нарастващото икономическо неравенство¹³, намалената класова мобилност¹⁴, политическата изолираност на работническата класа в контекста на де-факто суспендиран демократичен процес¹⁵ и разрушената социална кохезия в следствие на ускорените миграционни процеси и произтичащия от тях мултикултурализъм¹⁶ са многократно доказани факти.

Комбинацията от икономическа депривация от една страна, и реакцията срещу рушащите културно-социалната рамка миграционни процеси и срещу либералния елит, който ги задвижва, от друга, в крайна сметка води до следния прост факт: в настоящия исторически момент имаме работническа класа, която е икономически лява и социално консервативна. И двете позиции в крайна сметка изглеждат разумни и добре аргументирани при така дефинираните обективни обстоятелства.

Очевидна е липсата на политическо представителство за подобна позиция. Както Лейбъристите във Великобриатания, така и „прогресивното“ крило на Демократическата партия в САЩ (Бърни Сандърс, Александрия Оказио Кортез, Илхан Омар, Рашида Талиб) демонстрират уклон както към социал-демократични икономически решения, така и към крайно либерални социо-културни позиции. Втори референдум за Брекзит, защита на правото на аборт (до деветия месец на бременността¹⁷), премахване на американската имиграционно-митническа полиция и даване легално гражданство на всеки нелегално преминал границата на САЩ са само някои от възможните примери.

По същия начин Консерваторите във Великобритания и други европейски страни, както и Републиканците в САЩ демонстрират консервативно-нативистки сантименти¹⁸ що се отнася до граничен контрол, изпълняване решението на референдума за Брекзит и др., но неизбежно съчетават тези публични позиции с дясно-реакционни икономически и фискални политики като намаляване на корпоративните данъци, толериране на офшорни зони, приемане на поредица от безвъзмездни спасителни пакети насочени към банки, застрахователни компании и др. финасови институции финансирани с публични средства.

И тук виждаме интересен феномен – сблъсъкът, който описахме по-горе се решава в полза на културния консерватизъм, при което работническата класа жертва надеждата си за социални придобивки с цел да отвърне политически на либералния натиск. Брекзит, Фараж, Борис Джонсън, Тръмп са само някои от примерите за това, че нещата стоят именно така в САЩ и Англия. Възходът на Алтернатива за Германия, Националния Фронт и мн. др, дясно-консервативно-популистки движения в Европа рисува сходна картина.

Посланието е ясно: Времената, в които мултинационални корпорации можеха да експлоатират работниците си, да уволняват стотици изнасяйки производствата си в чужбина, да преследват профсъюзни организации и въпреки всичко да минават за либерални, прогресивни и дори леви (!?!?!?!), защото в главния си офис имат тоалетна за трансджендъри, отиват към своя край. Тук трябва да сме пределно конкретни: тази игра продължава с пълна сила и с огромен успех сред образованите градски либерали; ентусиазмът на работническата класа, обаче, рязко намалява. Намалява, защото както казва Дж. Толкин: „Когато интригата узрее, тя не остава скрита“, а интригата, в интерес на истината, е очевидна от много време: внасянето емигранти + изнасянето на производства = демонтаж на социал-демократическия консенсус от 50-те, 60-те и 70-те години и замяната му с корпоративна неофеодална киберпънк антиутопия. И докато градските либерали временно печелят от схемата, то тези, които тя засяга директно показаха, че повече не искат да играят.

И тук стигаме до печалната истина: докато демагози като Тръмп, Фараж, Люпен и сие реагираха бързо и се възползваха от ситуацията, както автентичните леви, така и прогресистите от лейбъристки тип загубиха. Катастрофално. Гарнирайки ястието от икономически реформи (прогресисти) или социална революция (автентични леви) с интерсекционален феминизъм, всички групово открихме, че вече никой не иска да седне в ресторанта. Гугъл, Рейтион и Голдман-Сакс бяха използвали тази подправка твърде дълго, твърде умно и твърде успешно за своите си цели.

На този фон Бърни Сандърс от Върмонт иска безплатно здравеопазване за всички и „всички“ включва нелегалните емигранти. Джон Смит от Айова, обаче не иска. Няма здравна застраховка, но не иска. В епицентъра на епидемия от Ковид-19 е и тестът му за вируса струва над 200 долара, които той няма, но пак не иска. Няма и да поиска, защото в основата си решението му не е тясно-рационално (т.е. не е ориентирано към краткосрочна максимизация на печалбите и минимизация на загубите), а е мета-рационално, т.е. основава се на „неподлежащи на преговори фундаментални ценности“ изразени в рамките на експлицитно деонтологичен дискурс. Накратко, Джон Смит защитава нещо по-важно от джоба и дори от здравето си – традиционния си начин на живот основан на определена констелация от ценности, която е реализирана в рамките на конкретен етно-културен контекст.

Еквивалентно: Джеръми Корбин от Лондон иска прегласуване на Брекзит, защото решението на референдума е „расистко“. Джон Доу от Лутън, обаче, не иска. Благодари много, но не иска. Не иска ЕС, не иска Джеръми Корбин и не иска съседът му да се моли по пет пъти на ден с лице към Мека. И ако това означава още пет години политика на остеритет, така да бъде.

До колко работническата класа е автентично социално-консервативна и доколко е просто анти-либерална е въпрос, на който само времето може да отговори, но това е въпрос с чисто теоретично значение и няма пряко отношение към нашите непосредствени цели. Това, което е директно свързано с тях е наблюдението, че се намираме в епицентъра на идеологическа криза, при която работническата класа изявява икономически леви и социално-консервативни позиции, които нямат отражение в политическия спектър на статуквото. Успехът на редица десни популисти да се възползват от тази криза предлага и много сериозен риск, но и отлична възможност за нашите дългосрочни цели. И двете произтичат от факта, че работническата класа се намира в състояние на когнитивен дисонанс¹⁹. Дисонансът произтича от необходимостта да направиш принципен компромис или с непосредствените си икономически интереси, или с принципно анти-либералните си позиции, когато си изправен пред политически избор²⁰. Дисонансът, обаче, по дефиниция е временно състояние, което най-често се разрешава чрез утвърждаването на едната и дискредитирането на другата идея като избраната от двете конфликтни опции е тази, която бива укрепвана, а отхвърлената е тази, за която имаме мотивация допълнително да дискредитираме. От тук произтича и основният риск свързан с настоящата криза: избирайки социалния консерватизъм изразен от десни популисти, работническата класа се намира в ситуация на мотивация да дискредитира икономически леви идеологии с всички произтичащи от тази мотивация процеси на идентификация, които са, може би, най-добре изразени от Дж. Стайбек: „Социализмът е обречен в Америка, защото американците не се възприемат като експлоатиран пролетариат, а като временно затруднени милионери“. Тази мотивация, разбира се, е възпирана частично, както от преки икономически интереси, така и от базови деонтологични ценности (например, такива свързани с понятието за справедливост). Резултатът от този конфликт и процесът на неговото развитие няма как да бъдат предвидени. В този смисъл, ако продължаваме да се маргинализираме флиртувайки с либерални идеологии рискуваме работническата класа трайно и цялостно да се предислоцира идеологически в пространството, заемано от десни популисти. И такива исторически примери има!

Тази криза, обаче, предлага и изключителна възможност – възможността да запълним вакуума на политическо представителство с идеология, която цялостно и принципно изразява настроенията на работническата класа предлагайки този липсващ компонент от социо-икономически-културния пъзел, който би могъл да ни постави отново на сцената! Накратко, ние бихме могли да предложим тази социално-консервативна и радикално икономически-лява алтернатива, която липсва в съвременното пространство. По този начин бихме могли да елиминираме когнитивния дисонанс изцяло, вместо да се надяваме на едно или друго негово решение.

Въпросите, които възникват на този етап са два: Можем ли да го направим, можем ли да заговорим на социално-консервативен език без същевременно да се откажем от нито един аспект от възгледите си свързани с класическите анрхо-комунистически ценности? Второ и по-важно: Искаме ли да го направим?

Вторият въпрос в крайна сметка опира до индивидуална ценностна ориентация и следователно едва ли има място в рамките на публична дискусия, поради което няма да бъде разглеждан повече тук.

Това, което остава да разгледаме следователно е първия въпрос – доколко можем да заговорим на език позволяващ (не налагащ!) израза на социално-консервативни и икономически леви позиции. Доколко подобен език може да бъде идейно и логически консистентен (т.е. да не води неизбежно до идейни и/или логически противоречия между отделни пропозиции)? В крайна сметка, както обикновено се наблюдава в контекста на подобни въпроси, отговорът зависи от т.нар. „първи принципи“, т.е. какви са основите върху, които дадена идеология се гради, основите, които не се доказват нито логически, нито емпирично, но на база на които се извеждат (и логически, и емпирично) всички следващи аспекти на идеологията.

Ако първите ни принципи се основават на безапелационна толерантност по отношение на сексуална ориентация, религиозни убеждения, джендърна идентификация, раса, етнос, култура, говорим език, свободно движение на хора и пр., то очевидно предложеният вектор на развитие е неприложим.

Ако, обаче, изходим от първи принципи базирани на 1) самоуправление, 2) някаква форма на колективна собственост върху средствата за производство и 3) федерализъм, то ситуацията е коренно различна. При тези първи принципи виждаме, че няма директно логическо и/или идеологическо противоречие между тях и желанието на жителите на Розово да запазят „етнически чистото си село“. Доколкото подобно решение е взето демократично (т.е. доколкото се споделя от мнозинството жители на село Розово), то е напълно консистентно с принципите на самоуправление и федерализъм, при което държавна санкция в отговор на този сантимент очевидно представлява потъпкване на тези принципи. Забележете: тук не става дума за това дали харесваме изразения сантимент и още по-малко за това дали бихме го вербализирали по този начин! Става дума за това дали виждаме конкретно идеологическо/логическо противоречие с нашите първи принципи и отговорът е очевидно „Не“, поне що се отнася до трите принципа изразени по-горе. В този смисъл нашата линия на поведение би трябвало да е ясна: щом няма логическо/идеологическо противоречие с първите ни принципи, то би следвало да подкрепим жителите на село Розово в духа на солидарност, класова борба и анти-държавно действие. Какъв друг вариант би могло да има, който е консистентен и който не ни поставя в трайно политически-маргинална позиция?

Примерите могат да продължат с емиграцията по принцип, Истанбулската конвенция²¹, семейните ценности и др., но ситуацията е достатъчно ясна и без да задълбаваме в тях: при определени първи принципи бихме могли консистентно да заемем или поне да подкрепим социално-консервативни позиции без да загубим нито логическа, нито идеологическа последователност, като при това действаме политически целесъобразно.

Подобен вектор на развитие по необходимост ще търпи вариации в различните общества. В САЩ например, социално-консервативните позиции сред работническата класа от Средния Запад и (особено) от южните щати включва определени религиозни обертонове. В Западна Европа, от друга страна, често се наблюдават етно и културен нативизъм, които влизат в остър конфликт с либералния културен релативизъм и бележат ръст на популярността си сред работническата класа. В България тенденциите са по-неясни, но тук бихме предложили поне една основна насока: фактите показват, че българският етнос в момента претърпява безпрецедентна за световните стандарти демографска катастрофа (вж. Фиг. 1, която се основава само на официални данни^22, и разглежда популацията на България като цяло без да отчита процесите характерни за различните етноси).

Ниската раждаемост сред българите (около 1.1 – 1.2 деца средно на жена във фертилна възраст по данни на Българска Академия на Науките и Изкуствата, при необходими минимум от 2.1 деца за поддържане на постоянен брой на населението) и ускорените миграционни процеси чертаят мрачна картина за нашето бъдеще, което се разбира както от учени в областта, така и се усеща от работническата класа, както и от различни патриотични и националистически организации. Тук не става дума само за намаляване на населението, става дума за и за отрицателна селекция (т.е. интелигентни, образовани професионалисти напускат страната с относително по-бързи темпове от всички останали) и нейните трайни генетични последици, както и за похабяване на огромен социален ресурс (т.е. българското общество инвестира милиони в образованието и здравеопазването на подрастващите, които заминават в чужбина и плодовете от труда им нямат отношение към социума, който е инвестирал в тях – имаме не просто нарушен, а пречупен „договор между поколенията“). Накратко, става дума за изчезването на българското общество като такова. Никой не би трябвало да разбира по-добре от анархистите, че както създаването на държави, така и разпадът на общества е болезнен, трагичен и кървав процес. И все пак ние мълчим, не дискутираме тези проблеми, оставяме ги на предавания като „Референдум“ и на организации като БНС. Защо? От какво се страхуваме? От кого? От Центъра за изследване на демокрацията или от Центъра за либерални стратегии? Може би от Института за пазарни изследвания? Или от НБУ? И как е възможно да не загубим всякакво социално влияние след като сме слепи по отношение на всички най-наболели социални въпроси? Без да свържем демографските процеси с основните икономически фактори лежащи в тяхната основа (липса на всякаква социална и икономическа сигурност наложена от господстващия нео-либерален модел, олигархичния модел на „бизнес“ и политическо управление, безпрецедентната корупция) в един идеен синтез, който само ние би трябвало да сме способни да постигнем? Действително, нито платените либерали, нито обърканите либертарианци, нито смешните и многократно купени и дискредитирани „социалисти“ са способни да предложат адекватен анализ на безпрецедентната катастрофа, която характеризира както България в частност, така и Западната цивилизация като цяло.

От друга страна, в рамките на нашата идеология могат да бъдат предложени както адекватни обяснителни модели, така и непосредствено осъществими практически решения. Но тези решения няма да бъдат чути ако и ние не сме склонни да чуем един цял спектър от основни проблеми и потребности на работническата класа и то по начина, по който тя самата е склонна да ги операционализира и изговаря.

Ако решим да възприемем предлаганата тук популистка стратегия и да останем политически релевантни, а може би и нещо повече, по необходимост следва да се набележат следните вектори на развитие:

• Засилена профсъюзна дейност. Ние трябва да недвусмислено, категорично и безапелационно да изразяваме непосредствените икономически интереси на работническата класа;
• Готовност да приемаме социално-консервативни, про-семейни и дори етно-центрични позиции ако и когато мнозинството на работническата класа изразява такива и изглежда готово да ги отстоява. Трябва по отношение на културни въпроси да се оставим да бъдем водени от работническата класа, а не да се стремим да я направляваме;
• Готовност да си сътрудничим с патриотични организации, които са склонни да приемат нашите икономически и социални доктрини (колективна собственост върху средствата за производство, егалитаризъм, самоуправление, федерализъм). Ние от своя страна трябва да сме готови да приемем техните социо-културни позиции дотолкова, доколкото те са популярни сред хората на наемния труд.

Отказът от подобна насока крие риска от трайна маргинализация на анархо-комунистическото движение и изпадането му в историческа и социална несъстоятелност. По същия начин, ако се провалим в опита си да сме изразители на конвенционални обществени настроения, рискуваме да сме свидетели на трайното попадане на работническата класа под дясно-популистки влияния, процес, който, ако веднъж бъде ускорен и финализиран ще бъде изключително трудно да бъде обърнат.

По наше мнение левият анти-либерализъм и анти-глобализъм е единствената възможна и политически адекватна позиция в настоящия исторически момент. Ако изпуснем този момент и останем в страни от автентичните социални процеси ще повторим опита на прогресистите от последното десетилетие – прогресивен и прогресиращ провал.

Светослав Близнашки, 08.04.2020г, София.